„Стерео тишина” на Росен Карамфилов е поезия. Поезия, чрез която той се изповядва, мълчи, крещи… Героят на тази поезия познава болката, но думите му не са за нея. Мълчанията му – също. Болката само изостря сетивата – за любов, за страстно поглъщане на света, на всичко, което може да докосне тези сетива, да ги предизвика, да ги накаже дори. Поезия със страст и за страст.
Да, ще призная отново това, което винаги признавам, когато става дума за поезия. Трудно е да се пише за стихове. Освен ако не искаме да се занимаваме с метрика, фигури и други. А аз не искам. Трудно е и защото всеки „чете” поезията с различна нагласа, емоционалност и пристрастеност. Защото поезията не се обяснява. Не може да се разкаже. Тя се чувства. И все пак ми се иска да кажа думи за стиховете на Росен Карамфилов. Защото те ми дадоха онова, което смятам, че трябва да даде хубавата поезия – леко вцепеняване, усещане за нещо силно, което не толкова не можеш да назовеш, а по-скоро не искаш, защото ще нараниш цялостта му, ще намалиш силата му. После дойде и „чуването” на стерео тишината, както и почти болезненото усещане, че оглушавам от силата на изговорените, изкрещени или пак със страст, с усилие потиснати емоции, които пълнят междуредията. Непресторената искрена изповедност в „Стерео тишина”, усилена и от началния документален разказ „Между зимите” (със сигурност ужасно важен за Росен, но и без него тази книга би била все тъй разтърсваща и истинска), се преплита с една особена помъдрялост, неприсъща на толкова млад човек, която обаче се усеща само понякога, в стих, прорязващ изтъканото от експанзивни емоции цяло: какво ли е да изучаваш вселената/през зениците на гълъб/когато човекът отгоре/хвърля парчета хляб…
„Стерео тишина” е озвучена от толкова музика, че понякога, докато четях, ми се струваше, че чувам или ето, точно ей сега ще чуя Том Йорк или Трент Резнър…Той ще пее на тези стихове, а те ще мълчат. После… знам ли, може би обратното.
Извън пристрастеността, харесвам културата на тази книга. Харесвам препратките към точно тези филми, поети, книги, които са част от преживяното. Когато успяваш да съчетаеш въображение и емоционалност с интелигентност и любопитство – това те прави по-дълбок поет.
Когато четях „Стерео тишина”, през цялото време си представях, че ето сега, точно в този момент, още един човек чете тези стихове. Четем ги заедно. Стерео четене. В тишина.
TRIP TO HEAVEN
Бягам
тичам
спъвам се
падам
окървавен
но
изправен
Дъждът шепти
слива се с кръвта
и кръвта
се слива с дъжда
Намирам
скоч
насред
магистралата
изпит
наполовина
сух като камък
И нито глътка
не ме лишава
от тъгуването
NIGHTINGALE
На балкона ми живее славей
не онзи от тъжната приказка на Уайлд
а друг мой въображаем славей
пред който вечер се изповядвам.
Разказвам му за целувката ни
а той ми отговаря с тишина –
усещам че ме чува.
На главната страница: Кольо Карамфилов, The bright side of the things or the moon of Mondrian, снимка Yuzina Gallery