Призрачната гондола

Откъс от неиздаваната досега у нас книга на Джани Родари, която излиза с марката на „Сиела“, цветните илюстрации са на Дамян Дамянов.  

Страховити пирати, избягал неаполитански затворник, венециански търговец-скъперник и кльощав несретник на име Арлекино се впускат в комично приключение в „Призрачната гондола“ (ИК „Сиела“) от големия разказвач Джани Родари. Небивалиците се случват край бреговете на Италия в навечерието на Коледа през „хиляда шестстотин и някоя си година“.

Книгата, която не е издавана на български досега, съдържа цветни илюстрации от художника Дамян Дамянов. Преводът на „Призрачната гондола“ от италиански е на Иво Йонков.

Арлекино започва да разбира нещичко

Безполезно е да се мъкнеш подир мен като премръзнало куче: заради теб пропадна най-голямата сделка в кариерата ми на търговец, няма да получиш и пукнат грош.
Така продължаваше да мърмори Панталоне, докато Арлекино го следваше с наведена глава. И жалко, че гледаше надолу, защото, когато повдигна очи, едва успя да види как Панталоне изчезва във входа на една къща и зад поредната врата, която се затваряше рязко.
„Ще почакам тук отвън“ – каза си нашият герой и се сгуши на стъпалата пред прага.
Но съвсем не се чувстваше удобно и когато заваля, сякаш получи някакъв сигнал: смъкна се бързо надолу, изпълнен със злост.
Арлекино заобиколи къщата и видя светлина в кухнята.
– Коломбина още е на крак, ще я попитам за чаша кафе.
Почука на прозореца и светлината мигом изгасна. Почука отново и извика:
– Коломбина, отвори, прогизнал съм като гондола, пусни ме да вляза!
Минаха няколко секунди, после светлината отново се появи и вратичката се открехна няколко сантиметра. Арлекино веднага пъхна носа си, като си мислеше: „Където минава носът, минава цялото тяло“.
– Що за обноски! – изпищя Коломбина. – Нямах никакво намерение да те пускам вътре!
– Жалко. Сега съм тук и няма да помръдна. Твоят господар ми дължи хиляда дуката: ако не плати, съм решил да се настаня тук вътре на негови разноски за хиляда дни. И още сто дни отгоре заради лихвите.
Като завърши речта си, Арлекино се огледа наоколо и чак тогава забеляза, че освен слугинята в кухнята се намираше и племенникът на Панталоне: един висок и мършав като гребло младеж с толкова меланхонична физиономия, че винаги язвителните венецианци го бяха кръстили Дон Лакримозо[i].
– Синьор Линдоро – възкликна Арлекино, покланяйки се по посока на младежа, който седеше пред изгасналата камина, – внимавайте да не се изгорите!
– Престани да се шегуваш – ядосано го сряза слугинчето. – И знай, че ако не бях аз, сега дърводелецът щеше да взема мярка за неговия ковчег.
– Само отложих с няколко часа моя план – възпротиви се Дон Лакримозо. – Още не съм решил дали искам да живея.
– Точно така – продължи Коломбина. – Изморен от живота заради онзи скъперник чичо си Панталоне, който не иска да го изпрати в Болонския университет, синьор Линдоро беше решил да се хвърли в лагуната тази вечер, но аз го последвах и му попречих да извърши някоя лудост.
– Кажете по-скоро – намеси се Линдоро, – че се трогнах при гледката на онзи клет удавник. Беше толкова прогизнал, че само като го зърнах, и настинах. Трябваше също и да ви помогна, за да го изтеглим на брега.
В главата на Арлекино внезапно пламна светлината от хиляди свещи от най-фин восък.
– Удавник? Удавник ли казахте?
– Нямаше никаква нужда да го научаваш – отговори Коломбина. – Но сега е все едно, по-добре да знаеш цялата история. Докато се опитвам да убедя този господинчо, че не трябва да доставя на чичо си Панталоне удоволствието да го види мъртъв, случайно поглеждам в канала и какво виждам?
Някакъв клетник, вкопчен в една гондола, почти удавил се. Стигнахме точно навреме, за да го спасим.
– И къде е сега? – попита Арлекино с ръце на сърцето, за да му попречи да се пръсне.
– Там вътре – посочи сандъка за дърва Линдоро. – Скрихме го, щом чухме чичо да се връща у дома. За щастие, той веднага се качи в стаята си.
Арлекино подскочи и отиде да седне върху сандъка.
– Но какво ти става? – изписка уплашено Коломбина.
– Какво ми става ли? Наистина ли искате да узнаете? В този сандък има поне двайсет хиляди златни цехина.
– Не говори глупости: няма нищо освен един почти удавил се клетник. Помести се оттам, време е да му дам глътка ракия.
– Значи не ми вярвате, а? – просъска Арлекино. – Знайте тогава, че по поръчение на пирата Али Бадалук тази вечер синьор Панталоне уреди бягството на сина на багдадския халиф от венецианския затвор Пиомби. Трябвало е да го отведе в открито море, където пиратите го очакват. Само че неговата алчност му подсказала друг план: да прати пиратите по дяволите и самият той да придружи беглеца до Багдад, за да получи от халифа по-голямо възнаграждение. Затова указал пътя до тази къща на клетия младеж, като го посъветвал да плува, вкопчен в гондолата, за да не го открият стражите на дожа. Ние следвахме гондолата почти дотук, после я изгубихме от поглед. Сега Панталоне е бесен като юнска буря: убеден е, че затворникът е попаднал в лоши ръце. Обаче – завърши Арлекино, като почукваше по сандъка – синът на халифа е дошъл право тук, за да направи и трима ни богати.
Ударите по сандъка бяха доста силни: в отговор отвътре се чу приглушен стон. Арлекино скочи на крака, като че ли го убодоха отзад, вдигна капака на сандъка и доближи светилника.
– Погледнете – възкликна. – Според вас що за дрехи носи?
– Боже мой! – обади се Линдоро. – Това наистина е затворническа униформа.
– Сега вярвате ли ми?
– Несъмнено е той.
– Почакайте да се съвземе съвсем и ще го попитаме. Междувременно – продължи Арлекино, като затвори сандъка – чуйте моя план. Утре сутрин Сан Марко, един кораб, на който в младостта си съм плавал като прислужник, тръгва за Сирия. Познавам капитан Тарталя, който го води: мога да говоря с него, ако не е твърде пиян. Ще му кажа, че като месер Марко Поло искаме да търсим щастието си в Ориента, а ще му платим на връщане. Сигурен съм, че ще ни вземе.
– Ами ако разпознае сина на халифа? По цвета на кожата, по езика: ще се досети, че той не е венецианец.
– Нито ще разбере, нито ще види нещо – увери го Арлекино, – защото синът на халифа ще пътува в този сандък: той ще е багажът ни. Ще му носим храна в каютата, а нощем ще го пускаме на въздух. Ще го убедим, че това е единственият начин за спасение от стражите, и ще ни послуша с удоволствие. Ще видите, че в Багдад самият той ще ни представи на халифа, своя баща, и ще ни издейства огромно възнаграждение.
– Може и така да е – промърмори Коломбина, – но тази работа ми е непонятна. И после, предпочитам да ви го кажа: аз няма да помръдна от Венеция. Страдам от морска болест и за мен едва ли ще е забавление. Оставам…

[i] Lacrimoso (ит.) – насълзен, трогателен, печален, тъжен. – Б.пр.