Приказки за непослушни деца

Това е първата книга за деца на френския поет Жак Превер, публикувана е през 1946 г. Съдържа осем истории, в които животните са герои, а хората не са дотам съвършени.

Жак Превер (1900-1977) е в групата на сюрреалистите заедно с Реймон Кьоно и Марсел Дюшан, по-късно се отделя от тях. Автор на книгите: „Думи“ (1946), „Истории“ (1946), „Спектакълът“ (1950), „Дъждът и хубавото време“ (1955), „Истории и други истории“ (1973), „Силни води“ (1973). Създател и на сценарии за филми. Много текстове на Превер са използвани в популярни песни, изпълнявани от френски звезди като Ив Монтан и Едит Пиаф.

Жак Превер, „Приказки за непослушни деца“, ИК „Колибри“, 2018 г., превод Иван Бориславов, илюстрации Елса Енрикес.

СЦЕНА ОТ ЖИВОТА НА АНТИЛОПИТЕ

Африка е пълно с антилопи; те са обаятелни животни, които бягат много бързо.
В Африка живеят черни хора, но се срещат също тъй и бели хора; те са пристигнали тук временно; дошли са, за да правят търговия, затова те се нуждаят винаги от помощта на черните, но черните все предпочитат да танцуват, вместо да прокарват път или железопътна линия; за тях това е черна работа, която често носи смърт.
Когато белите пристигат, черните обикновено бягат; белите ги хващат с ласо; черните тогава са принудени да правят пътища или железопътни линии и гари, а пък белите ги назовават „доброволци надничари“.
А другите, които не успяват да ги заловят: едни, защото са избягали далече, вторите – защото ласото се е оказало по-късо, или пък третите – защото тичат твърде бързо към гората; тях всеки бял ги гони с пушка, взима ги на мушка; именно тогава някой за блуден куршум убива клета спяща антилопа в планината.
Тогава белите ликуват, черните се радват още повече на този резултат, защото винаги ги мъчи глад. И в селото се връщат всички с вик познат:
– Убихме антилопа!
И гръмва музика.
Черните празнуват, бият своите там-тами, лумват огнени кълба, а белите ги гледат как танцуват и на следващото утро пишат до приятелите си писма: „Имаше голяма веселба, прекрасна веселба с там-тами“. Високо горе в планината близките на антилопата безмълвно се споглеждат… Те чувстват – нещо лошо се е случило…
Залязва слънцето и всяко от животните се пита, без да дръзне да издигне глас, за да не разтревожи другите във вечерния час:
„Къде ли би могло да се намери? А каза, че ще дойде в девет… за вечеря?“
Една от антилопите, качила се на канарата, се вглежда дълго в селото – там, долу в равнината, уж малко село, но обляно в светлини и цветове, от песни, от огньове и от викове…
Видяла празничния огън, тя разбира всичко, слиза от скалата и тръгва да сцена от живота на антилопите намери своите сестри и братя.
– Няма смисъл да я чакаме, да почваме вечерята без нея.
Тогава всички антилопи сядат край трапезата, но не изпитват глад сега; вечерята им е вгорчена от тъга.