Не беше далеч времето – преди около три години, в което се появиха радостни възгласи, че се е завърнал „духът на парламентаризма“.
Радваха се хора, които определяха и определят себе си като съвестни, загрижени за общественото добруване граждани. Радостта им произтичаше от факта, че – поне така изглеждаше тогава – дългогодишната доминация на една партия се разклащаше, че решенията отново започваха да подлежат на дискусия, вместо да се взимат безпрепятствено от тези, които са установили пълен контрол и никой не им пречи да безчинстват. Дори множественото число е неточно – не ставаше дума за „тези“, а за „този“, който налагаше едноличната си власт, без дори да посещава Народното събрание, защото от дистанция го използваше като инструмент за удовлетворяване на собствените си желания. Мнозинството от депутатите бяха чисто и просто продължения на неговата воля, а опозицията по-скоро му помагаше, доколкото легитимираше демократичния процес с номиналното си присъствие и формално не можеше да се говори за диктатура, но всъщност опозиционерите не оказваха никаква реална съпротива.
Е, изви се буря, духна силно и вятърът на промяната сякаш идеше, за да отнесе лошото и на негово място да си дойде доброто.
„Духът на парламентаризма“ се завърна със съдействието на президента и неговото служебно правителство, после със Слави Трифонов, Мая Манолова, Татяна Дончева, Отровното трио, Демократична България и пак със служебно правителство, и после с четворна коалиция начело с Кирил Петков, Корнелия Нинова, Христо Иванов и пак Слави Трифонов, и после отново със служебно правителство, и пак с опити за коалиции, и пак със служебно правителство, с Мика Зайкова, с Ива Митева, с Бойко Рашков, с Тошко Йорданов, с Никола Минчев…
Дебатът, слава Богу, закипя. Свърши се оная с Цецка Цачева и Цвета Караянчева, дето само имитираха парламентарен живот и се правеха на парламентарни председатели, а в действителност бяха жалки слуги на авторитарния господар Бойко Борисов.
Като казахме, че дебатът закипя, естествено имаше и пяна за изхвърляне. Изхвърлиха се няколко води, наред с пяната. Въобще във виелицата на кипежа най-устойчиви се оказаха именно служебните правителства. Докато се премахваше едната диктатура, по неизбежност се установяваше друга – президентска, защото все нещо стабилно трябваше да има, за да не изтече всичко в канала под възгласите на всенародния ентусиазъм. Президентската диктатура трябваше да представлява преходен етап в укрепването на законодателната власт, но тази преходност започна да трае повече от необходимото, понеже се стигна до парадокса на Кондорсе – гласовете в парламентарните избори се разпределяха така, че не можеше да се излъчи победител. Това в последна сметка принуди крайни противници да се съюзят, за да осигурят мнозинство, което да крепи редовно правителство. А крайните противници бяха точно старият диктатор и борците, които се бяха клели, че веднъж завинаги ще приключат с неговото господство. Клеха се, плюха се, но си подадоха ръце, защото вече нямаше как.
За да се оправдае отчаяният ход, се издигна нов лозунг – обединение в подкрепа на евроатлантизма срещу президентски въплътената кремълската заплаха.
Може да сме крадци и предатели, може да сме престъпили всички предизборни обещания, но сме твърдо „за“ Европа и НАТО. Не сме коалиция, но управляваме заедно, защото нямаме алтернатива, не се харесваме, но има по-важни неща и затова ще се търпим. Общото ни парламентарното мнозинство е непреодолима сила.
При това положение отново трябва да се запитаме какво става със завърналия се „дух на парламентаризма“. Още ли е тук? Но май въпросът е друг. Дали изобщо се завърна духът на парламентаризма, или го объркахме с един познат от миналото призрак.
След периода на комунистическия режим с многопартийната система дойде и възможността да се избира между различни политически субекти и подходи за управление. Разбира се, в нашия случай се оказа, че многообразието е привидно, защото в решаваща степен уж демократичните карти бяха предварително раздадени от тоталитарната власт и нейните тайни служби по такъв начин, че когото и да избираха гласоподавателите, фактически печелеха старите управници и техните наследници.
Но на повърхността парламентарният дебат кипеше по невиждан отдавна начин. Десетилетията на единомислие в посока КПСС-БКП бяха заменени с яростни препирни и това създаваше впечатление за свобода и перспектива, за промяна към добро. А доброто се състоеше в официалното и окончателно откъсване от съветския модел и неотменима евроинтеграция. И дори нищо друго да не вървеше, ако тази линия се поддържаше, обществото беше доволно, очакваше сбъдването на европейската мечта и търпеше битовите неуредици, престъпността и кражбите. Търпеше и възмъжаването на отрочето на плурализма – ДПС, което под благовидния претекст, че реабилитира потисканите човешки права, овладяваше националното стопанство и институциите, превръщайки ги в свой корпоративен актив.
И ето ни сега в подобна ситуация. Отново след години на авторитарно управление, макар и разгърнало се в рамките конституционно многопартиен формат, се появиха негови противници, които да го апострофират. Те нямат ресурса за действителна промяна, но зажаднялата публика им се радва дори само заради факта, че ги има и че пречат нещата да се случват съвсем както досега. По-младите, които не помнят как беше в началото на прехода, преживяват сегашното с възторга на тогавашното – вярват, че работите потръгват. А то по-скоро държавата буксува, но също като едно време резултатите нямат значение, по-важно е да се издигат лозунги и да се чертаят светли перспективи, да има разправии, да се заклеймяват порочния модел – нищо че на негово място не се появява непорочен, стига ни да си излеем мъката. И отново Европа ни идва на помощ – можем да загърбим нашите си конкретни несгоди, да си затворим очите, че нищо по същество не се върши и подобрява в собствената ни материална, институционална и общо културна среда, но да сме щастливи, че дебатът, ако ще и безплоден, все пак кипи, че при всички турбуленции успяваме някак, ако ще и наужким, да държим правилния геополитически курс.
Не че последното не е много съществено. Съществено е, особено ако е наистина, а не наужким. Но още по-съществено е друго – да не бъркаме духа на парламентаризма с неговия завърнал се от 90-те призрак.
Добре би било да се разпознават призрачните черти. Най-опасно е да загубиш ориентация и да не знаеш къде си. Симптомите за това състояние са налице. Би трябвало, ако не друго то прераждането на Делян Пеевски да подсказва достатъчно ясно, че времето се връща назад, а не върви напред.
Или пък трябва да се признае, че у нас промяната винаги е само приказка, друго не може да бъде. А иначе – хубаво, лошо – работа могат вършат не тия, дето приказват красиво, диктатори разни.
