Начало Музика Концерти Призрачният човек оркестър
Концерти

Призрачният човек оркестър

Цветан Цветанов
17.09.2019
4874

Дойде моментът да кажем „добре дошъл“ за първи път в София и Пловдив и на един от знаковите съвременни герои на новозеландския ъндърграунд. Дилейни Дейвидсън от Крайстчърч е легенда не само в родината си, но и в Швейцария, където в началото на хилядолетието свири на живо и записва с видни представители на блус-траш лейбъла Voodoo Rhythm Records като The Dead Brothers (рокендрол оркестър за сватби и погребения, ръководен от арменеца Ален Корбелиян и изграден върху странни инструментални конфигурации като пет туби, банджо и тромбон). Самият създател на Voodoo Rhythm Бийт Целер (Reverend BeatMan) често обикаля по турнета в дуо с Дилейни по онова време, а през 2007 г. го кани за студен музикант (барабани, китара, орган) в двойната си песенна антология Surreal Folk Blues Gospel Trash.

Дуото е особен формат, овладян от Дилейни Дейвидсън до съвършенство през последното десетилетие – чуйте двата му албума от тази година Word Gets Around с Бари Сондърс и One Hand Loose с Брус Ръсел, както и трите части на „Тайната история на писането на кънтри песни“ (съвместно с Марлон Уилямс)… Но може би най-запомнящи са песните му като Дилейни Дейвидсън & His One Man Ghost Orchestra. „Призрачният човек-оркестър“ е всъщност изстрадал куфар с различни устройства (ефекти, лупъри и т.н.), които Дилейни навързва към полуакустичната си китара и с които на сцената създава истинско представление. Макар да е доста добър актьор, боравещ основно с цирковата естетика, звукът му е по-скоро сдържан, задушевен и минималистичен и съвсем не може да се прави аналогия с някакви пищни феерии и жонглиране с фрагменти. Напротив, песните на Дилейни, които дълбаят по-скоро в душата на човека и изследват тихата лудост, меланхолията, границата между световете и състоянията, много плавно и дори незабележимо прекрачват от един жанр в друг, без да изгубят идентичността си. Тук дори няма точно готик-кънтри, нито точно фолк-блус, нито точно нойз-рок, а някакви съвсем естествени техни огледални отражения, които събрани заедно, изграждат света на музиката на Дилейни. А спойката е призрачното му дишане между отделните цялости.

Нека разговорът ни да започне от песните от албума Shining Day, които представя това турне.

Има някои по-меки, по-деликатни моменти в тоя албум, което е добро начало за отправяне в такава посока – дори и само за да можеш да направиш сравнението после с по-дивашките неща, които си правил в музиката… Но пък от друга страна, в Shining Day има и малко повече електроника, отколкото в предишните ми албуми. Това също ми допада, бидейки нещо ново за мен. Освен това албумът е наистина домашно производство… Поне така са родени всички песни. По-късно са доразвити с хубав студиен звук, разбира се, но пък запазват и оригиналния си много прост и примитивен привкус.

Привкус, който наистина се усеща във версиите на живо точно на тези песни, защото в крайна сметка имаме един човек на сцената…

Да, понякога са доста различни от албумните си версии, където дадено нещо е сработило, но пък живото изпълнение се оказва, че те отвежда на съвсем друго място с друго решение. Песните могат да те отведат навсякъде. След като веднъж си ги написал, имаш основата, от която можеш да правиш всякакви различни видове репродукции…

Какво е Призрачният човек оркестър? И каква е основната разлика между соловите ти концерти и тези в дуо или с цяла група?

Да свириш сам има наистина специална динамика – имаш един човек на сцената и публика. Така че нещата са много по-лични. Оттам идва и усещането за ритуал. Чувстваш се донякъде… сякаш участваш в церемония, или пък все едно си се върнал в училище и си изправен на дъската. Когато си с банда, често с останалите музиканти си говорите, комуникирате помежду си и така минава голяма част от времето ви. Което пък ви отделя от публиката. А когато си сам на сцената, без други музиканти, тази близка връзка трябва да я изградиш именно с публиката.

Живял си в Мелбърн, в Швейцария, Крайстчърч… Непрекъснато пътуваш. По какво се различават песните ти, писани в Нова Зеландия, от тези, които се раждат като идеи, докато пътуваш?

Не знам наистина. Може би когато не си у дома, пишеш на други теми. Защото в родния си град познаваш хората и се чувстваш по определен начин, а когато пътуваш, усещанията са за неща, за които нямаш сетива, когато си у дома – чувстваш се самотен, много далеч от зоната си на комфорт… Предполагам, че когато пиша песен, най-важното за мен е желанието тази песен да докосне хората. Понякога изчаквам малко, за да осъзная как един човек би почувствал дадена песен. Поставям се на мястото на слушателя, но и на героя в песента.

В някои песни се появява битката с дявола. И то с дявола, който те възпира, малко по-различна трактовка на образа.

За мен дяволът е негативната енергия, която самите ние носим. И тази негативна енергия може и да те тласне в лоша посока, но и да те възпре от нещо хубаво, което искаш да направиш, да те накара да се съмняваш в себе си и да те възпре да бъдеш активен. За този дявол говоря и него също трябва да се опитваме да изгоним първо от себе си.

Благодарение на Ревърънд Бийт-Мен, който освен всичко друго е меломан и откривател на непозната музика, преди няколко години в Европа се запознахме с една невероятна компилация от съвременни новозеландски рокендрол артисти. Как можеш да опишеш съвременната ъндърграунд сцена в Нова Зеландия?

А, говориш за Wolf Party – това е подборка на лейбъла Stink Magnetic – издателска компания, която вече 20 години работи по своя си ъндърграунд начин и открива малки и непознати групи със специфичен звук. Някои от тях стават известни, други се разпадат, но разнообразната палитра си я има. Много обичаме фолк-рока в Нова Зеландия, както и пънка. Има нелоша електронна сцена… Но както чуваш и на моите концерти, на живо винаги е по-различно, отколкото на запис. Така че ако искате да опознаете новозеландския ъндърграунд, елате и го открийте сами. Да, пътят е дълъг, но това е начинът.

Дилейни Дейвидсън гостува на 18 септември в София (Бар „Амок“) и на 19 септември в Пловдив („Петното на Роршах“) по покана на радиофестивала „Аларма Пънк Джаз“ на БНР.

Цветан Цветанов
17.09.2019

Свързани статии

Още от автора