Раймондо Варсано, Петя Радивчева-Пиетра, „Приключенията на Пиляпа – бялото бръмбарче“, изд. „Колибри“, 2019 г.
Чували ли сте израза: „Не вярвам в чудеса – разчитам на тях“? Бидейки влюбена в детската литература и натрупала с годините повечко мъдрост, аз постоянно разчитам на чудесата. „Приключенията на Пиляпа – бялото бръмбарче“ на писателя Раймондо Варсано и художничката Петя Радивчева-Пиетра е едно от тези ежедневни чудеса. Известният ни интелектуалец и младата художника, учила при художника Димитър Вълчев и специализирала илюстрация и дизайн в Барселона и Мадрид, ни предлагат един впечатляващ проект. Книгата е неповторима амалгама от животински, растителен и приказен свят, който носи очуднението на притчовостта и басненото. Растения и животни, носещи човешки качества – авторът използва този прастар похват, идващ от басните на Фенелон, Лафонтен, Крилов, Стоян Михайловски, и заедно с това винаги жив и актуален. Защото всичко в този свят е живо и дишащо. Всичко, според квантовата физика, а и според прозренията още на древните гърци, е енергия.
И тъкмо затова едно бяло бръмбарче, тръгнало да пътешества по широкия свят, се чувства в свои води, защото всичко е единно. А мотивът му да пътешества е също тъй отколешен – да намери приятел. И то следва библейската мъдрост: „Почукай на вратата, за да ти отворят“. Няма как тук да не направим аналогия с Малкият принц, който се грижи за своята роза в студената и безкрайна вселена, а в пустинята среща една лисица, която го моли да я опитоми. Неслучайно Раймондо упоменава в началото: „Посвещава се на всички деца по света и на техните приятели!“
Всъщност тази книга е колкото дело на Раймондо, толкова и на художничката Петя Радивчева-Пиетра. Стилът ѝ на рисуване е модерен и класически едновременно. Някои ескизи напомнят най-добрите детски илюстрации на Кремонини и Марайа, други – на наситените краски на наивиста Анри Русо (Митничаря). Но в крайна сметка се е родил един автентичен и оригинален рисунък.
И ето че пътешествието на бялото бръмбарче Пиляпа започва. Но по-напред то ще получи името си по необичаен начин. Още в началото на приказката авторът си прави своеобразен каламбур – какво е да си черната овца в едно бяло стадо знаем, ала тук става дума за това да се родиш като бяло бръмбарче сред черни братя и сестри. Тогава също никой не иска да играе с теб и да ти е приятел. И не ти остава друга възможност освен да тръгнеш по света с надеждата приключенията да те срещнат с приятели. Така малкото бяло бръмбарче е наречено от другите Пиляпа, а това на бръмбарски значи „бяло“.
Първата му среща е на тавана на къщата с коварния паяк с името Паяк-Як. Той си пада малко философ и предупреждава малкия бръмбар: „Всичко може да се срещне под белия таван“. Но е и суетен – би искал да оплете завинаги в мрежата си не каква да е черна муха, а невиждано бяло бръмбарче. Само че Паляпа е умна и не се хваща на въдицата му, тоест на паяжината му.
Третата глава на книгата носи мъдрото заглавие: „…едни плачат, други се смеят – да се чудиш какво да правиш“, напомнящо за далеч по-рязката поговорка: „За един – сватба, за друг – брадва“, или за мъдростта на Еклисиаст: „Има време за плачене, и време за смеене; време за жалеене, и време за ликуване“. Тази глава – едно от големите постижения на Раймондо – звучи като кратък философски трактат за универсума и същността на живота, а също за мъдростта на детското. Диалогът е между Плачещата върба, която за всичко плаче, и Присмехулника, който на всичко се смее. Кой начин на живот (modus vivendi) да изберем? Дали истината не е някъде по средата? Затова и бръмбарчето Пиляпа не избра нито единия от двамата за приятел.
То продължава пътя си в гората и е убедено, че там ще открие приятели. „Лунните лъчи тихо се промъкваха между клоните на дърветата и галеха Пиляпа. Бръмбарчето им се наслаждаваше, както ние хората, на слънцето. Вятърът подхвърляше сенки, сякаш си играеше с тях. Звездите мигаха бяло, като че ли се закачаха с Пиляпа“. Следва срещата ѝ с мъдрия Бухал-Чухал, който отново се учи да буха, защото досега е бил зает 100 години с работа и изследвания. Кредото му е: „Единомислие може да се постигне само от един бухал“.
Пиляпа е почти готова да стане приятелка с една по човешки емоционална и уязвима Баба Яга, но вещерката се сеща, че така ще ѝ падне авторитетът. Старата хралупа със зелена коса ще ѝ разкаже за себе си и за това, че „някои цял живот не намират приятел, други не знаят, че са намерили, а трети изобщо не търсят приятели“.
А какво е да срещнеш Лисица-Умница – най-хитрата от умните и най-умната от хитрите. Тя ще ти изпее иносказателна песен и ще ти каже хитровато, че е чисто и просто „приспособителна“:
Слънцето грее през нощта,
луната свети през деня.
Черното е бяло,
бялото пък черно.
Небето е земя.
Земята е небе.
Морето е трева,
тревата е море.
Но ето че и нашата малка Пиляпа ще отстоява себе си: „Но съм бяла и такава ще остана. И който иска да ми стане приятел, ще трябва да ме хареса такава“.
В една пещера Пиляпа среща аморфното Нищо, което може да се превърне и в Нещо само за да забаламоса околните. Но ето че сега пък самата Пиляпа не иска такъв приятел, „защото си Нищо дори когато се правиш на Нещо“.
Една от най-интересните срещи на Пиляпа е с потомъка на динозаврите и крокодилите, гущерчето Ставри. Но и тук приятелството се осуетява. Ставри се бои от привързването, защото то означава ангажимент, а и как ще понесе раздялата някой ден. Така Пиляпа се разминава и с него, но е вече помъдряла и стига до прозрението, че „хубавото винаги е малко тъжно“. Може би е разбрала същността на приятелството и любовта.
Върви Пиляпа през страниците на своята история и си пее уверена, че щом неистово искаш нещо, то неминуемо ще се случи.
Може да съм беличка,
може да съм смешничка,
и съм много дребничка
като тази песничка.
Имам си желание,
сигурно голямо –
да намеря най-подир
някакъв приятел само!
И ето че при последната си среща в гората Пиляпа ще чуе от едно старо дърво най-мъдрата поука: „И знай, че не си ли намериш приятел сред своите, то няма да го намериш никъде“.
Как завършва тази забавна, мъдра и елегантна приказка за малкото бяло бръмбарче Пиляпа? Ами то се вслушва в мъдростта на дърветата и тръгва обратно към своите братя и сестри бръмбари, на които също им е домъчняло за нея.
Историята на Пиляпа е великолепно разказана, мъдра и иносказателна. Много от редовете ѝ звучат като сентенции. Силата на книгата е във вълшебството, деликатността и финеса на разказването. Тук светът е единен в целостта си. Притча и басня се преплитат с хумор и сатира, текст и картина са в неделима симбиоза, напомняща за най-ценните неща – приятелството и толерантността. Засегната е и темата за това какво е да си различен, какво е да си чужд и неприет от своите. Но ето че в тази нежна и деликатна приказка героите намират път един към друг.
Иска ми се да завърша с думите на френската психоаналитичка Франсоа Долто, която казва във великолепната си книга „Каузата на децата“: „В същността си детето прилича на сомнамбул. Ходещият насън не пада от покрива, но ако се събуди, ще се уплаши и ще падне. А възрастните през цялото време искат да събудят детето. От една страна, те не бива да го събуждат твърде рано, но в същото време все някой ден трябва да го сторят, защото то е част от етноса, който задължително ще го разбуди“.
Но и на нас, възрастните, понякога не ни се иска да бързаме с разбуждането на детето, а напротив – да се потопим и ние в неговия сън. С книгата си Раймондо Варсано и Петя Радивчева-Пиетра ни потапят в този вълшебен детски сън, но и като че ли полекичка и внимателно вече разбуждат детето.
Росица Чернокожева е завършила българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“ с втора специалност философия. Магистър към Магистърска програма „Артистични психосоциални практики и психодрама“ – НБУ и Червената къща, психодрама-асистент към Фондация „Психотерапия 2000“. Асистент, д-р в Института за литература на БАН. Работи в интердисциплинарното поле литература, психоанализа и психодрама. Автор на книгите „Павел не е сам на света“ (2002), „Драги ми, Смехурко. Антология на хумор за деца“ (2002), „Българската литература за деца – психоаналитични и психодраматични прочити“ (2019). Заедно с Вихрен Чернокожев е съставител на „Антология на българския смях“ (1995) и „Българска литературна критика. Т. 1“ (2000).
