Дори в най-лошото, което ни се случва, се откроява по нещо от най-доброто. Струва си да поблъскаме глави над този парадокс.
Доскоро политиката в България бе равносилна на погнуса или апатия. На минало без бъдеще. На реалност, бременна единствено с тревога и отчаяние. И как иначе, щом политическата система трайно и отдавна гниеше пред очите ни. Предсрочните избори на 12 май т. г. ни вкараха в още по-тежка безизходица. Изправихме се пред бездната на най-безпринципни политически компромиси (кабинетът „Орешарски”), откъдето скоро след това ни се ухили Делян Пеевски в ролята на шеф на ДАНС. Някакъв невидим катинар в душите ни обаче изщрака и хората, освободени, излязоха на площада. Този път водени не от чистото отчаяние, както стана в началото на годината във Варна или по софийските улици, а от надеждата. Не с намерението да се самоунищожават или пък да рушат сгради на монополисти, а с порива да променят нещо – да изтръгнат монопола, установен от шепа политически брокери. От разгара на лятото до първия сняг по площадите пред институциите на властта протестираха стотици хиляди хора. В различно време, с различен брой, на приливи и отливи, но с едно и също искане – за „оставка” и касиране на една цинична политика, с убеждението, че повече така не може да се живее. Докато накрая се случи и най-голямото чудо на 2013 г. – на улицата излязоха „децата на прехода” , за да изземат бъдещето си от „децата на политбюро”.
Тъкмо за това чудо и за победата над безизходицата си мислех миналата събота, докато пред сградата на Св. Синод заедно със стотина варненски миряни и десетина свещеници очаквахме решението ще бъде ли касиран изборът за варненски митрополит. Някои от тях ми разказаха, че са били в началото на годината по улиците на Варна, обзети от тревога за съществуването си. Но не и през юни, когато София на свой ред започна мирната си революция срещу корумпираната политическа система. Обяснението е очевидно и те не го криеха: бяха вече „прегорели” през зимните бунтове. Ето защо, попарени в политическите си надежди, обръщаха надеждите си изцяло навътре – към душите си и към „дара Божий”, който е тъкмо обратното на тревогата. Ала още в началните редове на Евангелието от Йоан се пояснява, че макар светлината да е дошла в този свят, хората са я отблъснали, предпочитайки мрака. Като богочовешка общност, Църквата, макар и отделена от държавата, има своя живот между два свята. Тя е в досег с неземното благо, но и с болките на текущото, с каверните на корупцията и престъпленията, характерни за земната политика.
Изборът за нов Варненски и Великопреславски митрополит го показват съвсем ясно. Като се тръгне от въпросите около кончината на митрополит Кирил и неговото агентурно минало, та се стигне до съмненията за купени епархийски избиратели и странно „идентичните бюлетини”, подадени с имената на двамата кандидати епископи – Борис и Игнатий. Да не говорим за стъписващите факти около личността на фаворита дядо Борис – сигналите за злоупотреби в ръководената от него Бачковска обител, твърденията, че той „де факто” има жена и незаконен син.
И това съвсем не е всичко. В събота вечер пространството пред Синодалната палата стана арена на добре познат спектакъл, на който едни и същи постановчици от задкулисието ни правят свидетели през последните шест месеца.
Хора протестират, защото смятат, че е накърнена справедливостта, защото съзират неправда, защото искат истината да възтържествува, в случая искат Църквата да е пристан за техните души. Добре. Но щом има протестиращи, трябва да има и контра-протестиращи. Има молитвено бдение на миряни пред Синодалната палата. Добре. И ето че из ръкава на нечий шинел тутакси изникват и „контра-миряни” от групата на Бисер Миланов-Петното. Такива са правилата според хората от задкулисието. „Две гледни точки” и храна за медиите. Явно според тях, щом Бог съществува, трябва да съществува и някакъв контра-бог (нека само им припомним, че християните го обозначават като дявол). Така набързо свиканата и добре позната ни „петниста група”, вместо да лови „соросоиди” или да подкрепя Орешарски и Цветлин Йовчев, влезе в ролята на „църковна противотежест” – на контра-християни. Студът, молитвите и църковните песнопения видимо им досадиха, не им бяха по вкуса. Затова, както чух с ушите си, освен да се отчитат на половин час по телефона, някои от контра-християните запълваха времето си в опит да вербуват един-двама столичани за участие в неделен националистически митинг край земеделското министерство, обещавайки, че ще се вие хоро.
Лично за мен тази студена съботна вечер показа обаче на бързи обороти как могат да се случват нещата в България:
– Оказа се, че гласът на хората може да бъде чут. (Макар някои от митрополитите, подобно на премиера Орешарски, да влязоха на заседанието на Св. Синод през задния вход.)
– Оказа се, че думата „справедливост” не е празен набор от звуци и че всеки неправилен избор може да бъде касиран (Макар запазването на листата от достоизбираеми епископи, както и на епархийските избиратели по-скоро отлага избора за варненски митрополит, отколкото го касира).
– Оказа се, че в БПЦ има институция като „църковен съд” (макар на него да бяха дадени други двама епископи. А именно – подгласникът в надпреварата еп. Игнатий, заради негови остри изявления и еп. Павел – заради скандални факти, че е семеен и има незаконен син – а не еп. Борис, за когото, както вече казахме, има същите скандални твърдения.).
– Оказа се, че в събота хората от Варна победиха – тези, които се молеха пред Синодалната палата, както и онези, които по същото време се сбраха около храмовете в своя град. (Досега Св. Синод не е касирал избор).
Разбира се, нищо не е предрешено. На 15 декември същите епархийски избиратели наново ще гласуват за Варненски и Великопреславски митрополит по същата листа от достоизбираеми епископи. Възможно е Св. Синод да се сезира поради вълната от публикации за еп. Борис и също да го даде на църковен съд. Възможно, а и най-вероятно е дори това да не стане, дори той да бъде излъчен наново, Св. синод да избере алтернативната кандидатура.
Но много по-важно в случая е нещо друго. Това, че вярващите хора от Варна – миряни и свещеници – намериха сили и смелост заедно да кажат истината. „Да не се уплашат от злото” (Пс.22:4), от силата на парите, от всякакви „петна” и „контра-християни”.
Това е примерът на Варна, важен за цяла България. И ако той надделее, ако този път справедливостта, а не парите и корупцията победят, ще се случи нещо наистина важно, нещо, което ще има необратими последици. Обръчите на лъжата ще започнат да падат един по един и никаква „коалиция на злото” вече не ще оцелее.
