(Елегия)
В нашия клас в Английската имахме един съученик, Иван (честит имен ден на патерица, Иване!), който остави неизгладим отпечатък във всеки от нас, неговите съученици. Още тогава, в онази толкова хаотична възраст, той ни показа силата на духа.
На бригадата в Обнова – това е било през 1975 или 1976, не помня точно, където разтоварвахме царевица от едни очукани вагонетки в едни обрасли с мъх хамбари и където имахме строга стахановска норма, един ден не се справихме с поредната вагонетка и тя остана пълна, преливаща от мамули.
От златни мамули, ще добавя сега, защото това е елегия.
Стъмни се. Прибрахме се по квартирите в селото като разбита войска. На другия ден сутринта, когато се завлякохме до стопанството, открихме, че вагонетката е празна.
Иван я беше разтоварил през нощта. Сам.
Лампата на Иван в квартирата му светеше до късно. Когато ние се прибирахме късно вечер от забавите в стола, където тайно бяхме доливали в алтая коняк и се бяхме опитвали да говорим кратко и прегракнало пред момичетата, събирайки смелост за първите блусове в живота си, лампата на Иван светеше. За 20 дена той успя да прочете целия Джек Лондон. Ние също попрочетохме повечето неща от Джек Лондон по-късно – но целия Джек Лондон, всичките томове – никога!
И Иван, както неколцина от нас, се записа да тренира бокс при Занданов, стария треньор Занданов, с насеченото от белези като на индиански главатар лице. След година-две повечето окапахме от тренировките. Иван – не. Всеки ден той правеше своя десеткилометров крос и се яви на градските състезания, където взе бронза. В схватка със спаринг-партньора на националите, излетия сякаш от чугун Мето, страшилището на Филиповци.
В десети клас Иван се яви на олимпиада по химия, класира се и влезе без приемен изпит в университета. Единайсети клас завърши като частен ученик, защото започна работа в една бригада на водопроводчици, за да изкарва сам първите си пари. Майка му и баща му събираха за апартамент и той беше решил да им помогне.
И в казармата бяхме заедно, в Мусачево. (Така добре възпятото от писателя Димитър Паунов Мусачево. Някой помни ли неговите блестящи романи? Някой сети ли се да ги издаде? Никой не ги помни. Никой не се сети да ги издаде. Само Галин Никифоров направи поклон на стария си колега, на писателя Димитър Паунов, със своя блестящ римейк „Лятото на неудачниците”. Поклон на Галин Никифоров.) Там, в казармата в Мусачево Иван изведнъж реши, че не иска да учи химия, а физика. И успя да се подготви за приемните изпити по физика в университета нощем, в спалното помещение с двеста човека, на светлината от лампите на плаца. Или направо на лунна светлина.
Завърши физика в университета. И започна работа като млад физик във високата сграда на Техноекспортстрой горе на Кръста, срещу Японския хотел.
През годините се виждахме, макар и рядко. Ходихме си няколко пъти семейно на гости. Неговата Мария беше цигуларка. И още е, една от най-добрите. (Мария, какво представлява елегията в музиката?)
После Иван замина за Щатите, един от първите. Сега е професор там. Кабинетът му се намира до кабинетите и лабораториите на неколцина нобелови лауреати.
Не сме се виждали от двайсет години.
Защо ви разказвам всичко това? Защото всеки има в живота си по един Иван. Това може да е баща му. Може да е синът му. Може да е някой съученик. Някой Иван, който ни е даден, за да ни покаже силата на духа.
Всеки познава по един такъв Иван.
Иван. Йоан. Йоан, синът на гърма.
Йоан Кръстител.
Кръщенето, както и Възкресението, е тайна. Която минава през целия ни живот. Бог нерядко ни праща ангели на помощ. Но понякога и хора. И сред тези хора, ако си буден, а не потънал в дрямка човек, задължително ще откриеш и някой с името Иван.
Та, казвам, докато снощи дремех пред телевизора, изведнъж по новините казаха нещо, което ме сепна, което напълно ме разбуди и което ме зарадва изключително много. По новините казаха, че някъде из нашата потънала сега в мъглата България щели да откриват приют за стари магарета.
Най-сетне, казах си. Сетиха се и за нас. Това ще е сигурно едно красиво място. За уморените коне знаем. Но че ще се погрижат и за старите магарета, виж, това и през ум не ми беше минавало.
Най-накрая ще се съберем заедно останалите тук, в България. С покритите си с белези лица, като лицето на стария ни треньор по бокс Занданов. Ще четем романите на Димитър Паунов, ще пеем «Край реката редят се, редят се тополите», химна на нашия набор в Мусачево, защото непослушните ги изпращаха на майната си, в Тополовград, ще пеем или ще си разказваме стари магарешки истории, в които ще се мярка и някой Иван. А когато дойде времето да ритнем петалите, ще помолим каменоделеца сред нас – сред старите магарета винаги има по един каменоделец – да изсече на камък думите «Те живяха в България.» Камъкът все още е по-надеждно нещо от интернет.
Така мисля аз.
А може да помолим и Мария да изсвири една елегия с цигулката. Или както там се нарича този жанр в музиката.
