Трудно е да се пише за изложби, ознаменуващи приноса на Гауденц Б. Руф за съвременното българско изкуство, които същевременно отбелязват и края на неговата активна дейност. Последният му голям проект е изложбата Finale (куратор Мария Василева, 24 октомври–11 декември 2019), а в изложбата Thank You, Mr. Ruf! (куратор Весела Ножарова, 25 октомври–24 ноември 2019) участваха с произведенията си в обща инсталация 57 художници от няколко поколения, подкрепени от него през последния четвърт век.
Едва ли има човек, свързан професионално със съвременното изкуство в България, който да не е чувал и да не знае за Гауденц Б. Руф, да не е бил респектиран поне от дейността му, ако не и от личността му.
В България той дойде като посланик на Швейцария в периода 1995–2000 г. Тогава като редактор във в. „Култура“ от 1992 г. правех годишни класации на художествените събития. Канех колеги изкуствоведи да откроят най-важните събития през изминалата година. И целта беше не толкова класирането, колкото припомнянето на тези събития и аргументите, с които те бяха откроявани. Но така или иначе от текстовете им произлизаше някакво класиране, което първоначално беше не само за изложбите, но и за галериите. И ето че сред тях се оказа и резиденцията на швейцарското посолство. През 1998 г. тя споделя петото място с Националната галерия за чуждестранно изкуство, а през 1999 г. – четвъртото място заедно с Националната художествена галерия и Софийската градска художествена галерия. Изглежда странно резиденция на посолство да се окаже в челните места по галерийна дейност, наред с частни галерии, музеи и центрове за изкуство. Но тази странност тогава не ни правеше впечатление. В онези времена всяка подкрепа за изкуството ни беше добре дошла.
А времената бяха наистина много тежки – нарастваща икономическа криза, последвана от срив на държавата, Жан-Виденовата зима, галопираща инфлация, протести, стачки… Липсата на пари за култура, която беше обичайно оправдание на Министерството на културата, беше сякаш по-разбираема от всякога. Успоредно с това съвременното българско изкуство се развиваше изключително бурно и бързо, минаваше от етапа на неопределените „неконвенционални форми“ към ясно диференцирани разновидности на съвременното изкуство. Беше получило стимул от участието на български художници на форуми като биеналето в Истанбул (1992 и 1995), а също и биеналето в Сао Паоло (1994); излизаше и на международната арт сцена, създаваше контакти там, опитваше да развие инфраструктурата и на българската арт сцена. В тези усилия то имаше подкрепата на няколко частни галерии и основно на чуждестранни фондации. Сред тях „Про Хелвеция“ (Швейцария) и „КултурКонтакт“ (Австрия), и Центъра за изкуства „Сорос“, за който се шегувах, но доста сериозно, че изпълнява длъжността „министерство на културата“. Те финансираха проекти и изложби, и издаваха каталози, запазващи ранната история на съвременното ни изкуство.
Появата на Гауденц Б. Руф на тази сцена беше специфична, защото подкрепата му беше лично мотивирана. От неговия силен интерес и познания за съвременното изкуство, от неговата съпричастност към работата на българските художници тогава – и то във времето, когато самото това изкуство срещаше пренебрежение, включително и в специализираните среди у нас. Но колкото и да беше стимулираща и навременна, очакванията бяха, че тази негова подкрепа ще приключи с изтичането на мандата му като посланик в България.
Затова и завръщането му няколко години по-късно бе изненада, за която е малко да се каже, че беше приятна. Защото дойде с цялостна добре обмислена стратегия за подкрепа на съвременното българско изкуство. И тя беше съобразена с новия етап от неговото развитие. А то беше вече утвърдено, поне две поколения художници работеха в тази област, изявяваха се активно в международни изложби и форуми, произведенията им се представяха и купуваха там – и съответно бяха по-скоро известни в чужбина, отколкото в България. Поради това особено „външно“ битие на съвременното изкуство то оставаше непознато и непопулярно в страната, без много вътрешни стимули за развитие. И когато през 2007 г. Гауденц Б. Руф създаде ежегодната награда за утвърден автор и за млад художник, това беше наистина голям импулс за българската арт сцена. Като зададе и високи професионални изисквания, включително в провеждането на самия конкурс – кандидатстване, международно жури, изложба на номинираните… Важен момент беше възможността за наградата да кандидатстват и български художници, живеещи и работещи в чужбина. Това периодично предизвикваше ревности и неразбиране – мисля, че те се срещат и досега. Може би поради неосъзнаването, че българската арт сцена е част от международната, и колко е важен този непрекъснат обмен за развитието на съвременното ни изкуство.
И сега, в изложбата Finale в галерия „Структура“, беше удоволствие да видя високото качество, постигнато в много посоки: в темите и концепциите, в реализацията на произведенията – включително материал и изработка, в точната преценка на въздействието, ангажиращо зрителя както естетически, така и отваряйки широки възможности за мислене по общите ни проблеми в съвременния свят. Да кажем, обектите на Леда Ванева, озаглавени „Тънки бели линии“ (2018): съвършените им и същевременно несъвършени плетеници призовават към съзерцание на безкрайно потъващите в себе си логични структури, които обаче си остават загадка – и радостта е от интуитивното усещане за взаимосвързаност на всичко около нас и на нас самите в него. Серията рисунки на Стела Василева „Упражнение I, II, III“ (2019) представя малки човешки фигури в неясна среда – само те и сенките им на общия бял фон би трябвало да укажат просто действие: правят упражнения. Обаче какви, остава загадка. Заедно ли са, или са събрани от различни контексти, за които не знаем. Общо действие ли извършват, или всеки прави нещо самостоятелно – гимнастика, танц, игра – случайно оказал се в нестройната редица с другите. И как от тези индивидуалности става общност или общество, способно на единодействие…
Животът (ни) като низ от моменти с емоционално наситени и равностойно застъпващи се спомени представя Димитър Генчев в картината „Лятна ваканция“ (2019). Животът (ни) като неясни и ефимерни Life Lines #2018 (2019) представя Леда Ванева – свела всички снимки, които е направила с телефона си през 2018, само до цветовете им, които се преливат в голямо пано. Красиво е, хипнотично почти, но е неочакван поглед към бързото живеене и мимолетното емоционално преживяване в съвременността. Животът (ни) като запомнени и незапомнени травми в миналото представя Радостин Седевчев в работата си „Да ти насадя брада“ (2019) – повод за нея стават намерена стара снимка на пет деца и текстът на гърба ѝ. Когато уж невинната семейна игра с отъркването на набола брада в лицето на дете се превръща в реално стоварване на непосилните за него проблеми и преживявания на възрастните.
Две картини с абстрактни и декоративни на пръв поглед форми представя Станимир Генов – и двете с едно и също название: „Същото ли е или е продължение?“ (2019). Предизвикателството е в сравнението, разбира се. Но то никак не е просто. Защото и самите форми не са прости, градени са сложно живописно, „играят“ и като силуети, и като отварящи и затварящи пространства спрямо фона, ясните им очертания на места са нарушени… Кое да е същото и кое на кое да е продължение вероятно трябва да реши зрителят. Аз предпочетох да не решавам и си останах с удоволствието от съзерцанието. Декоративни форми, подобни на цветна шевица, представя и Валентина Шара в „Мадре Тера“ (2019) – две пана, представени под ъгъл. И изненадата е, когато стане ясно, че са каменни, от мраморен оникс. Че тази „декоративност“ е природно наслоявана в невъобразимо минало и само е изтъкната от художничката – за да напомни за предопределеност и зависимост на човечеството, забравящо за своята… крехкост. В тази посока въздейства и „Пазач“ (2017/2019) на Боряна Петкова – стъклени скулптури, които трябва да предпазват липсващото в тях тяло, отразено също „задочно“ в два големи кръга, маниакално нарисувани с мрежа от тънки линии с молив на стената. Може би концепцията е твърде абстрактна и сложна за разчитане, но самото произведение въздейства силно естетически. Обратното – разбираем, амбициозен и мащабен – е проектът Ongoing Line на Кирил Кузманов: да прокара линия от екологично чист оцветител върху ледник в Антарктика, като тази ивица с времето ще бъде абсорбирана, ще стане част от структурните слоеве на ледника, а впоследствие и ще изчезне без следа. Не знам доколко е осъществим, но с представените триизмерни модели и диаграми проектът изглежда убедително възможен – най-малкото за въображението на зрителя по отношение на планетарните намеси на човечеството.
Което човечество открай време мечтае да създаде изкуствен интелект и същевременно се плаши от своето създание. Привижда проблемите, които това творение ще му създаде, и опитва да ги решава… по човешки, както е във фантастиката – чрез законите на роботиката на Айзък Азимов. Достатъчни ли са те днес, включително и добавеният пети закон: „Роботът е длъжен да знае, че е робот“? Когато изкуственият интелект и като форма, и като (само)съзнание не е задължително „антропоморфен“, а същевременно сякаш се предефинира и разбирането какво е човек. На тези въпроси „от близкото бъдеще“ е посветена инсталацията „Музей на нечовешката етика след Петия закон“ (2018) на Наталия Йорданова.
А текущите и сякаш непреодолими проблеми на човечеството са концентрирани във видеото „Оазис“ (2018) на Венета Андрова. В Йерихон, най-стария град на света, насред пустинята и буквално в нищото е построено казино. Трябвало е да бъде „казино на мирния процес“, да стане мост между Палестина и Израел, да способства за решаването на неразрешим конфликт, в който сякаш няма добри и лоши, няма прави и неправи, всеки е със своите основания. И конфликтът си стои, разказва и показва анимацията, и казиното чака да заработи отново, веднага щом… А това „веднага щом…“ така и не настъпва. В пустинята и в нищото – бях там и знам…
Изложбата Thank You, Mr. Ruf! вече приключи, текат последните дни и на Finale. Остават две издания към тях – вестници, които са и каталози, но и отразяват благодарността на българската арт сцена към Гауденц Б. Руф. Присъединявам се и аз към нея с този текст.
Благодаря, г-н Руф!
P.S. Да отбележа, че когато българската държава подкрепи най-сетне съвременното ни изкуство, като финансира и организира чрез Министерството на културата българския павилион във Венецианското биенале тази година, Гауденц Б. Руф спонсорира неговия каталог. Деликатно и „тихо“, както само той умее…
