Тринайсет години след като успя да изненада дори Американската филмова академия с „Артистът“ (2011, Оскар за филм и за режисура), Мишел Азанависиюс отново излезе от зоната си на творчески комфорт (включваща основно различни аспекти на комичното и сатиричното) с пълнометражен дебют в анимационното кино. Според някои представители на френската критика „Най-ценният товар“ можело да бъде използван успешно за образователни цели в областта на най-новата история, но това в никакъв случай не го прави детски филм и ни най-малко не омаловажава художествените му качества.
Живели едно време беден дървосекач и бедната му съпруга в дълбоката (полска) гора. Жената много искала дете, което да внесе малко радост и топлина в монотонното им всекидневие. Един ден, докато гледала преминаването на поредната композиция от товарни вагони и молела боговете на влака да ѝ подхвърлят някоя съвсем малка, „изгубена“ стока, в снега тупнало вързопче с… бебе. Дърварят не одобрил решението ѝ да задържи детето, защото то принадлежало на богатите „Безсърдечни“. А недалеч, в края на релсите, се намирал концентрационен лагер, където товарни влакове всеки ден стоварвали жива стока от цяла Европа…
Избирайки оригинална форма, която предпочита алюзията пред „прозаичните спомени“, „Най-ценният товар“ е трогателно и въздействащо произведение в памет на Холокоста, изпълнено с поетични картини и простички истини за съпричастността и хуманизма. Започнал като натуралистична приказка а ла братя Грим, филмът постепенно разгръща антирасисткия си потенциал, използвайки за вдъхновение ужасяващите рисунки на Давид Олер (френско-полски художник, „служил“ в Зондеркомандо по време на войната).
Пестелив на думи, Азанивисиюс се придържа към предпочитанието си да остави образите с невероятна мощ да говорят сами за себе си и да подсказват въпросите, които персонажите му си задават…
Създадена по едноименния роман-приказка на Жан-Клод Грумберг (драматург, сценарист и детски писател), филмовата адаптация започва с думите на разказвача, че това не е историята за Малечко Палечко, защото в истинския свят кой би изхвърлил децата си, когато няма с какво да ги нахрани… Първоначално сигурно няма да обърнете внимание на тази забележка, но тя добива съвсем неочаквано (и потресаващо) измерение, когато се оказва, че в „реалността“ някой би изхвърлил детето си, за да спаси живота му… Извън преките съвпадения (като бедния дървар и вездесъщата гора), в „Най-ценният товар“ има някои доста по-зловещи индиректни асоциации с приказката на Шарл Перо – с човекоядеца (който, видите ли, бил „добър съпруг и баща“) или със седемте дъщери, заклани докато спят…
Преследван от спомена за Холокоста заради семейната си биография, Мишел Азанависиюс предпочита да потърси по-нестандартен подход за разказването на този сюжет и се заема „да преведе“ визуално разтърсващата сила на болезнената тема, като залага на контраста между поетичното измерение и ужаса на еврейския геноцид. Възможно е неизобразяването на реалността на газовите камери да се приеме за отричане на историята, но според режисьора конкретиката на концентрационните лагери би могла да доведе до „неприемлива бруталност“ на екрана, което няма да увеличи ефекта на художественото внушение.
Азанависиюс е вдъхновен от стила на френския художник Гюстав Курбе и от японската живописна естетика и сам създава скиците за проекта, залагайки на минималистичен реализъм и семпли, изчистени образи, сред които доминира този на гората, обгърната в мъгла и сняг, която се събужда за живот, в противовес с човешките сенки в лагера, от които животът постепенно се отдръпва… Анимацията поражда своеобразна дистанция по отношение на реалните събития и благодарение на измамно грубоватия стил на рисунъка, фокусиран върху опияняващата красота на спасителната природа.
„Най-ценният товар“ не се притеснява от мелодраматичния си заряд, защото посланието му далеч надхвърля конкретната екранна история. Отвъд сантименталното преживяване, филмът предоставя възможност за размисъл, който постоянно се люшка напред-назад между частния случай и обобщенията, както в чисто сюжетен (за съдбата на героите), така и в по-общ, философски план (например за „колегите“ дървосекачи, които държат да предадат детето на властите дори не от страх, а заради „принципа“, т.е. пропагандата)…
Страховитата приказка на Мишел Азанависиюс постепенно е завладяна от реалността на много по-страховития живот, като всеки от тях се превръща в метафора на другия. Въпрос на лично светоусещане е дали предпочитате филми, които ви казват нещата директно, или такива, които ви карат да осъзнавате неумолимата логика на Историята посредством асоциации, символика и интелектуални предизвикателства.
А като оставим реалността настрана, „Най-ценният товар“ е приказка за оцеляването на човешката доброта, за светлината в сърцето на мрака, която се занимава с универсални и вечни теми като солидарността, достойнството, устояването на житейските превратности, докато светът наоколо се сгромолясва…
