Разколников и неговите наследници

Вече сме писали, но ще го споменем пак. През 20-те и 30 -те години на XX в. в Европа са публикувани забележителни книги и есета за християнските светци и Светостта като цяло. На Гилбърт Честертън за Тома Аквински и Франциск Азиски, на Марк Блок за кралете лечители през Средновековието, на Георгий Федотов за светците в Древна Русия, на Василие Маркович за манастирите и монашеството в Сърбия, двете монографии на Йордан Иванов за Иван Рилски. Не търсеше ли Европа цивилизационни опори в безкръвния нравствен подвиг на светците? След опустошенията на революциите и варварския поход на войните.

Ала бесът бдеше и чакаше своя час след мирните договори и тяхната измамна и напрегната тишина, продължила две десетилетия. Той се превъплъщаваше в зловещ  надзирател и конструктор на гилотини в Наказателна колония, във Фокусник–инквизитор, във Велик диктатор. Процъфтяха апокрифите на Н. Райнов, К. Чапек и М. Булгаков, в противовес на християнската каноничност тази Дяволиада и нейните кучешки сърца предвещаваха невиждан терор и нечуван катаклизъм.

Между двете световни войни между Светците и Бесовете изплува още един герой, роден не за бяс (но не и за проповедник) и носещ нещо изначално човешко в себе си, но по силата на обстоятелствата и фаталната случайност станал убиец или нарочен за такъв с незнайна аргументация. Във всички тези герои, които ще си припомним, както ще видим, прозира силуетът на Родион Романович Разколников от романа на Достоевски Престъпление и наказание (1865–1866). Неговата художествена и философско-психологическа мощ е такава, че стимулира за повече от век появата на близки и същевременно конфронтиращи литературни шедьоври, включително от началото на Първата до разгара на Втората световна война. Ще погледнем към образните превращения на Разколников първо в съседната по време, идеи и безсмъртие творба Война и мир на Лев Толстой, а после в две класически произведения на западната литература и едно на българската.

1865–1869 г., Лев Толстой, ВОЙНА И МИР, Пиер Безухов;
1925 г., Франц Кафка, ПРОЦЕСЪТ, Йозеф К.;
1926 г., Албер Камю, ЧУЖДЕНЕЦЪТ, Мьорсо;
1927 г., Георги Караславов, СНАХА, Юрталана.

Деперсонализацията, обезличаването на личностите личи още в тяхното именуване, героят на Кафка няма фамилия, този на Камю няма име, а Юрталана е назоваван най-често с прякора си, макар да знаем неговото лично име, Тодор.

Разглеждането на произведенията само в линейно-хронологиеска последователност би свело задачата ни до опростена инвентаризация на персонажи и проблеми, а не до тяхната съпоставка и оразличителна диференциация. Въпросите ще изложим, разбира се, избирателно, тяхното цялостно и пълно представяне би превърнало статията в монография. Всички указани автори, Кафка, Камю и Г. Караславов, признават в една или друга степен своята зависимост от творчеството на Достоевски. Пораждащ аналитичен и сравнителен стимул ще ни бъдат черти от образа на Разколников – такива, каквито го характеризират най-точно и имат по-нататъшен литературен и обществен резонанс. Другите творби и героите им ще бъдат проследени според реда на тяхното издаване.

Престъпление и обвинение

Престъпление и наказание. Разколников реално извършва обмислено престъпление, воден от философско-психологически съображения, от наполеоновската идея, че на неколцина избраници е позволено всичко, допълнена от философа анархист Макс Щирнер и нашумялата му книга Единственият и неговата собственост (1845). Разколников преднамерено и обмислено съсича с брадва лихварката Альона Ивановна и случайно – нейната сестра. Благодарение на случая се измъква незабелязано от сградата. Убийството няма материални подбуди и той скрива това незначително, което взема от дома на лихварката, без да го използва и без дори да помни стойността му.

Война и мир. В горящата Москва Пиер Безухов скита с надеждата, че ще срещне и убие своя бивш кумир Наполеон, който е влязъл в Русия и в свещения град като нашественик и от когото е разочарован, както след битката при Аустерлиц се разочарова от дребнавата му суета и тщеславие и друг негов симпатизант, княз Андрей Болконски. Пиер спасява от пожара дете и от поругаване жена, така, както се оказва, че и Разколников по време на пожар през нощта е изнесъл от една горяща квартира две малки деца и е получил изгаряния. В романа си Лев Толстой в много случаи явно репликира Престъпление и наказание и сходната трактовка на наполеоновската тема е една от репликите. Но Безухов е заподозрян като умишлен подпалвач и руски шпионин и изправен пред френски полеви съд.

Процесът. Героят Йозеф К., банков служител в Прага, е наклеветен, разследван и екзекутиран за престъпно деяние, което не е извършил. Не става ясно нито какво е извършил, нито с какви мотиви и от кого е обвинен, всичко е представено като една зловеща и абсурдна приказка, в която човек е неизбежна жертва на независещи от него обстоятелства. 

Чужденецът. Мьорсо, героят на романа, служител в едно ведомство във френски Алжир, чиято майка е в старчески дом, при улично спречкване извършва убийство, застрелвайки с револвер един арабин. Следва арест, разпити, съд, будеща досада у него поява на свещеник, продължителни, но не и самокритични размисли на Мьорсо и екзекуция.

Снаха. Юрталана, безскрупулен скъперник, безжалостен към наетите работници, но и изключително трудолюбив и добре организиран селски богаташ, убива с камък, без да го е искал, едно момче, откъснало няколко мамула царевица в негова нива. С помощта на сина си Стойко той заравя момчето и за дълго прикрива престъплението, но синът му разказва за случилото се на жена си Севда и това определя по-нататъшните събития в романа.

Първо отиване в полицейския участък

Престъпление и наказание. След убийството Раколников изпада в болезнено, сънно-кошмарно състояние, но получава призовка да се яви в полицейския участък. Тя е за нещо друго, неплатена сметка, и първом го успокоява, той се държи със самочувствие в претъпкания с всякакви люде участък. Ала когато някой разказва за убийството на лихварката и незаловения извършител и Разколников чува разказа, той изпада в делириум и припада. Както се изяснява в края на романа, това се оказва главната улика, за да бъде заподозрян за убийството, да бъде следен и разпитван, а квартирата му – обискирана тайно.

Война и мир. Пиер Безухов е разпитван вече от френски патрули, но решаващо значение за неговата съдба има разпитът му от маршал Даву. Даву е най-именитият от пълководците на Наполеон, дисциплиниран и жесток, не е изгубил нито едно сражение, което не може да се каже за никой друг от военоначалниците в т.нар. Велика армия, включително за самия Бонапарт. Между Безухов и Даву протича  кратка, но психологически много наситена среща, в чиито безнадеждни рамки изненадващо блясва за миг човешката топлота и хуманност.

Monseigneur! (Ваше сиятелство) – извика Пиер (който си спомня, че Даву е херцог, б.а.)… Даву вдигна очи и погледна втренчено Пиер. Няколко секунди те се гледаха един друг и тоя поглед спаси Пиер. Чрез тоя поглед между тия двама души, извън всички условия на война и на съд, се установиха човешки отношения. И двамата в тоя единствен миг смътно изпитаха безброй неща и разбраха, че и двамата са деца на човечеството, че са братя.

Процесът. Йозеф К. отива в полицейския участък, като по описанието, приведено по-долу, разбираме, че той се намира в беден работнически район на Прага, обикновено идентифициран с квартала Жижков:

(на улицата) … от двете страни се издигаха почти еднообразни къщи, високи, сиви, давани под наем къщи, обитавани от сиромаси. Сега, тази неделна утрин, на повечето прозорци се виждаха хора — мъже по ризи се облягаха на тях и пушеха или държаха внимателно и нежно малки деца, стъпили на края на подпрозоречните дъски. Други прозорци бяха почти запълнени със завивки, чаршафи и възглавници, над които сегиз-тогиз се мяркаше разчорлената глава на някоя жена. Подвикваха си взаимно над улицата… В същото време се разсвири убийствено някакъв грамофон, изял отдавна хляба си в богаташките градски квартали.

Самият участък е труднооткриваем, подстъпите към него са бюрократично блиндирани и е пълен с голяма и неприятна маса от хора, дошли по някакъв юридически повод и вдигащи като постоянен фон една безсмислена глъчка. Йозеф К. се държи смело, иронично и критично към служителите и изобщо това първо негово отиване и поведение в участъка е съвсем паралелно на първото отиване и държането на Разколников в полицията, но с една съществена разлика. Йозеф знае, че е невинен и несправедливо обвинен, докато Разколников носи в себе си съзнанието, че е убиец и настроението му се мени в зависимост от обстоятелствата. След първоначалната радост от повода за призовката той изпада в душевна криза и припада в участъка, докато Йозеф излиза само с усещането за една излишна визита в абсурден свят, управляван от посредствени и покварени чиновници. Това усещане за безизходица се долавя и в другия известен роман на писателя, Замъкът (1926), където дори името на героя е сведено само до инициала К. Чувството се задълбочава и по-нататък в участъка, с опитите Йозеф да бъде прелъстен от жената на един от служителите в него. Ала същността на този безперспективен гротесков лабиринт ще бъде разкрита по-ясно нататък, в притчата, разказана в катедралата от свещеника.

Чужденецът.  Героят Мьорсо няма отивания в полицейски участък по специална призовка. След убийството на арабина той е веднага арестуван и е разпитван многократно за своята самоличност. После е разпитван в затвора и съден до произнасянето и изпълнението на присъдата.

Снаха. Юрталана е призован в околийското полицейско управление години след убийството на момчето. Извикването предизвиква смут и подозрения в него, че го търсят заради убийството, но подобно на призовката в романа на Достоевски, се оказва, че причината е друга и не е свързана с престъплението. Като състоятелен и авторитетен селски големец, на Юрталана е предложено да стане общински съветник от квотата на властимащата партия – предложение, което той приема с облекчение. От всички разглеждани произведения само в романа на Г. Караславов се намесва политиката, макар и не определящо за хода на събитията. В края на романа стражар отново носи писмо, което пак всява у него страх, но се оказва безобидно съобщение за купуване на орехи. Отново развръзката е отложена, но за кратко, заплашен да бъде разобличен, Юрталана отива да се предаде сам, след като не може да преодолее частнособственическите си интереси и да даде исканата от снаха му Севда скъпоструваща Голяма нива.

Майката

Престъпление и наказание. Майката на Разколников, Пулхерия Александровна, както и сестра му Дуня, го обичат искрено и милеят за своя Родя. Известието за смъртта на майка му заварва Разколников вече в каторгата, но според преданата му Соня, която го придружава в Сибир, той не проявява никаква емоционалност. Същото безразличие и затвореност виждаме у него към всичко в живота и обитателите на каторгата.

Война и мир. Пиер е любимият извънбрачен син на несметно богатия екатеринински велможа Кирил Безухов и майката не играе никаква роля. Но двете му съпруги се намесват сериозно в битието му. Преживява неуспешен брак с порочната светска красавица Елен Курагина, а в края на романа се жени за главната героиня Наташа Ростова, с която заживява непривичен и за двамата улегнал и лишен от превратности семеен живот. 

Процесът. За майката и изобщо за родителите на Йозеф К. не става дума. В една от главите се говори за чичо му, назован само веднъж с името си Алберт. Но Йозеф го нарича Призракът от село – чичо му е земеделец, който го посещава спорадично и в случая, научил за обвинението, иска да помогне на племенника си. Спомената е и дъщеря му Ерла, която обича братовчед си. Това са родовите връзки на Йозеф К., те не са кръвнородителски и практически не значат почти нищо за него.

Чужденецът. Отношението на Мьорсо към смъртта на майка му, която живее в старчески дом, е студено и безразлично. То сякаш е продължение на безчувствената реакция на Разколников към смъртта на неговата майка. Показателно е, че романът на Камю започва със смърт и погребение и безразличието и неяснотата, които предизвиква у героя известието за тях:

Мама умряла днес. Или може би вчера, не знам. Получих телеграма от приюта: „Майка почина. Утре погребението. С най-добри чувства“. Това нищо не говори. Може да е било вчера.

Погребението също не довежда героя до скръбни синовни чувства. Когато му предлагат да отвинтят ковчега, за да види майка си, той отказва. По време на самото погребение постоянно му се спи, води празни разговори с портиера на приюта и пие кафе. Прибира се в града, където живее и работи (Алжир) с радостната мисъл, че ще спи цели 12 часа. Едно от обвиненията на процеса срещу него, изказано от прокурора, е че с нищо не е показал, че скърби за майка си, напротив: Господа съдии, на другия ден след смъртта на майка си този човек се е къпал, започнал е извънбрачна връзка и е отишъл да се смее на някаква комедия (с участието на Фернандел, б.а.) И за финал гръмките думи на прокурора: … аз обвинявам този човек, че е погребал майка си със сърце на престъпник. Положителните показания за Мьорсо на ред свидетели напомнят свидетелствата за Разколников, ала нямат техния смекчаващ присъдата ефект.

Равнодушието на Мьорсо към смъртта на майка му и изобщо към нея се оказва не по-малко обвинение към него, отколкото самото убийство и неслучайно романът започва именно с него.

Снаха. За родителите на Юрталана в романа не се говори. А най-близките му хора – жена му, синовете му Стойко и Алекси и снаха му Севда, го вълнуват като активни участници в просперирането на неговото стопанство и увеличаването на парите и имота му, във възвеличването му като местен първенец.

Вяра  и  неверие

Престъпление и наказание. Разколников е атеист и нихилист, индивидуалист, стигащ до солипсизъм. В един момент под влияние на Соня Мармеладова, която му прочита Притчата за четиридневния Лазар от Новия Завет, той сякаш е склонен да се преобрази и да види светлината на християнското учение. В каторгата, независимо от близкото присъствие и моралната подкрепа на Соня, той пак се връща към характерната за него затвореност и усамотеност, основани главно върху индивидуализма и неверието. Тя му дава по негово желание Евангелието, което той изобщо не отваря. В каторгата затворниците се отнасят с ненавист към Разколников, когато той незнайно защо ходи на черква с другите, те с озлобление се нахвърлят върху му:

– Ти си безбожник! Ти не вярваш в Бога! Заслужаваш да бъдеш убит.

В Епилога на романа авторът допуска, че под влияние на Соня Разколников ще се обнови и прероди, но тактично допълва, че това би могло да бъде тема за нов разказ, а сегашният вече е свършил. В рамките на Престъпление и наказание героят ще си остане същият.

Война и мир. Пиер Безухов е главен герой, който отразява непрекъснатите и разнообразни идейно-духовни дирения на просветения руски аристократ от епохата на Наполеоновите войни. Затова го виждаме и в различни религиозни превъплъщения. В началото е очевидно повлиян от идеите на Френската революция от 1789 г. (живял е и десет години в Западна Европа) и откровено симпатизира на Бонапарт. Европейският либерализъм го кара да бъде сдържан спрямо християнството и Библията, Пиер признава в дневника си:

Четох Св. Писание, но без потребното чувство.
… четох Св. Писание, но бях безчувствен.

Влиза в масонска ложа, защото е повярвал, че с идеите на това езотерично общество може да се постигне братство между хората, обединени с цел да се подкрепят един друг по пътя на добродетелта. Тази вяра обаче не е за дълго. А като пленник по време на войната от 1812 г., по чудо разминал се с разстрел в Москва по обвинение в подпалвачество и шпионаж, той се сближава с друг пленник, Платон Каратаев. Този типичен руски селянин е олицетворение на човешката доброта и всеопрощаващо милосърдие, на непротивенето на злото със зло и насилие и е израз на умерената и балансирана народна философия на живота. Пиер възприема това разбиране. И накрая, след войната, вече съпруг и баща на четири деца, Пиер очевидно влиза в тайното реформаторско общество на декабристите. Такова е и първоначалното намерение на Лев Толстой (което се променя радикално в хода на творческия процес) – да напише роман за декабрист в изгнание. 

Процесът. Нищо в романа не говори, че Йозеф К. вярва в Бога. Посещението му в катедралата (според някои това е Св. Вит) се дължи на служебни задължения и запознанство на един италианец, делови партньор на банката, с произведения на изкуството. В дъждовния ден героят забелязва, че в храма се молят само няколко старици. Отношението на Йозеф К. към Бог и религията най-меродавно личи в срещата и разговора му с един капелан (нает в светско учреждение свещеник, в случая – в затвора). Капеланът му разказва дълга и заплетена притча с правно-философски характер, оправдаваща всяко едно съдебно решение. В нея централна роля играе пазачът на входа на закона (алюзия за Цербера на входа на Ада?). Тя е паралелна като форма, но и опонираща като съдържание на Притчата за Лазар, която би трябвало да преобрази нравствено Разколников. Между капелана и Йозеф К. протича обсъждане на притчата и следният показателен диалог:

 (Капеланът) – … Не трябва да приемаме за истина всичко, трябва да го приемем само за необходимо.
– Печално мнение – каза К. – Лъжата се превръща в опора на мировия порядък.

С разговора с капелана и с неговата притча приключват поредицата от контакти, които провежда Йозеф К. с представители на различни социални слоеве преди изпълнението на присъдата: чиновници, агенти, адвокат, порочна съпруга, художник, фабрикант, търговец, свещеник и родовия репрезент и същевременно земеделец – чичото. След безрезултатната среща с представителя на религията, капелана, е възможна само една среща, тази със смъртта и нейните изпълнители.

Чужденецът. Бидейки в затвора в очакване на съда и неговото решение, Мьорсо отказва на три пъти да приеме свещеник, защото смята, че няма какво да му каже. Но за религия и Бог става дума и при разговорите му със съдия-следователя, който размахва пред лицето на обвиняемия сребърно разпятие и го пита развълнувано дали познава изобразения и дали вярва в Бог. Мьорсо отговаря с нескривана досада, че го познава, но в Бога не вярва, той е впечатлен много повече от горещината и многото мухи в стаята. Споделя, че през единадесетте месеца в затвора е изпитвал радост, когато следователят, изпровождайки го до вратата на своя кабинет, го тупа по рамото и му казва със сърдечен глас: За днес свършихме, господин Антихрист. Когато свещеникът идва сам, Мьорсо изслушва думите му с отегчение, накрая избухва и наругава безсмисленото му и неканено идване и банално-успокоителни думи. А после си мисли: щом човек трябва да умре, как и кога, това вече очевидно не е важно. Преди екзекуцията си спомня за безвъзвратно отминалите житейски радости, за майка си (баща си не помни), която в приюта е намерила близък човек, за да изживее малко преди края си още веднъж отминалите и помръкнали мигове на щастие. Неугасимо възпоменание за майката, отдалечаването от която изглежда е истинското престъпление, което е извършил.

Снаха. Докато в първите четири романа събитията се разгръщат в столици (Санкт Петербург, Москва, Прага и колониален Алжир), в Снаха те са съсредоточени в тракийско село, недалеч от Пловдив. В семейния дом на Юрталана християнството не е на изключителна почит, доколкото го има, то е примесено с народно-фолклорни представи или е подчинено на материален прагматизъм, на насъщни нужди. Вече е изтъквано, а то се долавя и от пръв поглед, че персонажите в романа често споменават името Божие, но твърде рядко се съобразяват с християнските предписания. Те се обръщат към Бог, когато са в беда, преследват осъществяване на желанията си и дирят справедливост в предопределението на съдбата. Типичен изразител на подобно отношение е Юрталана. За него Господ са не само парите, но и оная небесна сила, в могъщата воля на която той вярва като в силата и волята на богат и властващ човек. Да прежали коч или вол е най-скъпата жертва, която Юрталана може да си позволи пред Божия лик. Хората прибягват не до молитвите в храма, а до многолюдните манастирски сборища на големи християнски празници с мъчителни преспивания, курбани, дарове, които се препродават, но и с веселие (тези сцени са описани много картинно от автора). Официалното, народното християнство и реликтите от езичеството са в неразчленимо единство и да се профилират е безсмислено. Отивайки да се предаде и признае вината си, Юрталана се надява все пак на някакво съчувствие, че е постъпил като набожен човек (ето кога си спомня за Бог), който разкрива греха си – погребал е скришом и без опело една християнска душа, а съдиите нека решават. Ще завършим с това, че на път към участъка и гледайки всички ниви, не само своите, очите на Юрталана почват да се пълнят със сълзи. В разгледаните случаи на романови герои плаче само той. А плачът е стародавна православна, византийско-славянска пречистваща особеност.

Всички посочени герои са и близо до пораждащия образец – Раколников, и запазват своята национална специфика, руска, чешка, френска, българска. Общо заключение е сложно да се изведе, но нека си спомним как си обяснява един от описаните герои значението на фатума, виснал над хората:

Кой тогава наказваше, убиваше, лишаваше от живот… с всичките му спомени, стремежи, надежди и мисли? Кой вършеше това?
Това беше редът, стечението на обстоятелствата.

Какво друго да добавим освен:

Човек е жертва на обстоятелствата и когато осъзнае това, може да потърси спасение в престъплението.