Царят решил да разчисти сметките със слугите си. Извикал най-големия си длъжник, който му дължал десет хиляди таланта и си ги поискал обратно. Но той не можел да върне дълга си. Господарят казал, че тогава ще продаде като роб него, жена му, децата му и всичкия имот, с който разполагал. Тогава длъжникът започнал да му се моли. Молил се на господаря си толкова много, така настойчиво, че господарят всичко му опростил и го пуснал на свобода. По-късно същият този човек срещнал свой приятел, който му дължал сто динария и си ги поискал. Приятелят му го помолил да има търпение, да изчака малко и ще му ги върне. Молел го с дословно същите думи, с които самият той се молел на своя господар. Но не, тоя не се съгласил на отсрочка и като го хвана, давеше го и му казваше: изплати ми, което ми дължиш. Тогава приятелите на неблагодарника се възмутили от неговото поведение, отишли при господаря, разказали му за жестокостта на човека, чийто дълг той бил опростил и последвало заслуженото му наказание.
Това е евангелската притча за двамата длъжници.
Винаги ме е стъписвала тази история, побивали са ме тръпки от нея, обземало ме е същото възмущение, което изпитали неговите другари. Такава жестокост, липса на съчувствие и милост изглеждат необясними, нереални, нечовешки. Все ми се е струвало, че човек не може да бъде толкова жесток и то точно в момент, когато към него е проявена великодушна милост. Онзи ден, когато на Литургията слушах притчата, си дадох сметка, че в постъпката на неблагодарния длъжник към неговия приятел има някакъв пароксизъм, някаква крайна жестокост, има такава очевидна неблагодарност, че тя преминава в нещо друго – в отмъщение, бунт, изригване срещу Бога. Отношението на длъжника не може да бъде обяснено само с логика. То предполага катастрофична душевна трансформация, която води до изгубване на човешкия образ и до разрушаване на Божия образ в човека.
Съкрушението на длъжника с огромния дълг към неговия господар не е било истинско, то е било вид хитроумие, за да успее да спаси себе си, жена си и имуществото си от конфискация. Той не е паднал в покаяние пред своя цар, не е плакал, задето е натрупал такъв огромен дълг, не си е признал, че го е натрупал от алчност или от безхаберие, или от мързел, или от духовна леност, или от желание за охолен живот и развлечения, от празнодумство и празноглавство, че го е пропилял безотговорно. Не, той привидно само се е съкрушавал, за да може да получи милостта да господаря си. Преструвал се е. Правил си е своите користни сметки. Подходил е със задни мисли. Казвал си е в ума си, че това е бизнес, че в интерес на бизнеса може и да се унизи, важното е да получи опрощение на дълга си. Планът му бил рискован, но се оказал успешен. Можело е да бъде разобличен и да пострада. Но явно планът на царя бил да му даде последен шанс. В Евангелието има много притчи, в които Бог ни дава още един, и още един, и още един шанс да се осъзнаем, да дойдем в себе си, да се покаем.
Когато върху длъжника се е стоварила огромната, непонятна щедрост – всичките десет хиляди таланта (30 тона злато) да му бъдат опростени, той се е почувствал облекчен, но не и благодарен. Бил доволен, че успял да се измъкне от тежкото бреме на огромния дълг, но се чувствал унизен, задето трябвало да се моли и да се кланя. Това го озлобявало. Не му давало покой. Изпълвало го с желание за мъст. И тъй като не можел да отмъсти на господаря си, излял всичката си мъст, всичкото си озлобление, всичката си натрупана ярост върху своя длъжник.
Озлобеният неблагодарник среща своя приятел и започва да го „дави” заради стоте динария (половин килограм злато), които той му дължи. В това „давене” има не само физическа жестокост, има нещо отвъд нея, има метафизична, сатанинска отмъстителност, има желание да се разруши, да се обезличи, за се изтрие един друг съществуващ ред – божествения, в който има милост, състрадание, прошка и обич. „Давенето” на този нещастен човек е нежеланието да признаеш пред себе си и пред господаря си – допуснах грешки, сторих грях, неблагодарен бях, лош бях.
Прошката е двустранен акт. Тя трябва да бъде оценена и от страна на този, който я получава. Ако не бъде приета с благодарност и смирение, ако не премине през сърцето, прошката се трансформира в озлобление, а озлоблението зове към отмъщение.
Такива примери в историята има немалко. Има ги и около нас. Сигурно ги има и в самите нас. Това прави притчата толкова мащабна, дълбока, вярна, поучителна и божествена.
