Начало Идеи Актуално Приказните дарове на Церетели
Актуално

Приказните дарове на Церетели

Михаил Неделчев
13.04.2017
3742

Ще направя едно заключение за самия паметник. Той е надменен, глупав и агресивен. Поставен на Дунавския бряг, паметникът на Императора би бил обида за републиканизма на Левски и Ботев

1.

Цялата тази история звучи някак фантастично. Има там в белокаменна Москва един приказен богатир – Церетели, може би грузински княз, може би руски граф. Може би на седемдесет години, може би – на осемдесет, а може вече и да е на деветдесет години. Прави едни от най-големите паметници в света. Изработва ги с удивителна бързина – не с десетки, със стотици. От бронз, от камък, от стъкло, от какви ли не други материи. Прави паметници символични (например гигантска сълза), но и паметници на конкретни хора – от близко и далечно минало, както и на сега живеещи и управляващи люде. Изпраща ги като дар в близки и далечни предели – на правителства, на някакви общности, но и на човечеството като цяло. Изпраща ги в Ню Йорк – за ООН, в Париж, в Буенос Айрес и още къде ли не. На повечето места приемат грандиозните му дарове, другаде – кой знае защо – не ги щат. Той обаче бързо се справя с всяка ситуация: отхвърлените паметници-дарове се преработват леко, дава им се понякога друго име и им се намира ново място някъде по света. Но направените статуи – персонални образи или конкретно изобразяващи групи и абстрактни композициии – са така много, че някои остават в огромните ателиета на майстора, стоят някак наистина нереално един до друг в неговия всепобиращ личен музей, в неимоверни пропорции спрямо намерили се кой знае как в подножието им живи люде.

Но нима не звучат фантастично и ето тези „политологически” пасажи:

„Идеята за национална Империя е единствено възможната алтернатива на самоубийствения за националния суверенитет либерален проект на глобализацията. Алтернативността на тази идея е способна да съхрани нашата религиозно-национална самобитност и едновременно да съдейства за възраждането на великодържавността на нашето Отечество. Великодържавността трябва да се разглежда като един от синонимите на Империята и като неотменима основа за държавната пълноценност, което е резултат от нарастването на националния идеал до идеал всесветовен. Великодържавността е резултат от универсализацията на националния идеал, който не престава да бъде национален, т.е. продукт е на определена нация, но едновременно с това се предлага като един от способите на съществуване на целия свят. По такъв начин Империята дава възможност на нацията да стане творец на световната история, без да губи своето национално лице.”

„Ама, чакай, чакай ?!” – би казал всеки нормален читател на този одиозен текст. Би запитал: „Говорено ли е с другите нации за тази всемирна роля на Империята? Как така тя би могла да играе без всемирно насилие своята всесветска роля? Какво ще е мястото на всички останали в света?” Но нашият автор продължава със своите фантастични визии:

„Имперската идея е съвременна и своевременна за Русия. Само тя е способна да преведе страната по средищния, царския път между двете налични проектни крайности – „глобализма” и „изолационизма”. Между либералисткия „глобализъм” на „новия световен ред” с неговото всесмесване на националните организми в единна „световна държава” и тесноетническия „изолационизъм” – затварянето на една нация в ограничението на нейните етнически граници и интереси, т.е. с отказ от изпълняването на нейната мирова роля. Само средният път за Империята е способен да ни запази от изтощаване на националните сили. Загубата на национално лице и на влияние върху световния живот еднакво изтощават националните таланти. Отказът от национална самобитност и отказът от експанзия на своя възглед за света води до духовна и физическа деградация на националния организъм. И „глобализмът”, и „изолационализмът” са противопоказни на жизнедеятелната, имперска по същността си нация.”

Нормалният читател на този текст би продължил да задава своите въпроси: „Ама как така, какво наистина ще се случи с тези нации, които не са имперски? И какво означава тук отричаният „отказ от експанзия на своя възглед”; означава ли обратното, че Империята задължително ще налага (и как?) този свой прекрасен възглед?”. Текстът не чува нашите нормални въпроси и продължава в своето имперско упорство, в своята имперска всеправота:

„В Империите (най-внезапно се появява множественото лице, досега Империята бе единствена, ще си остане единствена и малко по-късно – бел. моя, М.Н.) този неразрешим дуализъм на национално и всемирно призвание на великата нация намира благополучно своето разрешение. Нацията не е призована към смърт в мировия „глобалистки” проект и не се стреми да се отклони от своето мирово призвание. Дълбочината на националното начало и широтата на вселенското се уравновесяват в имперската идея, в съчетаването на национални интереси и мирова мисия.

Империята – това е политическа стълба, по която националното начало, вложено в държавността, е способно да дорастне до изразител на духа на цялата цивилизация. Така Светата Русия можа да стане чрез имперската идея образ и лидер на православната цивилизиция като цяло, наследила в това дело Византийската империя.”

Дойдохме си на думата. Приема се, че има и други империи, но те са някак империи на пошлото и бездарното, на бездуховното и грубо утилитарното, докато Светата Рус живее в световете на идеалното, връща се днес в тази своя велика мисия. (При превода на въпросния руски текст предпочетохме да проблясват тук-таме русизми, тъй като това е специфичен великодържавен език, който трябва – за най-силно внушение – да бъде възприеман едно към едно.) Казва ни се директно, че сегашната Руска федерация е „потенциално способна да израсне в нова Руска империя”, че трябва да поеме отново великата си всеправославна мисия, че трябва да отърве от маргиналното им „самостоятелно” (т.е. вън от орбитата на Империята) съществуване православните сърби, черногорци, белоруси, българи, румънци, гърци (някои от тях влезли във „враждебния на православния свят” военен блок НАТО). Впрочем за украинците в това повествование е запазено особено място: на много места украинците се определят като упоени от идеологията на „украинския сепаратизъм” южноруси, говори се, че „украинството” трябва да бъде преодоляно чрез едно общоруско единство, казано е, че Украйна – „това е болест”.

Изключителният мислител – автор на този пасаж, се нарича Михаил Смолни, определен е като историк и публицист, книгата му „Руският път в бъдещето” е издадена в Москва през 2007 г. В анотацията от контратитула е посочено, че „книгата описва Имперското възраждане в Русия като единствено възможния руски път в бъдещето”; по някакъв начин изданието е свързано със списанието „Имперско вазраждане”, всред чиито автори е и скандалният академик Игор Шафаревич.

Но каква е връзката все пак на целия този имперски „бред” (на руски това означава нещо като „безсмислено бръщолевене”) с мега-монументалните творчески деяния на скулптора Зураб Церетели? Ами много просто: от доста време вече неговата свръхактивност е впрегната, за да работи за утвърждаването на съвременната путинска руска всеправославна, великодържавна и самодържавна имперска  идеология.

Зураб Церетели безспорно има култ към владетелите: изработил е безчислено количество статуи на руските императори от династията на Романовци. В личния му музей те са заедно в огромна зала. Представил е сам себе си в монументален скулпурен автопортрет като самодържец, като римски император или поне като римски сенатор. Една от „академиите”, в които той членува така и се нарича: Имперска академия на художествата (назована е така като „възстановена”).

Когато преди няколко години бях за последен път в Москва, негови разнородни скулптурни фигури и орнаменти вече стояха почти навсякъде по площадите и на най-неочаквани места. (Бившият влиятелен московски кмет Лужков бе негов любим „модел” – изваян като футболист и тенисист в една фигура и като „чистач”.) Преминахме покрай предоставено му от държавата в историческия център на града за личен музей-ателие огромно старинно здание, отвън стояха пак някакви скулптури, имаше голям надпис и нашият московски гид подкара колата по-бързо с неприкрита погнуса. Съжалявам, че така и не видях на живо рециклирания паметник-кораб – предназначен първоначално да възвеличае Колумб и отнесен след това към личността на Петър Първи. (Отново неприето от няколко места дарение.)

Самото това желание на един плодовит скулптор да види (вижда) творбите си (техни копия) събрани на едно место не е чак толкова осъдително.

На брега на един от полуостровите на Стокхолм се намира къщата-музей със скулптурен парк на големия национален скулптор Карл Милес – наречен Милес Гьорден. Тук постепенно са събрани копия на десетки негови прекрасни статуи („Ръката на Бога”, ангели, тритони и фонтани), с които очевидно му е било трудно да се раздели. Паркът и къщата с множество тераси и с огромна пергола, с техните художествени колекции са дарени на шведската държава и когато майсторът се завръща след десетилетно пребиваване в САЩ, в ъгъла на градината трябва да му бъде построена специална нова модерна къща, защото вече всичко останало е предмет на всекидневни многолюдни посещения.

Добре известна е агресивната понякога мегаломания на великия Огюст Роден (особено потърпевша е спътницата му Камий Клодел, също отлична скулпторка, останала естествено в сянката му). Не само музея му в Париж, но и сбирки другаде свидетелстват, че и той мисли и прави гениалните си творби вариативно, множествено. Така в суперилитния калифорнийски университет Станфорд самите „Врати към Ада” стоят в цял ръст пред музея, на един от площадите между учебните сгради са и прочутите „Гражданите на Кале”. Членове на магнатската фамилия Санфорд са имали особено пристрастие към творчеството на Роден и са го колекционирали старателно и последователно. Хвала им!

С особена грижа за цялостта на творчеството им са съграждани и обгрижвани софийските домове на големите наши скулптори Иван Лазаров – на бул. „Левски” и Андрей Николов – на ул. „Любен Каравелов” („Червената къща”).

Случаят със Зураб Церетели и неговите музеи, „съборни” ателиета с официозни имперски грандиозни фигури и с апологетически фигури на днешни руски управници и певци на режима – включително и на изобразения като спортист-суперстар Владимир Путин, с неговите приети и неприети дарения, едва ли може да бъде виждан по аналогия с тези биографическо-творчески разкази от различни култури. Зад Церетели с неговата невъобразима производителност очевидно стои платен от държавата огромен екип от помощници, чираци и майстори – леяри и каменоделци. Неговите дарителски жестове също очевидно са в голямата си част платени от държавата и служат на различни нейни пропагандни цели. По-лошото е обаче, че в последните години то е изцяло взето на „въоръжение” за реализиране на новата имперската агресивна идеология и политика.

Такъв е и случаят, когато поредният дарителски жест на Церетели бе отправен чрез неясни посредници към България, към един от нейните най-славни с възрожденската си и по-стара история български градове – Свищов…

2.

Получих покана на Инициативен комитет за участие в дискусионен форум „За и против издигането на нов паметник на руския император Александър ІІ в град Свищов”. Форумът щеше да се състои на 2 април т.г. в залата на общинския съвет в града. Не познавах предварително хората от Инициативния комитет, както и повечето от тези, с които щях да пътувам до крайдунавския град. Не знаех и какви са били аргументите точно аз да бъда един от поканените на форума – освен общите ми публични политически, писателски и граждански активности през последния четвърт век в рамките на динамично живеещата демократическа общност на България. От изпратената ми обширна покана разбирах, че позициите на Инициативния комитет са по-скоро срещу поставянето на въпросния паметник. Но категорично се подчертаваше, че на дискусионния форум са поканени и управници и граждани, които вече са заявили другата позиция – „за” нов паметник на император Александър ІІ. Преценката на инициаторите за моето евентуално участие бе напълно правилна: не бе възможно да се отзова положително за приемането на този наистина данайски ДАР.

Самата информация за предоставянето на дара бе някак също доста загадъчна: някакъв „Балкански институт за възстановяване и развитие” се е обърнал към община Свищов с радостната вест, че ще постави като подарък за гражданите високата осем метра и половина гигантска статуя на Цар Освободител – император Александър ІІ (статуята си стои в Залата на владетелите от музея-ателие на Церетили в Москва), че статуята ще доплава по Дунава, че всичко (транспорт, монтаж и пр.) ще бъде напълно безплатно, че откриването на паметника ще бъде тържество на 27 юни т.г. по случай 140 години от освобождаването на Свищов от турско робство. И като свръх-бонус: че ще бъде поканен за освещаването самият руски президент Владимир Путин. Оказа се, че по предложение на кмета на общината Генчо Генчев общинският съвет на Свищов не само е „приел” неясното дарение, но е и определил с решение № 473 от 22.02.2017 г. бъдещия паметник за „общински обект от първостепенно значение за община Свищов”. Станало е без каквито и да е дебати и без задаване на „излишни” въпроси. А те биха могли да бъдат: собственик ли е въпросният загадъчен Институт на този паметник, закупил ли го е от авторът му Церетели и сега го дарява или Институтът е само „посредник”? И защо точно на Свищов, след като градът си има прекрасен парк „Паметниците”, където са цяла поредица от мемориали на украински и руски войни – включително и на самия Цар Освободител – създадени още през 80-те години на ХІХ век? Впрочем организаторите на форума бяха отлично формулирали цяла голяма поредица от подобни въпроси – включително и защо тази направена през 2011 г. несъразмерна с нищо в България статуя се опитва сега да изникне на дунавския бряг и дали е предлагана като дар досега другаде из нашата страна, каквато мълва съществува.

Не можем да имаме никакво съмнение, че този нечакан дар е малък елемент от хибридната експанзионистична война на днешна Русия, опитваща се отново да стане империя. Това е „дар” обмислен, прицелен, идеологически и геополитически функционален от тяхна гледна точка. В духа на отдавна официализираната концепция на Андраник Мигранян за Русия и близката чужбина (близката чужбина са околните и не само околните страни, където Русия има „специални интереси” и особени „права”, където тя противно на международните норми има неотменимото право да се намесва във вътрешните дела по свое усмотрение), един такъв гигантски паметник означава трайно и стабилно обозначаване на отвъддунавската българска територия още един път именно като близка чужбина, като място, където, ние, руснаците, можем винаги да идваме да „спасяваме” и „освобождаваме” (нищо, че в началото на ХІХ век точно Свищов е бил два пъти опожаряван и съсипван именно от руснаците при „спасителни” акции).

Знаем, че Романовската империя има особена фиксация към паметниците и че те самите са същностен тематичен момент (включително и пародиен и алтернативен на официозното) от цялата руска култура – достатъчно е да си припомним поемата „Медният конник” на Пушкин, където изработената от Фалконе фигура на царя-основател преследва в кошмарите му малкия човечец, да си припомним и десетките анекдоти, свързани с мъжкото обкръжение от подножието на Екатерина Велика на нейния паметник на „Невски проспект” или амбивалентните чувства, които предизвиква самата неокачествима с нищо пищност на църквата „Спас на крови”(„Възкресение Христово”), построена в памет точно на мястото на убийството на същия този император Александър ІІ.

А да не отваряме дума за съветската трансформация на имперската идея, за най-често травматичното битие на съветските паметници, сложени точно за обозначаване на една обща територия из целия бивш социалистически лагер – като се почне от историята с опита за взривяване на оказалия се бутафорен паметник на Сталин от българския анархист-дисидент Георги Константинов (той лежи в затвора за този свой дързостен жест), приемането-неприемането и до ден-днешен на извисяващия се над всичко Дворец на културата във Варшава, описаната с толкова съпричастна ирония от поляка Мариуш Щчигел в книгата му „Готланд” трагикомична история на скулптора-сладкар-каменоделец Отакар Швец с неговия предвиден да бъде най-„големия” също паметник на Сталин в Прага, възвисен след смъртта на сатрапа и стоял цели осем години, до 1962-а (никой не смее все пак да предложи да бъде махнат), и се стигне до периодическото боядисване-преосмисляне-опаковане на паметника на Съветската армия в София и драмите с пловдивския „Альоша”.

А след 1994 г. възземащата се (във въображението си) империя продължи да ни облъчва със своята воля за създаване на места на паметта в своя и чужда територия. В Санкт-Петербург това породи желанието на истински артисти да създават постмодерни иронични паметници: на Гоголевия нос на една от свързаните с топографията от творбите на писателя къщи; миниатюрния Чижик-пижик, когото трябва много да се наведеш, за да видиш под моста на един от каналите край Нева (подхващащ мотив от старинен градски фолклор); новия гротесков цар Петър Велики на Михаил Шамякин в самата Петро-Павловска крепост – първоначално толкова мразен от мнозинството петербуржци, а сега почти задължително докосван за здраве, любов и плодовитост от новобрачните двойки (заедно с атлантите на Ермитража). А в Москва паметникът на Пушкин на едноименния площад отдавна се е превърнал в символно място за събиране на инакомислещите – за протести и за литературни празнични акции.

В България има и обичани паметници на руските, украинските, финландските и румънските войни, загинали в Освободителната война с Османската империя – разпръснати из цялата страна. Между тях ще изброим само паметника за медицинските чинове в Докторската градина в София, Руската църква под Шипка и самия величествен паметник на връх Шипка – прославящ еднакво и воините-освободители, и българските опълченци. Има обаче и прекалени струпвания, достигащи понякога да абсурд сгъстявания на места за памет – например тези около Плевен и другаде, които отдадения на това дело Стоян Заимов назовава Йерусалимите на българската признателност. Знаем от историята на Третото българско царство, че в някакви моменти това флиртуване чрез паметници с Руската мечка, с Империята на Романовци се превръща в държавна политика, заради постстамболовисткия стремеж на княз (цар) Фердананд да получи най-после от Императорския двор стабилно признание за своя монархически статут. Тогава се явява и амбицията да се направи свръх-крупен жест с назоваването на новата софийска катедрала в прослава на избрания от Петър Велики за покровител на неговата северна столица воин-светец Александър Невски. И след това: преименуването за кратко на все още незавършената и неосветена църква на името на св. св. Кирил и Методий при трагическите стълкновения през Първата световна война на българи и руси.

Френската школа на проф. Пиер Нора превърна знанието за историята на паметниците – за тяхното възникване, за ритуалите и баталиите около тях, в истински съвременна наука. Разбира се, паметниците не са единствените места на паметта, но точно те фокусират тази многопосочна проблематика. Личните и колективните изследвания на местата на паметта на неговата школа разкриват как се трупат пласт върху пласт над пространствата на Париж и на другите големи френски градове, цивилизационните знаци на последователно сменящите се във Франция в края на ХVІІІ, ХІХ и през ХХ век политически режими. Осъществената от проф. Ивайло Знеполски през 2003 г. паметна конференция около проф. Пиер Нора и неговите идеи – в рамките на голямата поредица „Софийски диалози”, даде тласък и за българската хуманитаристика да осмисля на по-високо ниво своята култура на паметта, да мисли по-сложно българската система на паметници в цялото ѝ богатство, многообразие и противоречивост.

Впрочем някои от големите личности на българската култура са се отнасяли извънредно сериозно и с разбиране към тази проблематика на паметниците, които трябва да европеизират България, да направят особено столицата ни модерен и красив град. Така през 1900 г. Пенчо Славейков пише за в. „Пряпорец” статията си „В Манежа” – по повод на големия международен конкурс (31 участници от 11 националности) за създаване на паметник на Цар Освободител за площада срещу Народното събрание и на организираната изложба с проектите в княжеския Манеж. Тази статия започва ударно така: „Първо нещо, що се хвърля в очи на всякого, който пристъпи прага на княжеския манеж, е моделът на берлинския професор Еберлайн – висока, величествена фигура, представляваща Освободителя цар в горда поза на някой западно-европейски император, модел, напомнящ ония патетични паметници, що красят разни площади в европейските столици. Лавровият венец, нататрузен на главата му, още повече усилва впечатлението, че тоя император, на чието ляво бедро се опира някаква дългопола алегорическа фигура, е всичко друго, но не и славянски  цар.”

Казаните от автора на „Кървава песен” и „На Острова на блажените” думи могат напълно да бъдат отнесени и към скулптурата-дар на Зураб Церетели – макар при нея да липсва лавров венец на челото на Императора. Тук обаче големият писател е изразил по-скоро интуициите си за българската мяра при оформянето на нашите площади, зададена от градчетата-републики на Възраждането. При тях няма драматично противопоставяне на обществени и жилищни, частни сгради и това налага и един нормален антропоморфен мащаб за добрите, силните, признатите и обикнати от обществото български паметници (виж двата прекрасни паметника за загиналите във войните във Видин или паметника на патриарх Евтимий в София). И безпогрешният му художествен усет е дал на Славейков възможност да посочи защо и според него най-добър проект е точно реализираната по-късно и открита тържествено чак през 1907 г. скулптурна композиция на италианеца Арнолдо Цоки. (В знаменитите си писма от 1909 г. до Мара Белчева от Москва, Петербург, Харков и Одеса Пенчо Славейков пространно разсъждава с много чувство за хумор върху руската традиция на паметниците; харесал е много новия паметник на Гогол.)

Представям си каква злъч би предизвикала цялата акция с дарения паметник на Церетели у писател със социално чувство, творческа мощ и българско достойнство като Пенчо Славейков!

3.

Дискусията „За и против издигането на нов паметник на руския император Александър ІІ в град Свищов” се разгърна пълноценно на 2 април т.г. По достойнство трябва да се оцени присъствието и участието на кмета на общината г-н Генчо Генчев, на представителя на „даряващия” „Балкански институт”, както и на неколцина общински съветници, взели съответното решение – макар и те по същество да не защитиха съдържателния смисъл на решението си, а само се опитаха да представят фактическата му страна. Няма да се опитвам да възпроизвеждам хода на самия дебат – в социалните мрежи вече бе дадена достатъчна информация. Само искам да изразя възхитата си от високата духовност, която излъчваха свищовските членове на Инициативния комитет за диспута, водени от г-н Радослав Йорданов – запазил спокойствие и чувство за такт през цялото време, както и от силното участие на представителите на академичната общност на града.

В залата обаче имаше и фанатизирани и нежелаещи да чуят нито едно „против” люде, кой знае защо държащи в ръце български знаменца, въпреки че аз не установих нищо „българско” в поведението им (имаше един-двама и с руски). Тези доста агресивни хора обявиха всички, дошли специално за дебата участници от София и от другаде, за русофоби. И очевидно за тях това бе някакво страховито обвинение, което трябваше да ни заклейми завинаги.

Аз обаче също завинаги съм запомнил думите на Борис Немцов, казани малко преди подлото му убийство край Москва-река, в подножието на Кремъл. Те бяха приблизително следните: „Обявяват ни за русофоби, понеже не сме съгласни с повечето действия на властта. Но според мен русофоби са тези управници, които държат собствения си народ в подчинение, бедност и страх, заблуждават го с пропагандни тези за имперско величие, за това, че Русия едва ли не отвсякъде е обградена от врагове, които ѝ желаят злото и така промиват съзнанието му.” Нямам какво да добавя към тези силни думи на смелия опозиционер, думи, предопределили участта му.

Ще направя обаче едно заключение за самия паметник. Той е надменен, глупав и агресивен. Поставен на Дунавския бряг, паметникът на Императора би бил обида за републиканизма на Левски и Ботев, но и на д-р Кръстьо Раковски и на свищовлията Алеко Константинов. (До този момент на никого не е хрумнала, слава Богу, например идеята, да се направи паметник на българския цар Фердинанд.) А вгледан към самата Русия, той би бил гавра чрез своята безсмислена монументалност с паметта на Херцен, Чернишевски, Добролюбов. В края на този интензивен ден в Свищов на 2 април отидохме до местността Паметниците, където според общинското решение е трябвало да бъде поставен гиганта. Паркът е жив и обичан, беше пълен през този неделен ден с играещи деца и родителите им. Спряхме се и пред старинния монумент в чест на Царя Освободител – това е една пирамида, върху която няма скулптурно изображение, а само надпис съобщава, че преминаването на реката и първата битка на този и този полк са се случили по време на царстването на император Александър ІІ. Паметникът не бе имперски апологетичен и персоналистичен, а колективистичен – в чест на цялата армия. Каквито са и всички останали почитани паметници в местността край реката. Свищов има своята добра мярка и се надявам, че ще я пази.

Михаил Неделчев е роден през 1942 г. в София. Завършва славянска филология и философия в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. В продължение на 15 години работи в отдел „Литературно наследство“ на издателство „Български писател“. Интересите му са в областта на българската литературна история, текстологията, литературния, политическия и културния персонализъм, геопоетиката и актуалния литературен живот. Депутат във Великото и в 36-то Народно събрание, председател на Комисията по радио и телевизия. В момента ръководи департамент „Нова българистика“ в Нов български университет, председател на Сдружението на български писатели, главен редактор на излизащото от 1994 г. списание „Демократически преглед“ и председател на Управителния съвет на Дружеството за разпространение на знания „Гражданин“. Носител на Националната награда за хуманитаристика „Христо Г. Данов“ (2003), специалната награда на Салона на изкуствата в НДК (2003), Бургаската литературна награда за цялостно творчество „Голям златен Пегас“, специалната награда на „Аполония“ (2004). Носител на наградата на Портал Култура за хуманитаристика за 2016 г. Автор е на 13 книги.

Михаил Неделчев
13.04.2017

Свързани статии

Още от автора