0
2889

Притча за неоценената прошка

Царят решил да разчисти сметките със слугите си. Извикал най-големия си длъжник, който му дължал десет хиляди таланта и си ги поискал обратно. Но той не можел да върне дълга си. Господарят казал, че тогава ще продаде като роб него, жена му, децата му и всичкия имот, с който  разполагал. Тогава длъжникът започнал да му се моли. Молил се на господаря си толкова много, така настойчиво, че господарят всичко му опростил и го пуснал на свобода. По-късно същият този човек срещнал свой приятел, който му дължал сто динария и си ги поискал. Приятелят му го помолил да има търпение, да изчака малко и ще му ги върне. Молел го с дословно същите думи, с които самият той се молел на своя господар. Но не, тоя не се съгласил на отсрочка и като го хвана, давеше го и му казваше: изплати ми, което ми дължиш. Тогава приятелите на неблагодарника се възмутили от неговото поведение, отишли при господаря, разказали му за жестокостта на човека, чийто дълг той бил опростил и последвало заслуженото му наказание.

Това е евангелската притча за двамата длъжници.

Винаги ме е стъписвала тази история, побивали са ме тръпки от нея, обземало ме е същото възмущение, което изпитали неговите другари. Такава жестокост, липса на съчувствие и милост изглеждат необясними, нереални, нечовешки. Все ми се е струвало, че човек не може да бъде толкова жесток и то точно в момент, когато към него е проявена великодушна милост. Онзи ден, когато на Литургията слушах притчата, си дадох сметка, че в постъпката на неблагодарния длъжник към неговия приятел има някакъв пароксизъм, някаква крайна жестокост, има такава очевидна неблагодарност, че тя преминава в нещо друго – в отмъщение, бунт, изригване срещу Бога. Отношението на длъжника не може да бъде обяснено само с логика. То предполага катастрофична душевна трансформация, която води до изгубване на човешкия образ и до разрушаване на Божия образ в човека.

Съкрушението на длъжника с огромния дълг към неговия господар не е било истинско, то е било вид хитроумие, за да успее да спаси себе си, жена си и имуществото си от конфискация. Той не е паднал в покаяние пред своя цар, не е плакал, задето е натрупал такъв огромен дълг, не си е признал, че го е натрупал от алчност или от безхаберие, или от мързел, или от духовна леност, или от желание за охолен живот и развлечения, от празнодумство и празноглавство, че го е пропилял безотговорно. Не, той привидно само се е съкрушавал, за да може да получи милостта да господаря си. Преструвал се е. Правил си е своите користни сметки. Подходил е със задни мисли. Казвал си е в ума си, че това е бизнес, че в интерес на бизнеса може и да се унизи, важното е да получи опрощение на дълга си. Планът му бил рискован, но се оказал успешен. Можело е да бъде разобличен и да пострада. Но явно планът на царя бил да му даде последен шанс. В Евангелието има много притчи, в които Бог ни дава още един, и още един, и още един шанс да се осъзнаем, да дойдем в себе си, да се покаем.

Когато върху длъжника се е стоварила огромната, непонятна щедрост – всичките десет хиляди таланта (30 тона злато) да му бъдат опростени, той се е почувствал облекчен, но не и благодарен. Бил доволен, че успял да се  измъкне от тежкото бреме на огромния дълг, но се чувствал унизен, задето трябвало да се моли и да се кланя. Това го озлобявало. Не му давало покой. Изпълвало го с желание за мъст. И тъй като не можел да отмъсти на господаря си, излял всичката си мъст, всичкото си озлобление, всичката си натрупана ярост върху своя длъжник.

Озлобеният неблагодарник среща своя приятел и започва да го „дави” заради стоте динария (половин килограм злато), които той му дължи. В това „давене” има не само физическа жестокост, има нещо отвъд нея, има метафизична, сатанинска отмъстителност, има желание да се разруши, да се обезличи, за се изтрие един друг съществуващ ред – божествения, в който има милост, състрадание, прошка и обич. „Давенето” на този нещастен човек е нежеланието да признаеш пред себе си и пред господаря си – допуснах грешки, сторих грях, неблагодарен бях, лош бях.

Прошката е двустранен акт. Тя трябва да бъде оценена и от страна на този, който я получава. Ако не бъде приета с благодарност и смирение, ако не премине през сърцето, прошката се трансформира в озлобление, а озлоблението зове към отмъщение.

Такива примери в историята има немалко. Има ги и около нас. Сигурно ги има и в самите нас. Това прави притчата толкова мащабна, дълбока, вярна, поучителна и божествена.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияНе слизай преди края!
Следваща статияВодното изкуство на Театър „Слон“