Начало Книги Изборът Приключенията на Симплицисимус
Изборът

Приключенията
на Симплицисимус

Якоб фон Гримелсхаузен
24.10.2013
2013

Новото, ревизирано и богато илюстрирано издание на едно от най-значимите произведения от епохата на немския барок – „Приключенията на Симплицисимус“  на Ханс Якоб Кристофел фон Гримелсхаузен, е дело на ИК „Изток-Запад“. Книгата разказва живота на необикновения странник Мелхиор Щернфелз фон Фуксхайм – паж, шут, конник, артист, пилигрим с военни заслуги към шведската корона. Прочетете въведението на Борис Парашкевов и първите три първи глави.

picture_1190„Приключенията на Симплицисимус“ с автор Якоб фон Гримелсхаузен, описва живота на странника Мелхиор Щернфелз фон Фуксхайм: кога и къде се е появил на този свят, какво е видял, научил, изпитал и препатил в него и защо доброволно отново го е напуснал. Заради простодушието си като дете той получава името Симплицисимус. След като минава през безброй приключения – като малък често се преправя на девойка и предизвиква множество задявки, впоследствие става паж, четирима „дяволи“ го отвеждат в Ада и го черпят с испанско вино, а в Тридесетгодишната война (1618-1648) е отличен за военни заслуги към шведската корона – героят в интригуващия роман се оттегля в отшелничество, омерзен от нашия свят.

Произведението има дълга и заплетена история. То излиза за първи път през далечната 1668 г., но поради опасения, че изданието може бързо да остарее по лавиците на книгопродавниците, като година на издаването му фигурира 1669 г. За автор е посочен Герман Шлайфхайм фон Зулсфорт, но името на действителния автор, както и на книгоиздателя остават неизвестни. Впоследствие романът бива преиздаван, допълван, разширяван и обогатяван с множество гравюри. В началото на XIX в. интересът към него се възобновява, след като писателят Херман Курц го преоткрива за романтиците – образът на отшелника е особено привлекателен за тях, тъй като е в унисон с религиозно-мистичните им възгледи. Именно с помощта на романтиците „Приключенията на Симплицисимус“ успява да намери своето призвание като първата пикарескова творба в Германия.

Преди да се разбере чие е авторството на романа, той бил смятан за автобиографичен. През 1838 г. е установено кой е истинският автор на творбата, след като са разчетени  инициалите на Ханс Якоб Кристофел фон Гримелсхаузен, а в останалите имена, с които се подписвал предполагаемият автор, са дешифрирани анаграми на Кристофел фон Гримелсхаузен, използвани от твореца като псевдоними (общо десет на брой, включително Мелхиор Щернфелз фон Фуксхайм). Оттук нататък, макар и с голямо закъснение, започва издирването на сведения за живота на Гримелсхаузен. Днес е известно, че той е роден през 1621 или 1622 г. в Гелнхаузен – малко градче в близост до Франкфурт на Майн. Произхожда от занаятчийско семейство, но поради ранната смърт на баща му и повторния брак на майка му е отгледан от своя дядо – хлебаря Мелхиор Кристоф. След като преживява Тридесетгодишната война, служейки като мускетар и писар, а по време на последния поход в Бавария навярно е и полкови секретар, през 1648 г. Гримелсхаузен се установява в Офенбург, оженва се, отваря собствена гостилница, а от 1667 г. до края на живота си е кмет на градчето Ренхен в страсбургското епископство. Сред най-известните му произведения са трактатът „Сатиричен пилигрим“, романите от т. нар. симплициански цикъл –„Скитницата Кураж“, „Странният Шпрингинсфелд“, „Чудноватото птиче гнездо“ и др.

Българският превод е дело на проф. Борис Парашкевов и е богато илюстриран от художникa Петър Станимиров.

„Приключенията на Симплицисимус“, Ханс Якоб Кристофел фон Гримелсхаузен, ИК „Изток-Запад“, 2013, 30 лв.

 

БОРИС ПАРАШКЕВОВ

Загадъчният Гримелсхаузен и неговият „Симплицисимус“

 

В първата си версия, съдържаща пет книги и заложена в основата на настоящия български превод, романът „Приключенията  на Симплицисимус Немски“ излиза през 1668 г., но поради опасения,  че може бързо да остарее по лавиците на книгопродавците, за година на издаването предвидливо се посочва 1669. Като име на автора му фигурира Герман Шлайфхайм фон Зулсфорт, а в обширно подзаглавие се пояснява: „Това е описание за живота на един необикновен странник на име Мелхиор Щернфелз фон Фуксхайм, къде и кога се е появил на този свят, какво е видял, научил, изпитал и препатил в него и защо доброволно отново го е напуснал. Извънредно забавно и твърде полезно за прочитане.“ Неизвестно на обществеността е името не само на автора, но и на книгоиздателя  – някой си Йохан Филион уж от Монпелгарт в Швейцария. Романът обаче намира изненадващо добър прием и незабавно последва второ издание. Успоредно с него самостоятелно  бива публикувана книга шеста като продължение на приключенията  на Симплиций и се подготвя трето, обединено издание.

В същото време франкфуртският книгоиздател Георг Мюлер се възползва от невероятния успех на произведението и без допитване до автора (нещо обичайно по онова време) го препечатва, нанасяйки известни стилистични поправки и отстранявайки част от диалектизмите. С четвъртото  и петото издание на романа през 1671 г. авторът си „отмъщава“ на неочаквания конкурент, като приема всички подобрения в духа на формиращата се национална езикова норма. Освен туй включва още три продължения  и една добавка, а илюстрирането  му с двадесет гравюри го превръща направо в луксозно издание.

Наред с тази немного почтена надпревара да се модифицира  оригиналът и да се задоволи търсенето на книжния пазар внимание заслужава още една текстова подробност. Непосредствено след шестата книга е прибавена заключителна бележка към любезния читател, в която между другото се казва: „Този „Симплицисимус“ е творба на Самуел Грайфензон фом Хиршфелд, и то не само защото подир кончината му я открих сред завещаните от него ръкописи, но и понеже в нея той самият се позовава на създадената от него „Целомъдреният  Йосиф“, а и в „Сатиричен пилигрим“ споменава своя „Симплицисимус“, който отчасти бил написал на младини, бидейки още мускетар; не ми е известно само по каква причина чрез разместване на буквите е променил името си, та на титулната страница вместо него е поставил Герман Шлайфхайм фон Зулсфорт.“ В края на бележката стои съкратеният подпис X. И. К. Ф. Г., който още повече озадачава читателя и заплита загадката около името на автора (или може би издателя) на книгата.

Независимо че през следващото столетие романът претърпява още четири издания и към неговите ценители се числят такива изтъкнати личности като Готфрид Вилхелм Лайбниц и Готхолд Ефраим Лесинг, някогашната  му популярност  се възобновява  в началото на XIX в., когато писателят Херман Курц го преоткрива за романтиците. В съгласие с религиозно-мистичните им възгледи за тях особено привлекателен е образът на отшелника, а песента за славея си извоюва трайно присъствие  в антологиите  на немската поезия. Именно романтиците спомагат „Симплицисимус“ да намери своето място и в световната литература като най-значително произведение от епохата на немския барок. На Ернст Теодор Ехтермайер принадлежи заслугата, че през 1838 г. в съкращението X. Я. К. Ф. Г. разчита инициалите на Ханс Якоб Кристофел фон Гримелсхаузен, а в останалите имена дешифрира анаграми на Кристофел фон Гримелсхаузен, използвани от автора като псевдоними – общо десет на брой, включително Мелхиор Щернфелз фон Фуксхайм (по-точно Фугсхайм). Оттук нататък, макар и с голямо закъснение, започва издирването на сведения за живота на Гримелсхаузен.

Преди да бъде разбулена тайната около авторството на „Симплицисимус“, романът се е смятал за автобиографичен. И в него действително се откриват указания за младостта на Гримелсхаузен, но в твърде недостатъчна степен и в завоалиран вид. Чрез сравнения с данните в други негови произведения и чрез проучване на исторически документи от XVII в. днес все пак съществува известна представа за личността на този забележителен писател.

Предполага се, че Ханс Якоб Кристофел фон Гримелсхаузен е роден през 1621 или 1622 г. в хесенското градче Гелнхаузен, недалеч от Франкфурт на Майн. Произхожда от занаятчийско семейство, преселило се някога от Тюрингия. Поради ранната смърт на баща му и повторния  брак на майка му грижата за неговото отглеждане поема неговият дядо – хлебарят Мелхиор Кристоф. През 1627–1634 г. вероятно е учил в местната хуманитарна гимназия. След битката при Ньордлинген и опустошаването на Гелнхаузен потърсва заедно с част от съгражданите си убежище в крепостта Ханау. Оттам бива отвлечен от хесенски войници и попада във водовъртежа на Тридесетгодишната война. Не е сигурно дали лично е преживял сраженията при Магдебург и Витщок, но във Вестфалия е пребивавал с лейбдрагунския полк на граф Фон Гьоц, с когото през 1638 г. се отправя на юг към обсадената крепост Брайзах в Баден.

През следващата година постъпва  в новосформирания кайзерски  или имперски  полк  на Ханс Райнхард  фон  Шауенбург – коменданта на град Офенбург. В течение на няколко години служи като мускетар и писар, а по време на последния поход в Бавария навярно е полкови секретар. След под- писването на Вестфалския мир (1648) се завръща в Офенбург, оженва се за Катарина Хенингер и става управител на имението на своя бивш полкови комендант в Гайсбах. За десетина години успява да се замогне и дори открива собствена гостилница на име „Сребърната звезда“. Известно време е надзирател на замъка Уленбург, а от 1667 г. до края на живота си е кмет на градчето Ренхен в страсбургското епископство. В средата на следващото десетилетие тази гранична област отново става арена на бойни действия, предизвикани от териториалните домогвания  на френския крал Луи XIV. Кметът на Ренхен не остава безучастен и според архивните документи очевидно оглавява местното опълчение. В църковната книга на селището на латински език е отбелязано, че на 17 август 1676 г. е починал уважаваният  Йоханес Кристофорус фон Гримелсхаузен, един високонадарен, много образован мъж, кмет на Ренхен. Край смъртния одър той бил заобиколен от деветте си деца. Знае се също, че в края на живота си е бил католик, но кога и защо е изоставил протестантското си вероизповедание –това, както и много други възлови моменти от биографията му, остава загадка.

Литературната дейност на Гримелсхаузен започва с установяването му в Гайсбах и продължава в Ренхен. За по-малко от десет години публикува над двадесет творби – постижение, което според литературоведа  Гюнтер Вайт също спада към необяснимите неща в живота му. През 1666 г. излизат „Сатиричен пилигрим“ – своеобразен трактат, в който се разглежда възможността да се дадат два взаимно изключващи се отговора на всеки жизненоважен въпрос, и „Целомъдреният  Йосиф“ – героично-галантен роман по известния библейски мотив. Изпъстрени с необикновени разкази и забавни случки са „Европейски календар“ (1669) и „Вечен календар“ (1671). Под истинското си име издава в унисон с литературния вкус на времето дори два дворцови романа – „Дитвалд и Амелинда“ и „Проксимус и Лимпида“, в които проследява заплетените истории на влюбени принцове и принцеси.

Заслужено признание на творец Гримелсхаузен си спечелва, естествено, заради обективната картина на своето съвремие, талантливо обрисувана в „Симплицисимус“ и в органично свързаните с него романи от така наречения симплициански цикъл – „Скитницата Кураж“ (претворен от Бертолт Брехт в пиесата „Майка Кураж и нейните деца“), „Странният  Шпрингинсфелд“, „Чудноватото птиче гнездо“ и др. Обединяващо звено между тях е както частичната общност на персонажа (Либушка, същинското име на Кураж, е фаталната приятелка  на Симплиций от минералните бани, а Халосника от настоящия превод е Шпрингинсфелд), така и основната тема на автора – Тридесетгодишната война. Характерно за повествованието му е, че той не се стреми да представи войната всеобхватно и хронологично, нито да изтъкне възхода или падението на нейните пълководци. В центъра на вниманието му стоят ония, на чийто гръб и за чиято сметка се водят бойните действия – ограбваните, измъчваните, убиваните, все едно дали са цивилни или войници.

Но въпреки безпроблемността при възприемане на реалистичните, на места дори натуралистични ситуации мнозина читатели непринудено ще си зададат въпроса: всъщност кой срещу кого и за какво воюва? В четвърта глава на книга първа авторът, въплътил се в Симплиций, отбелязва: „последователността на моя разказ налага да отразя за любезните потомци ужасите, вършени непрекъснато в тази наша немска война.“ Оливие от своя страна обобщава лутанията си по следния начин: „Тъй като вече не биваше да се появявам нито в кайзерски, нито в шведски, нито в хесенски гарнизони, освен ако подир бягството ми от тях не исках да се изложа на опасност, а при холандците повече не можех да остана, понеже насилствено бях озлочестил една мома и това по всяка вероятност щеше да се разчуе, реших да подиря убежище при испанците… Но когато се заех с осъществяването на този план, компасът ми изигра такава шега, че ненадейно се озовах при баварците“ (IV, 21). А пред краля на силфите Симплиций между другото иронично подчертава, че „и сега на земята се води ожесточена война тъкмо защото едни смятат, че други недостатъчно служат на Бога“ (V, 15). Съпоставяйки тези доста отдалечени една от друга реплики, според мене не би било излишно да се припомнят основните факти около тази „немска“ религиозна война с толкова много неканени участници, придали й фактически облика на първа европейска война.

Като резултат от Реформацията (XVI в.) в политически децентрализирана Германия се оформят религиозно противостоящите си области на предимно католическия юг и на протестантския север. В началото на XVII в. техните князе се обединяват съответно в Католическа лига и в Протестантски съюз. До сблъсък помежду им се стига след събитията през 1618 г., когато протестантските съсловия в Прага се обявяват срещу присъствието на имперски наместници, а през следващата година не признават избора на Фердинанд II от католическия двор на Хабсбургите за германски кайзер, т.е. император на Свещената римска империя на германската нация. Той се съюзява с баварския  херцог Максимилиян  (основател на Лигата на католическите князе), с испанския крал Филип III и временно с… протестантския курфюрст на Саксония Йохан Георг I. Оставени без подкрепа от Протестантския съюз, чешките метежници били разгромени, а земите им – рекатолизирани. През следващите години Лигата продължава победоносния си поход на север, пълководците Тили и Валенщайн прогонват датската войска на крал Кристиян IV, притекла се на помощ на долносаксонските протестантски князе, и сключват с него Любекския мир (1629).

След намесата на шведския крал Густав II Адолф, който се опасявал да не би кайзерското влияние да се разпростре върху Балтийско море, войната придобива феодален грабителски характер. Ведно с хесенските си съюзници и с финансовата подкрепа на (католическа!) Франция шведите превземат цяла Северна Германия, а на юг проникват  до Майнц и Мюнхен. Изпадналият в немилост  Валенщайн отново бива назначен за главнокомандващ  на кайзерската войска и се старае да удържи нейните позиции. Опитите му да преговаря с шведите довеждат до собствената му гибел. Макар в битката при Люцен (1632) Густав II Адолф да загива, неговите генерали Йохан Банер и Бернхард Ваймарски успешно продължават  военните  действия. Най-голямо поражение обединената кайзерска, испанска и баварска войска нанася на шведите при Ньордлинген (1634). Когато кайзерът и съюзилият се с шведите саксонски курфюрст сключват Пражкия мир (1635), към който се присъединяват почти всички протестантски съсловия, проблясва надеждата, че взаимното изтребване най-после ще се прекрати.

Тогава обаче на преден план излизат агресивните амбиции на Франция, която през 1635 г. обявява война на Испания, а през 1638 г. – на Германия, като преди туй активно подпомага  шведите срещу кайзерско-саксонската коалиция (битката при Витщок). В същото време навред из страната безчинстват военни отряди, в които освен наемници от споменатите страни участват англичани, шотландци, холандци (в подкрепа на протестантите) и валонци, италианци, хървати, казаци (в подкрепа на католиците и кайзера). Принципът „войната подхранва войната“ се превръща в неписан закон, пленници се вземат дотолкова, доколкото незабавно могат да се използват за попълване на собствените оредели редици, а каквото не са успели да отнесат воюващите, става плячка на мародерите.

Инвазията на французите бива спряна през 1643 г., през следващата година в Мюнстер и Оснабрюк германците започват преговори с тях и с шведите, но до прекратяване на бойните действия се стига едва през 1648 г. след сключването на Вестфалския мир. Последиците от  тридесетгодишния кошмар, възникнал на религиозна основа и превърнал страната в терен на необуздано разбойничество, са ужасяващи – значителна част от населението на Германия е унищожено, цели области са опустошени и обезлюдени, нравствен упадък цари навред, политическата раздробеност, фиксирана в клаузите на мирния договор, се увековечава и става пречка за нормалното икономическо развитие на германската държава.

С оглед на тази неестествена обстановка не би трябвало да учудва, че и ходът на литературните процеси в Германия е нарушен и те до голяма степен придобиват епигонален характер. За да проличи спецификата на симплицианския цикъл, редно е да се очертае традиционният фон, на който изпъкват творческите  достойнства на Гримелсхаузеновите романи. XVII в. е епохата на абсолютизма (в Германия – на териториалния, княжеския абсолютизъм) с неговата барокова архитектура и изкуство. Типичен за литературата е дворцовият или галантният роман с идеализирани  герои, живеещи в някоя екзотична или древна страна, но изцяло приспособени  към изискванията на местния дворцов ритуал. Негова алтернатива е селската идилия, рисувана в пасторалните романи като подвид на галантните. Първообрази и на едните, и на другите възникват в Испания, Франция, Италия, придобиват популярност  в Германия и намират  сполучливо подражание в творчеството на писатели като Даниел Каспар Лоенщайн, Мартин Опиц, Филип фон Цезен, дори Гримелсхаузен. Не липсват обаче и автори като Кристиян Вайзе, Йохан Бер, Кристиян Ройтер, чиито произведения стоят сравнително по-близо до действителността.

Независимо че плаща дан на модните увлечения, Гримелсхаузен намира главно поприще за изява на своя талант в съчетаването на бароковия стил с елементи на пикаресковия  роман, зародил се в Испания („Животът на Лас- арильо де Тормес“ с неизвестен автор, „Гусман де Алфараче“ на Матео Але- ман, „Хустина“ на Лопес де Убеда). По негово подобие и за разлика от галантния роман повествованието в „Симплицисимус“ се води в първо лице, което придава на разказа по-голяма достоверност. Чрез своя главен герой, в чието поведение прозират  същностни черти на прочутия фолклорен образ Тил Ойленшпигел, Гримелсхаузен споделя свои преживявания, наблюдения и размисли. Колкото и парадоксално да изглежда, неизменно художествено средство на автора дори при третиране на основната тема е хуморът, преливащ понякога в гротеска. Не е безизвестно и неговото римувано признание: „Какво пък, тъй ми е харесало – за истината да разкажа весело“, с което несъмнено дефинира платформата на своята безжалостна сатира.

Почти половината от живота на Гримелсхаузен протича в условията на Тридесетгодишната война. Този факт е определящ  за светогледа му, намерил израз на редица места в „Симплицисимус“. Авторът не е безучастен регистратор на събитията, него го вълнува несъвършенството в общественото устройство на всички равнища, той язвително осмива всяко отрицателно явление било сред селяните, военните и бюргерите, било сред аристокрацията и духовенството. Благородна завист у него събужда уредеността в пощадената от войната Швейцария. Запознат  с различни утопични произведения, той лансира идеята за централизирана, парламентарно управлявана Германия. Все пак за изразител на тази идея едва ли случайно избира един фантаст, представящ се за Зевс, а нейното осъществяване илюстрира чрез идеализираното неземно общество на силфите.

Религиозната разпра в страната и в Западна Европа, причинила на вярващите толкова страдания, го кара да мечтае за единение на християнските вероизповедания. Начинът за неговото постигане отново е предоставено на фантаста (III, 5), но ангажираността на автора се подчертава с повторно аналогично изявление  на Симплиций: „Господин свещеникът чу ясно, че съм християнин…; ала инак признавам, че не съм нито католик, нито протестант, а просто  вярвам  в дванадесетте  символа на всеобщата свята християнска религия…“ (III, 20). Може би безпристрастността спрямо конфесионалната поляризация е позволила на Гримелсхаузен без сътресение да смени първоначалната си протестантска вяра с католическа, още повече, че не съществуват свидетелства за наложителността на този акт. Иначе религиозната му убеденост не подлежи на никакво съмнение. Въпреки жизнеутвърждаващото начало в целия роман накрая авторът отрежда на своя герой отшелническо уединение като изход от несъвършенствата  на света. Но този завършек, емоционално подсилен и оправдан с дълъг пасаж от трактат на испанеца Антонио де Гевара, не е израз на мирова скръб, а по-скоро признак на умора, на частична обезвереност  след преживените разочарования.  Затова в продължението на романа Симплиций подновява странстването си, попада на самотен остров и отново се обрича на отшелничество, но вече не като пасивен съзерцател, а като трудолюбив служител на Бога. Така възниква първата немска робинзонада – петдесет години преди световноизвестното произведение на Даниел Дефо.

Открит остава въпросът дали религиозно-политическият неконформизъм и язвителната социална критичност на Гримелсхаузен го подтикват към благоразумното използване на псевдоними, или и в тази игра на криеница се проявяват елементи на бароковата причудливост.

Относно езиково-стилните особености на оригинала трябва да се отбележи, че те са представителни за епохата, но същевременно носят силния отпечатък на Гримелсхаузеновата индивидуалност, на удивителното му словно богатство. В текста налагащата се Лутерова книжовна норма се преплита с романизми,  добили разпространение по време на войната, както и с просторечни и диалектни изрази от рейнските области, където авторът прекарва по-голямата част от живота си и има допир до всички нископоставени  слоеве. От друга страна, общуването с образовани  и знатни лица го ориентира дори в дворцовия  етикет. Необикновената  му начетеност  проличава от свободното боравене с латински идиоми, от позоваванията  му на различни чуждестранни източници, от цитирането на многобройни митологични мотиви и исторически личности. Тези енциклопедични похвати не са самоцел- ни. Верен на хуманистичните традиции, Гримелсхаузен вгражда познанията си като метафори и алегории, като незаменими средства за образност и иносказателност, макар прекомерната  обстоятелственост нерядко да утежнява синтактичната постройка на фразата.

Независимо от това с какво „Симплицисимус“ ще заинтригува, удиви или охлади българския читател, неговите достойнства като уникален културен документ на немския барок са неоспорими. Отразявайки адекватно един трагичен период от немската история, той същевременно разчупва рамките на локалността, надраства своята епоха и запазва актуалността на социално ангажираното  си звучене. За това свидетелства фактът, че до навечерието на Гримелсхаузеновите тържества през 1976 г. „Симплицисимус“ е бил преведен най-малко на 17 езика. Показателни са също думите на Томас Ман в предговора към шведския превод от 1944 г.: „С цялата си свежест романът е преживял почти три столетия и ще преживее още много.“ Какво по-голямо признание за непреходността на едно литературно произведение?

 

Книга първа

 

Първа  Глава

 

Известява за селското потекло и надлежното възпитание на Симплиций

illustration03

В наше време,  смятано  от мнозина  за последните дни на света, сред нископоставените люде е плъзнала зараза. Заболелите от нея, успели да изкарат и спастрят толкова, че покрай няколкото хелера в кесията си могат да навлекат по новата мода някаква причудлива дреха с безброй копринени ширити, или пък  прочули се по щастлива случайност с храброст, бързат да се представят за достопочтени господа и благородници от прастар род. Често обаче се оказва, а и добросъвестната проверка установява, че техните прадеди са били надничари, каруцари и носачи, бащите им –  магаретари, братята им – доносници и палачи, сестрите им – уличници, майките им – сводници, та дори и вещици, и че изобщо целият им род от тридесет и две колена насам е тъй омърсен и опетнен, както може да бъде само захароварната гилдия в Прага[1]; нещо повече, самите новоизлюпени аристократи често са толкоз очернени, сякаш са се родили и израснали в Гвинея.

Нямам желание да се приравнявам към такива смеховити люде, макар – нека си призная честно – нерядко да ме е спохождала мисълта, че и аз безспорно трябва да съм издънка на някой могъщ владетел или поне на обикновен благородник, щом по природа съм склонен да упражнявам дворянския занаят, стига само да разполагах със средства и с необходимите сечива. Не се шегувам, моето потекло и възпитание спокойно може да се сравни с това на княз, ако не се обръща внимание на голямата разлика. На коя разлика ли? Като всеки човек моят тате [2] си имаше свой палат – хубав палат, какъвто не всеки крал смогва да построи със собствените си ръце, ами го оставя да векува недовършен; измазан беше с глина, а покривът му наместо от неплодоносни шиферни плочи, студено олово и червена мед бе от сламени стръкове, по които се ражда златната пшеница; и за да блесне със своя знатен род и богатство, тате накара да издигнат около замъка му зид не от камъни, дето се срещат край пътя или ги копаят по неплодородните места, нито пък от неугледни тухли, приготвяни и изпичани набързо, както постъпват други заможни господари, ами си послужи с дъски от дъб, на което полезно, благодатно дърво – нали плодът му накрая става на суджуци и тлъста шунка – е нужно повече от столетие, докато навлезе в зрялата си възраст. Нима някой монарх ще дръзне да се мери с моя тате? Оставил бе стаите, салоните и покоите си да се опушат до черно само затуй, защото това е най-трайната боя на света и довършването на такава стенопис изисква повече време, отколкото един изкусен художник употребява за най-превъзходните си творби. Тапетите бяха от най-изящните нишки на земята – произвеждаше ги наследникът на оная, която навремето се бе одързостила да се надприда със самата Минерва[3]. Прозорцитеси бе посветил на св. Неостъклени[4], и то не за друго, а защото знаеше, че начиная с конопа или лененото семе окончателната им направа[5] поглъщаше много повече време и труд, отколкото най-доброто и най-прозрачното муранско стъкло[6]; та положението му го караше да вярва, че всичко постигнато с много усилия е ценно и същевременно по-скъпо, а което е скъпо, то и за благородника  е най-подходящо. Вместо пажове, лакеи и коняри имаше на разположение  овце, кози и свине – всяка спретнато облечена в естествената си ливрея. На пасището те често минаваха под мое разпореждане, докато ги подберях към къщи. Оръжейният  ни склад беше добре обзаведен с плугове, мотики, брадви, кирки, лопати, вили за тор и сено, с които тате всекидневно се упражняваше. Защото – както при старите римляни – сеченето и изкореняването бяха неговата мирновременна disciplina militaris[7]; впрягането на волове за него беше военачалническа команда, извозването на тор –  фортификационна дейност, орането – боен поход, а чистенето на обора – благородническо забавление и състезание. Така той воюваше с цялото земно кълбо, додето можеше да стигне, и при всяка жътва от него се сдобиваше с богати  трофеи. Всичко това оставям  настрана и ни най-малко не се хваля с него, за да не дам някому повод да ме осмива наред с други подобни на мене нови аристократи; защото аз не се смятам за нещо повече от моя тате, който беше разположил това свое обиталище в едно прелестно кътче, а именно в планината Шпесарт (сиреч в джендема). Това, че засега не съобщавам нищо по-подробно относно рода, потеклото и името на моя тате, се дължи на стремежа ми към краткост – бездруго тук не става дума за въздигането ми в благороднически сан, обвързващо ме с полагането на клетва; достатъчно е да се знае, че съм родом от Шпесарт.

След като изтъкнах крайно благородната обстановка в имението на тате, всеки досетлив човек може лесно да отгатне, че и възпитанието ми отговаряше и прилягаше към нея, и който си мисли така, не се заблуждава; защото на десетгодишна  възраст вече бях схванал същината на гореспоменатите  благороднически занимания на моя тате, но досежно учението можех да се поставя на една нога с прочутия Амфистид[8], за когото Свида[9] съобщава, че знаел да брои само до пет; духовно тате явно беше много извисен, та затуй се придържаше към разпространения в днешно време обичай мнозина знатни да нехаят за учението или, както се изразяват, за школските приумици – нали си имат хора да им вършат писарската работа. Иначе бях превъзходен гайдар и умеех да свиря хубави жални песни. Що се отнася обаче до вероучението, не давам и дума да става, че в целия християнски свят ще да е имало някой мой връстник, който да ми съперничи – понятие си нямах ни от Бог, ни от човек, ни от небе, ни от пъкъл, ни от ангели, ни от дяволи и не правех никаква разлика между добро и зло. Ето защо не е трудно да се отгатне, че с такова вероучение си живеех като нашите праотци в рая, които в своята невинност не са знаели нищо за болести, старост и смърт, а още по-малко за възкресение. Ех, волен живот (можеш и волски да го наречеш), в който човек не се сеща за лекове. По същия начин следва да се съди за моята опитност в studium legum [10] и всички останали науки и изкуства, каквито ги има по света.

Да, в невежеството си наистина бях съвършен, та ми беше невъзможно да узная, че нищичко  не знам. Ще повторя: Ех, какъв волен живот водех тогава! Ала моят тате не пожела да се наслаждавам по-дълго на това блаженство и счете за редно, че в съответствие с благородния ми произход трябва да се заловя и да заживея с благороднически  поминък; по тази причина взе да ме посвещава в по-възвишени неща и да ми задава по-трудни уроци.

 

Втора  Глава

 

Описва първото високо стъпало, изкачено от Симплиций, редом с една възхвала на пастирите и едно чудесно наставление в добавка

illustration02

Той ми възложи най-достойната мисия, съществуваща не само в неговото имение, но и по целия свят, а именно прастарата пастирска служба. Най-напред ми повери свинете си, сетне –  козите  и накрая –  цялото стадо овце да ги паса, да ги наглеждам и с помощта на гайдата (от чиито звуци според Страбон [11] овцете и агнетата в Арабия бездруго затлъстявали) да ги браня от вълци. По онова време сигурно съм приличал на Давид [12], само дето той вместо на гайда свирел на арфа, тъй че за мене това не беше лошо начало, а добро предзнаменование някой ден, ако ми се усмихне щастието, да се прочуя по цял свят. Нали открай време известни личности първо са били пастири, както четем в Свещеното писание за Авел, Авраам, Исаак,  Яков, неговите синове и самия  Мойсей, който трябвало да пасе овцете на тъста си, преди да стане предводител и законодател на 600 000 израилтяни. Е, някой може да ми възрази, че те са били свети, боголюбиви люде, а не селянчета от Шпесарт, които нищо не са чували за Бога. Съгласен съм, но каква вина има за това тогавашното ми простодушие? Подобни  примери се срещат както при древните езичници, така и при богоизбрания народ. Сред римляните е имало знатни родове, които направо са се наричали Бубулки, Стацилии, Помпонии Витулии, Вителии, Ании Капри[13] и прочее, понеже са се занимавали със съответния  добитък, а може и да са го пасели. Ромул и Рем действително са били пастири; Спартак, пред когото треперела цялата римска власт, бил пастир. Какво пък? Пастири са били (както свидетелства Лукиан [14] в своя „Dialogus Helenae“) Парис, син на цар Приам, и Анхиз, баща на троянския вожд Еней. Красивият  Ендимион[15], по когото копнеела самата целомъдрена Селена, също бил пастир, както и кръвожадният Полифем[16]. Дори боговете (както казва Форнут [17]) не се срамували от този занаят. Аполон пасял кравите на тесалийския цар Адмет [18]; Хермес, синът му Дафнис, Пан и Протей [19]  били образцови пастири, поради което наивните поети до днес ги смятат за покровители на пастирите; моавският цар Меса, както четем в Четвърта книга Царства [20], бил пастир; могъщият  цар на персите Кир не само бил отгледан от пастира Митридат, но и сам извеждал овце на паша; Гигес [21]бил пастир и подир туй чрез силата на един пръстен станал цар. На младини персийският шах Исмаил Сефи[22] също пасял говеда; така че съвсем прав е Филон Александрийски [23], когато в житието Мойсеево казва, че пастирската служба е подготовка и първа крачка към поемане на властта; защото както bellicosa и martialia ingenia[24] първоначално се упражняват и придобиват в лова, така и онези, на които предстои да властват, най-напред трябва да се въведат в приятната и свидна пастирска служба. Моят тате добре бе прозрял всичко това и до ден днешен ме кара да тая немалка надежда за бъдещо величие.

Но за да се върнем отново към моето стадо, трябва да знаете, че за вълците имах толкоз малко представа, колкото  и за собственото си невежество; затуй моят тате се зае старателно да ме поучава.

– Сине – рече ми той, – бъди прилежен, не оставяй овцете да се разбягват  и бодро надувай гайдата, та да не дойде вълкът да напакости, защото той е такъв един четириног хитрец и хайдук, дето яде хора и добитък; ако ли пък си немарлив, ще ти смъкна кожата от гърба.

Отговорих му със същата любезност:

– Тате, кажи ми само как изглежда той, нали още не съм виждал вълк…

– Ама че си магаре – отвърна той, – цял живот ли ще си останеш глупак? Чудя се какво ще излезе от тебе, такъв дангалак стана вече, пък още нищо не знаеш за четириногия хитрец вълка!

Даде ми още някои напътствия, но накрая го доядя и тръгна, мърморейки  си, защото реши, че с ограничения си ум не ще мога да схвана дълбокомислените му наставления.

 

 

Трета  Глава

 

Разказва как и вярната гайда си изпаща

illustration01

Оттогава гайдата ми взе да бълва такава звучна отрова, че тя и жабите[25] в зеленчуковата градина можеше да изтреби; по този начин се смятах достатъчно подсигурен срещу вълка, който не ми излизаше от главата; веднъж, като си спомних как моята мале често казваше, че се тревожела да не би пилците ни да измрат от моето пеене, на мене ми хрумна да запея, та с още по- голяма сигурност да се предвардя от вълка; подех една песен, която точно мале ме бе научила:

Селяко, чуй: макар презрян,

ти носиш най-достоен сан.

Похвала всеки би ти дал,

щом истински те е познал.

 

Как би изглеждал днес светът

без трудния Адамов път?

Със сърп прехранвал се е той –

предтеча на князе безброй.

 

В нозете твои никне плод,

що храни целия народ,

но първо твоята ръка

превръща го в храна добра.

 

И кайзерът, от Бога даден,

закрилник наш, но също гладен,

чрез теб е сит – и таз войска,

що често вкарва те в беда.

 

За гозба даваш ни месо,

лозя отглеждаш за вино,

ореш да има златен клас

и хляб достатъчно за нас.

 

Усойно щеше да е вред

без селски покрив, дом и плет;

необитаван от селяк,

печален бил би този свят.

 

Затуй полага ти се чест,

че всинца ни ти храниш днес.

И на природата си мил,

теб Бог те е благословил.

 

Не навестява, знам, села

подаграта коварна, зла,

що благородника грози

и не един богат мори.

 

Не сещаш що е суета

най-вече в наши времена,

но да не станеш неин роб,

изпраща ти несгоди Бог.

 

На воина злият обичай

от полза също ти е знай –

за да не бъдеш ти надут,

посяга той на твоя труд.

Само толкоз успях да изпея, тъй като ведно с овцете си най-неочаквано бях обкръжен от група кирасири [26], които се бяха заблудили в гъстата гора, но покрай свирнята и овчарските ми възгласи отново се бяха оправили.

„Аха – рекох си аз, – ето ги най-сетне ония чудаци! Това ще да са четириногите хитреци и хайдуци, дето ми казваше тате.“ Защото кон и ездач първоначално ми се сториха една твар (както нявга испанските кавалеристи изглеждали на американските  туземци), взех ги за вълци и понечих да подплаша тези отвратителни кентаври, та да се отърва от тях. Но едва-що с това намерение бях надул гайдата си, когато един от тях ме сграбчи за дрехата и тъй безогледно ме метна връз един свободен селски кон, който бяха плячкосали ведно с много други, че се стоварих от другата му страна върху свидната си гайда и тя зави жалостиво, сякаш искаше да измоли пощада от целия свят; и въпреки че до последния си дъх оплакваше моята несрета, всичко беше напразно – каквото да пееше и казваше гайдата ми, аз пак трябваше да възседна коня. Ала най ме възмути твърдението на ездачите, че уж при падането си съм бил причинил болка на гайдата, та затуй заквичала неистово. Сетне конят ми пое в равномерен тръс като primum mobile [27] чак до двора на моя тате. Междувременно в главата ми се рояха причудливи мисли; въобразявах си, че щом яздех на такова животно, каквото още не бях виждал, аз също щях да се превърна в железен човек. И тъй като подобна промяна не настъпваше, в главата ми нахлуха други приумици: помислих, че непознатите същества са дошли да ми помогнат да прибера стадото, още повече, че никое от тях не посегна да изяде ни една овца, а напротив – всички задружно се устремиха право към двора на тате. Ето защо напрегнато се заоглеждах дали тате и мале няма да ни посрещнат и да ни поздравят с добре дошли. Но напразно – двамата ведно с Урзеле, единствената щерка на тате, се бяха измъкнали през задната порта, без да дочакат гостите.

 


[1] Име на банда крадци, употребено от Н. Уленхарт в един авторизиран превод на новела от Сервантес и заимствано от Гримелсхаузен.

[2] В оригинала Knan, както и по-долу Meuder – немски диалектни форми, характерни за района Шпесарт и Фогелсберг (днес гранични полупланински области на провинциите Бавария и Хесен вГeрмания).

[3] Според една легенда Атина (в римската митология – Минерва) превърнала лидийката Арахна в паяк, понеже се смятала за по-изкусна тъкачка от самата богиня.

[4] Игра на думи: в оригинала Sant Nitglas по аналогия на Sant Niklas – свети Николай.

[5] Вместо стъкла за прозорци в бедняшките къщи се използвала намаслена хартия.

[6] Венецианският град Мурано се славел със стъкларските си изделия.

[7] Военно изкуство (лат.).

[8] Амфистид – гръцка комична фигура, характерна с пословничната си глупост.

[9] Свида (X–XI в.) – византийски граматик и лексикограф.

[10] Изучаване  на  законите (лат.).

[11] Страбон (ок. 63 г. пр.Хр. – ок. 19 г.сл. Хр.) – древногръцки географ и историк.

[12] Според легендата израилският цар Давид  (ок.1011–972 г. пр.Хр.) първоначално бил обикновено

овчарче.

[13] В основата на посочените имена лежат названия на домашни животни: bubulcus – воловар, vitulus – теле, vitellius – теленце, сарrа – коза; прякорът на Сталиций е бил Taurus – бик. Тук, както при други културно-исторически сведения, Гримелсхаузен почти буквално е използвал пасажи от съчинението на Т. Гардзони „Piazza universale“.

[14] Лукиан (ок. 120–180) – древногръцки сатирик, който в духовитите си диалози осмива покварата на съвременното му общество.

[15] Според  един  мито логичен вариант богинята на луната Селена се  влюбила в красивия юноша Ендимион, отвлякла го в една пещера и го потопила в непробуден сън, за да му се любува тайно.

[16] Полифем  – едноок великан, който със стадото си живеел в пещера и бил ослепен от Одисей.

[17] Форнут или Корнут – философ стоик по времето на Нерон, автор на съчинение за естеството на боговете.

[18] Според гръцката митология Аполон, след като убил циклопите, станал пастир на цар Адмет, за да изкупи вината си.

[19] Протей – гръцко морско божество, което пасяло тюленовите стада на Посейдон.

[20] Раздел от Стария завет (IV Царства, 3:4).

[21] Гигес (686–656 г.  21 пр.Хр.) – лидийски цар. По сведение на Херодот бил още пастир, когато намерил вълшебния пръстен, превръщащ притежателя си в невидим.

[22] Исмаил Сефи (1487– 1524) – основател на династията Сефевиди, управлявала Сефевидската държава от 1502 до 1736 г.

[23] Филон Александрийски (ок. 20 г. пр.Хр. – ок. 50 г. от н.е.) – философ идеалист, главен представител на Юдейско-александрийската школа.

[24] Военни и боеви умения (лат.).

[25] Жабите са били смятани за отровни.

[26] Кирасири – тежко въоръжени конници с броня.

[27] Първоначално,  изходно  движение (лат.) – философски израз за първопричина.

 

 

Якоб фон Гримелсхаузен
24.10.2013

Свързани статии