0
1730

Природата на хумора

„Тайната на хумора. Кой, как и защо се смеe“, Ноел Каръл, превод от английски Паулина Мичева, издателство „Колибри“, 2020 г.

Карл ван Лоо, Алегория на Комедията, 1752 г., wikipedia

Поантата на вица не ви ли прилича на решение на алгебрична задача? Неясно, може би малко объркано, защото това решение обикновено не се вписва в начина, по който е устроен познатият ни свят. Тази непопулярна гледна точка към вица и задачите по алгебра принадлежи на Марвин Мински, съосновател на Лабораторията за изкуствен интелект на Масачузетския технологичен университет. Според него, ние използваме множество емпирични правила, за да улесним живота си. Проблемът е, че като метод на разсъждение, те са несъвършени – работят бързо, но невинаги точно. Затова Мински смята, че функцията на хумора е да ни покаже, че има много начини, по които нормалните, обичайните разсъждения могат да ни доведат до задънена улица. Според него хуморът често е свързан с т.нар. „когнитивни бъгове“ и затова има способността да прочиства рутинното ни мислене, да открива и да посочва слабостите му. А за награда дори получаваме удоволствието от смеха.

Разбира се, тази гледна точка на Марвин Мински към хумора не е широко популярна, но пък е добра илюстрация колко далеч отива американският професор Ноел Каръл, когато се опита да изучи природата на човешкия смях. В изследването си „Тайната на хумора. Кой, как и защо се смее“ Каръл цитира Платон, Аристотел, Епиктет, Омир, Бодлер и Молиер, но също така и Декарт, Паскал, Хобс, Кант, Хегел, Шопенхауер, Киркегор, Фройд, Бергсон и Кьостлер. Дава многобройни примери с актьори и телевизионни водещи, но по-интересното е, че търси обяснението защо хуморът е така присъщ на всеки човек, а и на всяко общество, като се обляга на трудовете не само на философи, психолози и писатели, но и на математици и биолози.

„Еволюцията рядко свързва удоволствието с нещо, без да има причина за това“, пише Каръл, който се доверява на Марвин Мински, че смехът е просто още един начин да се избяга от капаните, в които умът ни понякога попада. Хуморът като свеж поглед върху нещата, като удоволствие, но и бягство от рутината и от шаблоните, в които затъваме, без да искаме.

В тази своеобразна кратка енциклопедия на хумора Ноел Каръл ни припомня онова, за което и философи, и писатели са си давали сметка – че хуморът и изобщо смехът са оръжия. Те имат социална функция – утвърждават определени норми в различните култури и общества, показват кое е правилно и погрешно, кое е морално и кое не, кое е етично, кое е опасно, борят се с неприемливи емоции и нагласи. Ние биваме възнаграждавани и дори наказвани със смях.

„Думата „хумор“ идва от латинското humor, което означава „течност“; имат се предвид и телесните течности. Лекарите от древността са смятали, че благополучието на човека зависи от баланса между четири такива течности: кръв, флегма, черна жлъчка и жълта жлъчка. Когато тези телесни течности са в непропорционално съотношение, определени личностни черти са по-подчертани  – излишъкът на кръв например прави хората сангвинични, тоест склонни към преголяма възторженост. Така „хуморът“ е започнал да се свързва с представата за човек, чийто темперамент се отклонява от нормата“, пише Ноел Каръл.

Каръл е автор на книги в областта на съвременната философия на изкуството. В „Тайната на хумора. Кой, как и защо се смее“ той се опитва да стигне до същността на хумора и прави всичко – анализира автори, проучва теории, дава примери, разказва смешни истории и дори нелепи вицове. Отделя много внимание на Теорията за превъзходството, която се свързва с името на английския философ Томас Хобс. Той определя чувството, което хуморът предизвиква, като удоволствието да установиш, че превъзхождаш другите и да се надсмееш над слабостите им. Обръща внимание на Теорията на несъответствието на Франсис Хътчисън, според когото се смеем тогава, когато виждаме хора, събития или явления, които се отклоняват от нормата, според която смятаме, че светът е устроен.

Американската комичка Сара Силвърман има такъв успех заради огромното несъответствие между сладката млада жена, каквато е тя, и неприличните и злобни коментари, които бълва; видът ѝ отговаря на стереотипа „невинна душичка, но отвори ли си устата, заговаря така, че и най-циничният моряк би се изчервил, дава пример Ноел Каръл.

Въпреки всички теории обаче, хуморът като че ли се оказва все пак недотам позната територия, населена с бели петна – уж знаем всички теории, знаем колко видове хумор има, знаем как действат и въпреки това – хуморът често се оказва непредсказуем.

Оля Стоянова е завършила журналистика в Софийския университет. Авторка е на осем книги – с поезия, къси разкази, роман и документалистика. Тя е носителка на награди за поезия и проза, сред които: първа награда от националния конкурс за разказ „Рашко Сугарев“ (2011), наградата „Николай Кънчев“ (2013), националната награда „Иван Николов“ (2013), както и на наградата за драматургия „Аскеер“ през 2014 г.
Предишна статияШахматни етюди (VI)
Следваща статияКралят