На 39-ия ден след Възкресение Христово за последен път се поздравяваме с „Христос воскресе!“. 39 дни продължава празникът на празниците – Възкресение Христово. И веднага на следващия ден празнуваме Възнесението на Христос. Така сякаш двете събития се преливат едно в друго. Отец Сава Кокудев нарича кръстната смърт „унижение, което води към прослава; слизане, което води към възкачване“. Те действително са тясно свързани не само защото следват едно след друго, а защото Христос се възнася на небето с възкръсналото си тяло или по друг начин казано – възнася на небето възкръсналата човешка плът, която е приел.
Христос напуска нашия свят, но остава с нас. Нас не ни напуска. Тръгва си от нас, но остава завинаги с нас. И заявява това пределно ясно, без да оставя място за съмнение: „Аз съм с вас през всички дни до свършека на света“. Това са последните Му думи на земята. Това е не само обещание, тези думи са като семена, които Той посява в земята, преди да я напусне.
От Възнесението си до този ден днешен Той е сред нас и така ще бъде до свършека на света – Христос присъства, отсъствайки. И така е по-естествено и по-логично, защото ако беше тук с тялото Си, Той щеше да бъде само на едно място, а така е навсякъде и с всеки.
Как е възможно да се проумее с разум или да се обясни тази двойственост на присъствието-отсъствие? Как е възможно да се разкаже – например на един от онези елини в Атинския ареопаг, пред които апостол Павел е проповядвал Възкресението, а те са се подсмихвали и са си тръгвали, иронично подхвърляйки: „Друг път щем те послуша за това“. Докато говорел за непознатата религия, за живота на Иисус и Неговото учение, атиняните слушали с интерес. Но щом споменал за възкресението Му, започнали да се присмиват и си тръгнали. Все пак Дионисий Ареопагит и още няколко човека повярвали на апостолската проповед. Сигурно навсякъде проповедите и на апостол Павел, и на другите апостоли са приемани и неприемани по подобен начин.
И днес е така – човешкият ум се препъва още на Възкресението и до Възнесението изобщо не може да стигне. И днес отсъствието на Христос за едни е повод за отрицание и присмех, а в сърцата на други думите Му попадат като семена. Днес Ареопагът е една гола скала в подножието на Акропола, а думите на Христос са живи.
Възкръсналият Христос е с тяло не от нашата плът, но не и безплътно. Той яде риба и мед, не Го разпознават нито учениците Му, нито Мария Магдалина, нито пътниците за Емаус, нито пък Петър. Иисус ги кани да обядват и „никой от учениците не смееше да Го попита: кой си Ти? понеже знаеха, че е Господ“. Едновременно знаят и не знаят. Едновременно Го познават и се плашат от Него. Едновременно вярват и не вярват.
Каква мъчителна раздвоеност, как би могла да се преразкаже на човек, който още не се е докоснал до Христос? Да се разкаже без болен мистицизъм, без приповдигнати слова, без патос, без настояване непременно да убедиш, че е истина? Как може да настояваш, когато знаеш колко трудно самите ученици са повярвали? В кратките описания за случилото се през четиридесетте дни от Възкресението до Възнесението евангелистите многократно повтарят израза „не повярваха“. А и само двама от евангелистите споменават за Възнесението, и то с по едно изречение.
Най-голям е приносът на лекаря Лука. Той не е пряк ученик на Иисус, но е написал две от най-важните книги – третото Евангелие и Деяния Апостолски, които някои автори разглеждат като двутомно произведение, което наричат „Лука-Деяния“. „Деяния“ е подредено описана история на ранната църква, която започва с последните стъпки на Иисус по нашата земя и изобилства с разкази за апостолските пътешествия и проповеди. В края на книгата още веднъж се повтаря случилото се в Ареопага с апостол Павел: „Едни се убеждаваха от думите му, а други не вярваха“.
От разказа не се разбира ясно дали Лука е присъствал лично на Елеонската планина, когато Иисус се е възнесъл, или преразказва разказите на апостолите, които са присъствали. А може това да е литературен подход, защото точно такава е и нашата позиция – ние сме убедени в достоверността на разказа, без да сме присъствали на събитието. Как тогава сме убедени? Та нали в огромната част от нещата, които приемаме за истина, ние не сме се уверили от личен опит, не сме ги видели и пипнали, а сме се доверили на нечие свидетелство. Това се отнася до събитията от цялата световна история, географията, физиката, астрономията и всичко останало. Така е устроен човекът и цялото човешко битие – ползваме чуждия опит наравно със своя собствен. Така е не само при човека, а и при животните. И е много красиво. Защото без доверяването на чуждия опит и чуждото свидетелство нашият собствен свят би бил тесен като клетка.
Когато се доверим и излезем от тази клетка, се уверяваме колко необятен е светът. Докосваме се и до неговия Творец, защото „Бога никой никога не е видял“.
Така апостолите, докато гледали към небето как Христос се възнася, чули от ангелите нещо, което трябвало да запомнят: „Този Иисус, Който се възнесе от вас на небето, ще дойде по същия начин, както Го видяхте да отива на небето“. Може би това са най-важните думи, които и ние трябва да запомним. След Възнесението ние живеем в непрестанно очакване на Второто пришествие на нашия Спасител. От друга страна, знаем, че то ще бъде предшествано от събития, които ще разклатят вселената, а ще объркат и нашето съзнание. Думите „по същия начин“ са стабилизиращият фактор, когато вселената се разклати, нашата вяра да остане непоклатима.
