Колкото и да четяхме и да се информирахме, не можехме да кажем нищо със сигурност относно поведението на своенравния вирус, освен това, че той поразяваше белите дробове. Но поразявал също и мозъка, и бъбреците, и костния мозък, и стволовите клетки. Умираше се в самота, в задушаване, с тръбички в носа, в болки. Нямаше как да общуваш дори по телефона с близките си, защото кашлицата е раздираща, а и недостигът на въздух не ти позволява да говориш. От друга страна имаше хора, които нямаха никакви симптоми, а бяха вирусопреносители. С един и същи вирус на едни им нямаше нищо, а други умираха. От какво зависеше това? Като че ли имаше някаква неназовима величина, която определяше кой ще се поддаде на заразата и кой не. Но каква беше тя? Имаше някаква невидима пукнатина, която Александра усети още в първите седмици и която на учените напълно като че ли убягваше. Още от първите седмици на карантината Александра започна да я надушва, интуитивно да я следи, да я дебне, макар че тя не оставяше никакви следи след себе си, никакъв мирис, присъствието на тази невидима величина само от време на време се отпечатваше върху интуитивния ѝ скенер и моментално изчезваше. Подборът на безконтролно развилнелия се вирус не можеше да бъде случаен, той имаше своя логика, тя е различна от нашата логика и затова ни се изплъзва, мислеше си Александра и в дългите, тревожни нощи се опитваше да долови, да дочуе неговата потайна логика. Подобното се привличаше от подобно, това беше един от принципите на кабала, открит още преди хиляди години, но кое в човека беше подобно на вируса, та да го привлича? Хората мислеха, че и тези, които се разболяваха и умираха, и онези, които го прекарваха без симптоми, бяха еднакво привлекателни за вируса. Тогава защо едните го изкарваха на крак, а други умираха, този въпрос беше хванал Александра за гушата и с всеки ден хватката му все повече се засилваше, дълбоко в себе си тя осъзнаваше, че е длъжна да намери, да дочуе отговора. Знаеше, че ще го намери в състояние на вътрешна тишина, на спокойствие, далеч от тревогата, унинието и страха. Но именно те тържествуващо маршируваха по празните улици, по ширналите се изведнъж булеварди, които заради пустотата си сега изглеждаха някак непоносимо огромни, с удвоени размери и обеми, оградените с полицейски ленти паркове, разцъфтелите люляци и магнолии, до които вече никой не се снимаше, им придаваха патафизичен вид като че ли градовете се бяха превърнали в аквариуми, из които плуваха невидими за нас същества. Тролеите и колите бавно се движеха по утихналите площади като буболечки от предледниковата епоха, като че ли се катереха по платото и параболата на мрачните статистики. С всеки следващ ден вътрешната тишина и кротост се отдалечаваха като стародавните дни, които вече нямаше как да се върнат. На тяхно място се настаняваха стаения ужас, потиснатото отчаяние, паник атаките, които изникваха по всяко време, по всякакъв повод и предизвикваха световъртеж, гадене, сърцебиене и проправяха пътя за суицидни нагласи, които още повече ускоряваха прииждането на чувството за безизходица. Изведнъж неочаквано как всички бяхме заживели във филма на Ларс фон Триер „Меланхолия”, който преди десетина години с такава нехайна невинност бяхме гледали, като че ли това никога не би могло да се случи и с нас. Ето тук някъде беше единия край на невидимата пукнатина, която Александра преследваше и душеше – че сме застраховани, че с всичко сме способни да се справим, че сме направили огромен скок, че сме станали полубожествени, че в най-скоро време ще достигнем безсмъртието и ще бъдем равни на Господа, вечни, и ще застанем тогава на неговото място. Та нали точно така се е държал и Сатанаил, по съвсем същия начин и знаем какво е станало с него. Но Александра се бунтуваше точно срещу такива обобщения, точно те най-много ѝ се струваха неверни, те подмамваха и подхлъзваха да се мисли и изговаря изпитанието в най-баналните отклонения. Не, не, друго беше, но Александра не успяваше да улови бледата следа, тя моментално ѝ се изплъзваше, не успяваше да възстанови полъха ѝ, дори дъха ѝ, като че ли и помен не оставаше от онази моментно мярнала се пред нея сянка.
А в другия край на невидимата пукнатина беше страхът на човека, той имаше мирис, дъх, полъх, той привличаше вируса, той можеше едва ли не да бъде физически докоснат, витаеше около човека като корава грозна буца и изкривяваше чертите на лицето му, изместваше думите му, поведението му, жестовете му, правеше от човека някакъв уродлив и треперещ негов двойник, лишаваше го от замах, благородство, бъдеще, караше го да заприлича на туловище, което панически се мята на една или друга страна и разплисква своята тиня, и напълно нехае, че с нея изцапва околните.
Веднъж Александра беше отишла при лекарка хомеопат, завършила медицина, говореше се, че била най-изтъкната в тази област. Първата им среща продължи повече от час. В началото Александра се забавляваше, след това се почувства странно. В тихия и просторен кабинет с палми и увивни растения въпросите валяха един след друг, какво са работили родителите ѝ, какви са били отношенията ѝ с тях, кои други хора е обичала най-много в детството си, какви искат да станат нейните собствени деца, какви са интересите им, с радост ли ги е отгледала или с тревога за здравето им и със страх пред бъдещето им, лесно ли ги е родила, по естествен път или с упойка, до каква степен издържа на физическата болка, обича ли животни, от кои най-много се страхува, има ли отношение към земеделския труд, какви храни обича най-много, има ли спонтанни или нарочни аборти, склонна ли е към напълняване, а към спорт, а какво е отношението ѝ към природата, има ли зависимости към алкохол или наркотични вещества, цигари, кафе, сладко, вегетарианка ли е, колко често се храни с месо? а риба? обича ли сама да ги приготвя, често ли сънува, как предпочита да се храни? сама или в компания, обича ли да се разхожда, необичайни, промислени, интелигентни, въпроси, които на Александра никога не ѝ беше хрумнало да си зададе, отговаряше, че не знае, че трябва да си помисли, че не е сигурна, че не се е замисляла. Накрая лекарката хомеопат капна под езика ѝ някакви капки и я остави сама в кабинета. Слънчевата светлина трептеше в зелено заради многото декоративни растения, бялата тюлена завеса леко се поклащаше пред прозореца и от най-лекия полъх на вятъра, капките под езика като че ли приспиваха и унасяха Александра. Какво почувствахте?, попита я усмихната лекарката след около десетина минути. Увереност в себе си, спокойствие, сигурност, отвърна Александра. Необичайна дори увереност, аз не харесвам самоуверените хора, но сега за първи път почувствах, да, самоувереност, но не в онзи нахален, нагъл смисъл. Лекарката ласкаво се засмя. Смеете се така, като че ли точно това сте очаквали да чуете, каза Александра. Разбира се, точно това очаквах да чуя, потвърди тя. Но как така? попита Александра объркано. Откъде знаехте? Вашият тип в хомеопатията съответства на най-огромното дърво, съществувало някога. Повечето растения и повечето животински видове не са могли да преминат през ледниковата епоха. Но ето, вашето дърво е успяло да премине през нея и сега съществува като мъх, аклиматизирало се е, нагодило се е към сегашните условия на живот. Кеносис, значи, на това гигантско дърво, весело отбеляза Александра, като ставаше от стола и обличаше дънковото си яке. Извинете, не ви разбрах? попита лекарката. Смалило се е така, както Господ се е смалил и е навлякъл образа на човек, така и моето дърво, най-голямото преди ледовете, се е смалило до образа на мъх. Да, потвърди тя, надживяло е онова, което другите растителни видове не са успели, затова нямаше как да не почувствате тази самоувереност, изрече лекарката съвсем естествено и спокойно, аз ви дадох няколко капки именно от това дърво и то по естествен път ви е предало своята увереност, усмихна се отново тя, така че нямаше как да не я почувствате и вие. Това е абсолютно неправдоподобно и смайващо, беше промълвила Александра, беше излязла замаяна от кабинета на лекарката, невярваща на това, което ѝ се беше случило. Трябваше да продължава да пие от същите капки още две седмици. Но тя никога не ги опита повече. Изпитваше свещен страх пред тях, пред гигантското дърво, надживяло смъртта на своя свят.
И тогава, в най-тежките дни на карантината, Александра често извикваше спомена за гигантското предледниково дърво, което до такава степен я беше поразило. Представяше си го като онези характерни дървета на Рим, с дълги, възлести стволове, чиито клони са отрязани, а са оставени само короните им. Стволовете приличаха на издължени, като в картини на Модиляни, човешки тела, чувствени, чувствителни и силни, създаваха усещане за човешката безпределност и за силата на природата едновременно, бяха величествени и омагьосващи, понякога дори изглеждаха някак зловещо красиви, защото именно те доминираха над безкрайната каменна красота на вечния град. В тъмните, летливи дни на пандемията, докато пролетта прииждаше и всичко разцъфтяваше и просветляваше, Александра често мислеше за своето предледниково дърво, за поразяващия и свещен уплах, който беше изпитала в кабинета на лекарката хомеопат, за необикновения и необичаен прилив на спокойствие, ведрост и яснота, който почувства след приема на няколкото капки. Гигантското дърво се беше смалило заради собственото си оцеляване и това всъщност не беше истински кеносис, беше приспособяване и капките от това дърво, днес мъх, можеха единствено да ѝ помогнат да се приспособи, а тя не приемаше приспособяването като средство за оцеляване. Не и с капки под езика. Не и с капки.
