0
2550

Приказка

Тази приказка не е от веселите. Но да не губим време, да започваме.

Живяло едно момче. Когато пораснало, то започнало да прави недобри неща и майка му и баща му се ядосали. Опитвали се да говорят с него, но то не ги слушало, а си правело своето. Те не били случайни хора и още повече се ядосали. И един хубав ден го изгонили от къщи. Мислели, че момчето ще се стресне и ще се прибере с наведена глава. Но момчето било упорито. И не се прибрало вкъщи нито след седмица, нито след месец. А после вече станало късно. Нито родителите искали да си променят решението, нито момчето искало да се пречупи.

Момчето намерило подслон в един изоставен ресторант, по-скоро барака, където се научило да изважда едната халка на катинара, да влиза вътре и да се приютява през нощта. През деня то свикнало да прекарва времето си в близкия подлез, където седяло на каменния перваз пред хвойновите храсти, а другар му била неизменната двулитрова бира.

Мълчало и отпивало от бирата, а понякога просело цигари от минувачите и някои му давали. Не пречело на никого, не вдигало шум, не цапало, седяло на перваза и гледало как тече времето.

Така изминали години. Момчето все мълчало. Хората в околните магазинчета, разположени в подлеза, свикнали с присъствието му, а също така започнали да му дават я сандвич, я баничка. Момчето хапвало, отпивало от бирата и гледало как тече времето.

Докато седяло на перваза година след година, на момчето му поникнала голяма, дълга цял лакът брада. Хората, бързащи сутрин през подлеза за трамвая, така свикнали с присъствието му, че ако някой ден момчето случайно го нямало, те се озъртали, без да разбират в първия миг какво се е случило.

Сигурно момчето имало своите радости, това са много години, наредени като вагонетки една след друга, но след като предимно мълчало, как можели хората да разберат кои са тези радости? Може би онова трикрако куче, което се завъртяло край него и дни наред прекарало легнало до ръката му? Или онзи дядо, който пристигнал с шахматната кутия и се опитвал да го учи да играе шах? Или пък онзи несретник, облечен като каубой, който е ял прекалено много бой, който се залепил за него и започнал да му разказва история след история, коя от коя по-шантава, с главен герой самия него, разбира се, а момчето слушало, гледало как тече времето и изобщо не давало вид, че най-вероятно смята всички тези истории за измислици. Или може би вехтошарят, който разположил сергийката си до него на каменния перваз и наредил върху прокъсаното чердже тенекиени бижута, перо уж от ангел, счупени ключодържатели, пукнати химикалки, сватбени снимки, изтърбушено плюшено мече.

Сезоните се сменяли, след студа идвало мокрото, после идвали ветровете, после идвало ласкавото слънчице, после идвала жегата. Момчето на няколко пъти обръснало брадата си, но тя пак пораствала и ставала дълга цял лакът. Странно било това съчетание между дългата брада и наивния, почти детски поглед на момчето. Сред търговците в подлеза, продавача на плодове и зеленчуци, жената в будката за вестници и списания, момичетата в магазинчето за сандвичи и фрешове или онези, другите жени, в баничарницата, се говореше, че май понякога идвала майка му и му носела чисти дрехи и може би наистина беше така, защото момчето изглеждало сравнително спретнато, без онази кора от мръсотия по себе си, каквато имат заклетите бездомници, какъвто и то, в крайна сметка, беше.

Преди месец се чу, че момчето е починало. Подлезът бързо ще го забрави, подлезът е сурово място, тук има черни графити, по-големи от драконови зъби, тук се срещат дузина ветрове, тук често стават наводнения. Имаше едно момче, което двайсет години седя в един подлез и гледаше как минава времето, а сега го няма. Толкова е просто.

Но нека поне да остане чертичка за него, една драскотина върху перваза пред хвойновия храсталак. Затова написах тази невесела приказка.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияРусия
Следваща статия„Ексклузивно“ медийно падение