Що се отнася до българския зрител, първата идея за „сапунки“ дойде от Латинска Америка. После се появиха турските сериали. И до ден днешен можете да ги разпознаете, дори без да гледате в телевизора, само по първите акорди или 2–3 минути от диалога (дори без да се споменават имена). Жанровото им разнообразие е обширно, разбира се, но „кършенето на ръце“ (кога реално, кога въображаемо), „влажният поглед“, емоционалното „тръшкане“ и кахърните взаимоотношения са запазена марка за телевизионното производство от южната ни съседка, особено след като в България не са познати представителите на арабския „сапунен“ сарай.
В същото време, когато става дума за турски филми на големия екран, първата асоциация са Йълмаз Гюней, Семих Капланоглу и най-вече Нури Билге Джейлан (без да броим Фатих Акин и Ферзан Йозпетек, които работят в чужбина), т. е. арт кино, като пълен антипод на телевизионната мелодрама. Така че, като видите рубрика „На фокус: Турско кино“ в програмата на Sofia MENAR Film Festival 2021, очакванията логично се ориентират по към арта. Проверката при три четвърти от участниците в панорамата показа, че заглавията доста добре предвещават жанровата принадлежност, както и (до голяма степен) комуникативността на разказаната история.
Един „Цигански романс“ подсказва идеята за широкодостъпно филмово развлечение. И ако сте подведени от някои нашумели кинопроизведения да очаквате смисъл, надхвърлящ мелодраматичната екзотика, проблемът си е само ваш. Турският актьор Огузхан Йълдъз дебютира зад камерата със сантимент, достоен за родната му телевизионна класика, в една история за сирака от ромски произход Алиджан, чийто талант на бъдещ цигулар виртуоз бива открит за света от майчински настроена някогашна прима на концертния подиум, а сега преподавателка в престижен музикален университет в Истанбул. И като изключим симпатичното екранно присъствие на дебютанта Алиджан, в този филм няма нищо отвъд клишетата, познати на телевизионната аудитория, което да си заслужава да се коментира – може просто да се забавлявате, ако сте предразположени към подобен тип съпреживяване.
На другия полюс във филмовата емоция и (комуникация) ни отпраща „Сън сънувах“ – онирично-енигматичното естество на част от сюжетните перипетии е заложено още в заглавието. Първата режисьорска работа на Мурат Чери предлага нещо като притча в духа на Сергей Параджанов, в естетика, напомняща на моменти за Тарковски и дори за хладното отстранение на Бергман (става дума просто за усещане и в никакъв случай за имитация). Драмата разказва за малкия Тарик, който след инцидент с родителите му е оставен на грижите на дядо и баба, в старателно спазващо традициите турско село. Каламбурите на всекидневието се преплитат с изпълнението на обичаите, така както игрите на хлапетата в своята безцелност се противопоставят на предначертания живот на възрастните. В хода на филмовото действие реалността често е примесена със сънища или може би спомени на Тарик, който страда от загуба на паметта, и въпреки че зрителят бързо се предава и се отказва от желанието да търси фабулна логика, хаотичното натрупване на дребни събития засилва усещането, че не сме тръгнали с определена цел, а просто „свикваме“ с този живот, подобно на момчето сирак…
Е, ако не сте почитатели на естетическите крайности в киното, винаги можете да останете на средния път, при „Писма на съдбата“. Определено си заслужава! Не е задължително да знаете, че филмът е дебют на дамски режисьорски тандем, но помага. Подобно на многопластова матрьошка, сюжетът за Зейнеп и Юсуф сякаш се отваря пред зрителя в различни философски измерения, всяко, допълващо предходното в размисъла за тази история от общочовешка гледна точка, от женска перспектива и пречупена през спецификата на социалните условности на турско провинциално общество. Любопитно е, че религиозният и конкретно-патриархалният аспект отсъстват от трактовката на събитията, което може би се дължи на съвременния контекст, но по-вероятно именно на женската авторска перспектива. От една страна, имаме темата за момче и момиче, които растат като най-добри приятели, споделяйки своето безгрижно детство, и когато порастват достатъчно, за да открият, че искат нещо повече от приятелство, съдбата ги разделя, защото едното семейство напуска града. От другата страна е образът на порасналата Зейнеп, заобиколена от омъжени братовчедки и приятелки, която категорично отказва да си намери мъж, за ужас на майка си (и с тайната подкрепа на баща си, което никак не е за пренебрегване от психологическа гледна точка). Върху този „грях“ се наслагва дързостта на младата жена да пише писма на затворници и дори да се привърже емоционално към един от тях, човек с доживотна присъда… Отстояването на независимостта и правото на избор в универсален аспект чудесно се съчетават с по-балканското (не)оправдаване на очакванията на обществото спрямо порастващите дъщери. Всичко това съчетано с ненатрапчивата поезия на разказа, отчетливата меланхолия на несбъднатите надежди и привидното примирение с живота, но само колкото сам си склонен да допуснеш. И прекрасната Бонджук Йълмаз в ролята на Зейнеп, която е наясно със себе си.
