В статия за Vanity Fair, посветена на „Великият Гетсби“, Кристофър Хитченс отбелязва, че времето, което ни дели от Ф. Скот Фицджералд, е двойно по-голямо от това, което разделя него от Хенри Джеймс. Пищният викториански стил на Джеймс днес изглежда твърде описателен след епохата на Изгубеното поколение и ироничните романи на постмодернистите, но в готическия шедьовър от 1898 г. „Примката на призрака“ именно усуканите изречения в съчетание с хитроумния подход към призрачните истории създават незабравимата атмосфера на класическата новела, която днес е сред най-четените произведения на американския писател.
Историята е разказана посредством похвата „история в историята“. Джеймс започва със сюжетна рамка, но в края на новелата не я завършва, а шокиращият финал идва наистина внезапно. Началото на рамката започва по време на коледна вечеря, когато мистериозният Дъглас съобщава на другите гости, че разполага със зловещ разказ, какъвто никой от присъстващите никога преди не е чувал. Съспенсът е допълнително обтегнат, когато разказвачът настоява да изчакат пристигането на ръкопис, дело на самата героиня на историята.
Когато на следващия ден колетът пристига, гостите се събират отново в превъзбудено очакване, за да чуят записките на гувернантка, която свидетелства за видения от отвъдното. Въпросната жена е стара позната на Дъглас, получила преди години работа в имение, където трябвало да се грижи за две деца – момченцето Майлс и момиченцето Флора. Скоро обаче започнали да я посещават тайнствени човешки силуети, виденията на два призрака – наскоро починалите мъж и жена, които според нейна колежка са имали нечестива връзка в миналото. Оттук започва и затягането на примката.
Ако детето засилва така наречения ефект на „затягане на примката“, тогава какво ще кажете за ефекта, който биха произвели не едно, а две деца?…
– Ще кажем, разбира се – побърза да се обади някой, – че ефектът ще бъде две затягания на примката! Освен това, че държим да чуем тази история.
Хенри Джеймс не борави със свръхестественото с лекотата на Едгар Алън По например, но въпреки това именно характерният му почерк и отделеното внимание за сложните отношения между високо интелигентните му герои придават на готическата история любопитна интрига и в крайна сметка тежест, затегната още повече от „двойната примка“ на сюжета. Изкушен да вмъкне в текста горния пасаж, Джеймс сякаш самодоволно обяснява на читателя мотива да си поиграе с традиционните приказни истории, така познатите ghost stories, които родителите разказвали на децата си преди сън. Усложнявайки фабулата, авторът нарочно скрива истината, подбуждайки полемики относно здравия разум на героинята години след публикуването на новелата.
Проскърцвания на дъски, подслушване, изгасени свещи от внезапно нахлул вятър, черни, надиплени рокли и имение, обградено от мъгливи гори – всички тези характерни за готическия хорър елементи, присъстват в новелата, но са някак оставени в периферията. Джеймс концентрира вниманието си върху човешките отношения и именно описанията на психологическите нюанси в разговорите, всички тези внимателни обяснения за мотивите и задните мисли, които всеки един съвременен представител на жанра би изрязал, оплитат внушителната психологическа мрежа на книгата.
Освен усукания стил на Джеймс, самата фабула също допринася за двойно по-напрегнати ситуации. Читателят се двоуми къде е мистерията, кое от децата има връзка с призраците, има ли призраци изобщо. Отказът от категоричен отговор се простира до самия категоричен завършек, който също може да бъде поставен под съмнение. И в тази неяснота се крият очарованието и майсторството, които Джеймс дарява на готическия жанр още в самото му начало.
Не са случайни споровете на академиците дали фантастичното е присъща част от приказната история, или бълнуване на една луда жена. Основен аргумент на втората група е споменаването на романа „Мистериите на Удолфо“, както и лудата героиня Берта от „Джейн Еър“. Но именно в неяснотата е удоволствието на Джеймс. Тази чуплива граница между психологизъм и метафизична заплаха по-късно ще се появи и в обладаната къща на Шърли Джаксън. Читателят не знае от какво точно се страхува, объркан е от противоречията, но внушенията са толкова силни, че в крайна сметка разумът отстъпва пред първичния страх. Отделно в конкретния случай спомага и контрастът между невинните деца и страховитите им способности, изброени като хипотези от гувернантката.
„Примката на призрака“ по-късно вдъхновява множество произведения на изкуството, включително и филмовата класика на Джак Клейтън „Невинните“ от 1961 г., която превъзходно улавя атмосферата на тайнствената призрачна история. Новелата е едно от първите успешни и силно влиятелни готически произведения и съвсем скоро получи ново издание със заслужени твърди корици от изд. „Сиела“, отново в чудесния превод на Иглика Василева. Би било хубаво някой ден да прочетем и кратката проза на Джеймс, която според някои специалисти задминава дори романите му.