Когато за пръв път отвори очи в този нов дом, ѝ се видя странно, че завесите над леглото не скриват добре онова, което я заобикаля. При лекия полъх тежкият плат помръдваше толкова бавно. И някак тъжно, с умора, която дотогава не беше виждала.
Веднъж вървеше из един пазар и се загледа за по-дълго в ръцете на хората. Стана случайно, при една размяна на неща между двама души. После, докато се връщаше обратно и се разминаваше или спираше пред сложеното върху масите на продавачите, откри ръцете в тяхната самостойност. Видя ги за пръв като същества. С времето започна да мисли за тях не като за част от нещо, а като за цялост. Започна да гледа само тях и само в тях, да се фокусира единствено върху движенията на ръцете, оставяйки без внимание телата, главите, лицата. Не гледаше въобще в лицата, те станаха за нея петна, а следеше ръцете. С времето привикна към това дотолкова, че вече беше в състояние да отдели много внимателно ръцете от всичко останало, което попаднеше пред погледа й, без да ги смесва с него.
И с времето разбра на какво приличат завесите в този град, когато се поклащат почти невидимо от едва доловимото раздвижване на въздуха. Приличаха на уморени стари ръце. Нищо друго не й напомняше толкова на завесите над широкото й легло от старческите ръце, които виждаше ден след ден навсякъде.
През процепите между завесите светлината влизаше всяка сутрин отнякъде и стигаше до очите й. Нямаше какво да я спре. Както и да дърпаше вечер остарелите, тежки и плътни завеси, както и да ги събираше, сутрин все се намираше пролука, през която нахлуваше светлината и която разкриваше нещо от онова в празната стая отвъд. Това й пречеше, не защото слънцето я будеше, а защото искаше да се буди в полумрака зад тежките завеси и да не среща с поглед светлината зад тях. Харесваше й да е скрита в неосветената си скиния.
След като станеше, тя се миеше дълго. Много дълго разглеждаше ръцете си, докато ги потапяше в металния съд, оставен вечерта на масата до прозореца. Ръцете й бяха първите, които срещаше в началото на своя ден, преди ръцете на слугинята да потропат на вратата й.
Когато дойдоха в този техен нов дом, животът се промени. Домът беше просторен, с високи тавани и широки стълби, хладен. Всичко в него беше много по-голямо, имаше светлина, имаше повече отражения и отблясъци по ъглите, отколкото в стария им дом, но въпреки това беше някак тъмно. Не защото не достигаше светлината – напротив тя беше толкова много, че преливаше, че завесите не успяваха да я спрат сутрин – а защото тъмнината се чувстваше навсякъде. Не се виждаше, но присъстваше като нещо, което се усеща. Като нещо, което знаеш, че е тук. Тъмнината, помисли си веднъж тя, се крие наистина, както и казват, от светлината. Затова не се вижда, затова сякаш я няма, но всъщност е наоколо, има я и когато е светло. Не отсъства, а е скрита. Може би затова, защото се крие, лъчите проникват толкова свободно навсякъде, дори и през завесите…
Животът им в новия дом потече нормално. Тя свикна с прислугата, с нравите и навиците в дома. Почна да свиква и с тази част на града. Често излизаше, всеки ден, и с часове разглеждаше всички ръце, с които я събираше случаят. Улиците на този град бяха такива, че тя не ги разбираше отначало, като по-малка. Но след като започна да следва само ръцете, жестовете на ръцете, техните издигания и падания, тя се научи да разбира улиците и мисълта на онези, които ги бяха направили някога, много отдавна. Ръцете на хората бяха това, което й даде ключа към вътрешността на този града, към трудно достъпните му места, към дворовете му.
Вечерите й харесваха със своята приглушена светлина, в която ръцете ставаха светли змиевидни фигури. Тя се чувстваше добре и спокойна в полумрака на залата, в която вечеряха. Там често се даваха вечери. Обичаше да гледа как блестят по ръцете на майка й и другите жени гривните и пръстените, докато ядяха. Светлината, на която вечеряха, беше оскъдна, но плътна, падаща тежко. Да, казва се „светлината пада”, а се казва и това, че огънят се стреми винаги нагоре, защото огънят винаги се издига, винаги върви нагоре. Защо тогава светлината от пламъците на светилниците пада върху ръцете ни, защо светлината пада, питаше се.
Приятелките от детството й липсваха, понякога се сещаше с тъга за тях и за хълмовете, които се виждаха от прозорците на предишния й дом. Меки хълмове с малки дръвчета тук-там. Но не беше самотна. Новият мъж на майка й, господарят, се държеше добре с тях. Имаше смях у майката сега, откак дойдоха в този дом и заживяха в него. И ръцете й излъчваха желание, но нещо като че ли не й даваше покой отвътре.
А със самата нея мъжът беше учудващо мил и тя виждаше, че може да му се довери. Говореха понякога съвсем непринудено, смееха се заедно. Дори сядаха, само тя и той, и прекарваха следобеда си в сянката на дърветата и храстите в квадратния вътрешен двор. Там имаше и птици. А слугите им поднасяха плодове и тя забравяше понякога за всичко друго и потъваше в движенията на ръцете с подносите. Докато майка й търсеше спасение от светлината на пладнето зад плътно спуснатите завеси.
Изучаваше собствените си ръце с не по-малко удивление и не по-малка отдаденост от тази, с която се посвещаваше на съзерцанието на ръцете на другите и на техния тайнствен живот. Започна да рисува. Те рисуваха, а тя наблюдаваше с изненада какво излиза изпод ръцете й. Образите, които творяха, я правеха техен приятел и довереник. А когато усети съвсем ясно, че ръцете й вече не са нейни, че не й принадлежат, тя затанцува с тях. Танцуваше с ръцете си в стаите, в коридорите на дома, в двора с птиците. Понякога ръцете я водеха, те извайваха танца, а друг път се оставяха тя да ги води, да ги направлява. И в това съдействие тя и ръцете бяха равностойни. Нито тя –тяхна, нито те – нейни.
Веднъж се отдалечи малко повече от дома, влезе в една улица, в друга и после, без да разбере как, стъпваше вече в пустинята. Изгуби пътя и остана сама сред нажежените камъни и режещата дробовете прах. Ръцете не знаеха къде са и не можеха да я изведат. Вървеше, не виждаше добре, светлината я заслепяваше и дълбаеше в ума й черни кратери, които ставаха все по – широки и дълбоки. Вдигна се пушилка и тя не можеше да види по – далеч от върха на пръстите си. Последното, което можеше да си спомни после, бяха онези ръце. Тъмни, с изпъкнали жили, твърди и сухи като натрошена пръст, с пръсти като опънати въжета. Те я подхванаха, вдигнаха я, всичко се завъртя, някой я метна на гръб и после нещата потънаха в мрак.
Свести се под някакви дръвчета в самия край на града и видя за пръв път от толкова много време насам лице. Очите му я гледаха. Дългата черна коса се спукаше в пълен безпорядък върху лицето, но без да закрива очите и техния поглед, който й се стори… Не помнеше вече как се нарича този вид, когато става дума за вида на човешки очи, но беше нещо познато. И в същото време неописуемо. Не след дълго очите и лицето изчезнаха в облак прах и тя остана сама. Някъде се разлаяха кучета.
После дълго още не виждаше ясно. Очите й се бяха осветили.
Тази вечер тя танцуваше с ръцете си под светлината на светилниците и факлите. Гривните й режеха тъмнината, отблясъците свистяха, ръцете бяха като пламъци и бягаха между стените на залата за пиршества. Тя танцуваше с ръцете си и не сваляше поглед от тях. Те я държаха и я водеха. А погледът на царя и на всички гости беше един и беше в плен на тези ръце.
Когато се събуди на следващия ден, завесите не пропускаха светлината като друг път. Нямаше полъх, който да разкрие умората им. Домът изглеждаше сляп и ням.
Тя първо се учуди, а после се стресна. Дръпна завесите и видя, че покоите й са потънали в мрак. Беше тъмно, но свикна постепенно и тогава видя, че на мястото на съда, в който всяка сутрин миеше ръцете си, има плоско метално блюдо. Бяха й го поднесли снощи, след танца. От него в тъмното я гледаха очите от пустинята, а косата падаше встрани и разкриваше широко лицето. Тя се опита да стане и да отвори прозореца, за да влезе външната светлина и да изгаси тези очи, които бяха и сега така неописуеми, както и тогава, в пустошта. Не можа да продължи към прозореца само че, спря се, върна се пипнешком и седна до кревата. Покри главата си със завесите, но продължи да вижда светлината на очите насреща. И тогава усети, че ръцете й са пак нейните и че стават безсилни. Защо отникъде не влиза дневна светлина тук, помисли си.
