През дългите години на работа като режисьор имах възможност да се срещам и работя с много писатели и поети. От тях проумях не само как се правят театър и кино. Те ме учеха  с творчеството си и с поведението си. В дни на кризи, на тъга и несполуки се обръщах към техния пример и те винаги ме ободряваха, вдъхваха ми кураж. В годините на старостта гледам на тях като на големи личности, като на мъдреци. Тук си спомням за някои от тях. 

Радой Ралин

Радой Ралин беше рядка птица. Спомням си как той измисли името на сатиричната миниатюра към седмичния кинопреглед. Среща ме на улицата и започва да ми обяснява, че тази миниатюра трябва да се казва „Фокус“. Аз колебливо казвам, че това не е лошо. Той продължава да настоява да се съглася, че е хубаво. В това време минава една жена, която се оказва негова позната. Той я спира и започва да ѝ обяснява същото. Тя отговаря, че не разбира от тези работи и отминава. На отсрещния тротоар стои млад мъж, към когото Радой се обръща „Стефчо, какво ще кажеш ако към седмичният кинопреглед има Фокус.“ Въпросният Стефчо отговаря, че това е прекрасно. И така настойчиво и продължително Радой продължава своето допитване. Наскоро разказах този случай на Георги Мишев и той възкликна: „Радой беше крачещ референдум!“

***

Радой ми възложи да направя Фокус № 2. Събра ни в ресторант „Славянска беседа“:  Борис Димовски, Милчо Левиев, Георги Друмев, моя милост и естествено той самият. Това беше творческият екип на Фокус № 2. Обсъждахме сценария на Георги Друмев, който беше на тема борба за стола. Кой да седне на стола. Дадоха се много идеи, най-много говориха Милчо и Радой, Димовски рисуваше през цялото време, а аз трябваше да слушам и сетне да реализирам тези идеи. Фокусът стана хубав и така спечелих доверието на Радой.

Радой не само умееше да те убеди в своето намерение, но не те оставяше равнодушен към това намерение, той проникваше в тебе, караше мозъка ти да работи в насоката, която дава, емоциите ти да са нажежени до крайна степен, неговата идея просто плуваше във вените ти. Невероятен човек.

***

През 1965 г. по идея на Радой направихме спектакъл „Арена фокус 65“. Участваха артистите: Климент Денчев, Жоржета Чакърова, Славчо Пеев, Мариана Аламанчева и Коста Карагеоргиев. Текстовете бяха на самия Радой, Васил Станилов, Васил Цонев, Георги Друмев, Александър Миланов и др. Когато играхме този спектакъл в летния театър в Пловдив, Радой седеше до Първия секретар на Окръжния комитет на БКП Георги Караманев и през цялото време му обясняваше колко полезна е сатирата за обществения живот.

Този спектакъл изнесохме и в Летния театър в София. Джони Пенков костюмиран като милиционер излезе от публиката и с негодувание прекъсна спектакъла. Публиката го възнагради с освиркване и дюдюкане. Но сред публиката присъствали истински, тайни милиционери, които след спектакъла отведоха мнимия милиционер Джони Пенков там, дето птичките не пеят.

***

На следващата година Радой беше намислил да направим сатиричен рецитал в Зала България. Художник пак беше Борис Димовски, аз режисьор, а поетът Димитър Стойчев, който тогава беше дребен чиновник в Концертна дирекция, нещо като продуцент. В един прекрасен ден Радой ни изпрати, мен и Димитър Стойчев, да поканим за участие поета Христо Радевски, който тогава беше Председател на Съюза на писателите. Радой ни обясни не само къде живее Христо Радевски, но и какво да говорим и как да се държим. Отиваме ние на бул. „Руски“, отваря самият Радевски. „Какво има?“ пита той, ние обясняваме това, което Радой ни е наговорил. Той ни поканва вътре. Невероятно голям апартамент за нашите понятия. Кои ще участват? Ние съобщаваме, следва дълга пауза, след която Радевски казва „Сега, когато народът се е втурнал да изпълни петилетката за четири години, вие организирате сатиричен рецитал! Странно… Странно…“ И се изправя. И ние се изправихме. Той посочи вратата. Тръгнахме си. На вратата нищо не каза, нито че ще участва, нито че няма да участва. Не се сбогува, просто хлопна вратата след нас.

Рециталът се състоя при препълнена Зала България. Естествено Радевски не дойде. Участваха: Радой Ралин, Валери Петров, Васил Цонев, Васил Станилов, Георги Друмев, Александър Миланов и др. Концертна дирекция не само, че не ни плати за рецитала, а на другия ден по заповед на зам.-министъра на Комитета за култура Борис Вапцаров, уволни своят ситен чиновник Димитър Стойчев и Държавна сигурност започна да го следи. Аз бързо, бързо се потулих в Добрич, и една седмица стоях вкъщи, не излизах на улицата.

***

Радой ми поръчва да се срещна с писателя Чудомир в еди кой си ден и час на ул. „Гурко“, забравил съм кой номер, където Студията за документални филми държеше под наем един апартамент, който се ползваше от нейните оператори. В този апартамент аз трябваше да поканя Чудомир и да водя преговори за един фокус по негова идея или негов разказ. Във въпросния ден и час, мисля че беше лятно време, защото бях леко облечен, аз чаках на тротоара да се появи големия писател. Той доста се забави. По едно време виждам, че откъм старата Зоологическа градина се задава белокос възрастен човек в тъмен костюм, жилетка и папийонка. Вървеше много бавно. Поканих го да се качим в апартамента. Той каза „Не мога да се кача.“ Започнах да му обяснявам целта на нашата среща, която беше уговорена от Радой. Чудомир ме слушаше, без да ме гледа. Когато свърших той каза: „Млади човече, хич не ми е до фокусите на Радой… Аз съм болен от рак… Отивам в болница и там ще правя съвсем други фокуси“. Краката ми се подкосиха. Тази откровеност ме зашемети. Той видя, че се притесних, бащински ме потупа по бузата и каза: „Голям да пораснеш.“ Бавно се отдалечи към ул. „Раковска“.

След известно  време във в. „Стършел“ се появиха „Ситнежи“, в които Чудомир разказваше за битката си с рачетата, които се намирали в неговото тяло.

След седмица чухме, че  е починал.

***

Не знам защо Радой ми възлагаше такива срещи с писатели, за да ги уговарям да пишат сценарии за фокуси. Една такава среща беше с поета Александър Геров. Не се познавах с него, познавах неговия брат актьора Георги Геров, когото бях режисирал в една пиеса.

Насрочваме си среща, на която започвам да го кандърдисвам да напише сценарий за Фокус, той ме пита какво е това Фокус. Обяснявам, той казва, че горе-долу е разбрал. „Разбрах, но нямам идея. Трябва да си помисля.“ Насрочваме си среща след  две седмици, той идва и първите му думи са, че нищо не е измислил. Казвам му, че Радой ни е задал тема „Лактите“, ролята на лактите за издигането на човека. Като чу това, Геров възкликна „Ами защо не снимаш Венера Милоска? И Джони Пенков със своя милиционерски диалект да я попита „Ама ти как си дошла до наши дни без лакти?“

Александър Геров така и не написа сценарий за Фокус, като при последната ни среща откровено заяви, че не разбира от сатира.

Така моите срещи с писатели за написване сценарии за Фокус завършиха с неуспех.

***

След като бях направил филмчето „Продавач на надежда“, Леда Милева, тогава директор на БНТ, ми възложи да направя филм за BBC. След като филма беше заснет, Леда Милева внезапно реши, че селяните, които съм снимал са грозни и това ще ни излага пред английските зрители. Не само спря филма, но и забрани да бъда канен в телевизията.

Радой, естествено, беше запознат с този случай.

В това време по поръчка на Леда Милева Радой написал сценарий за филм за големия поет Атанас Далчев, който сценарий Леда много харесала.

Да, но…

Радой ѝ поставил условие, че ще разреши снимането на своя сценарий, само ако режисьор е Никола Петков.

Леда Милева се колеба повече от месец… И накрая ми възложи снимането на филма.

Работата над филма ми даде възможност да общувам със забележителната личност Атанас Далчев. Много съм благодарен на Радой за това, че се застъпи за мен.

В скоби казано този филм изчезна и аз повече от 35 години го търся. Наскоро попаднах на един симпатичен служител от филмотеката на БНТ, когото също попитах дали не е срещал филма ми за Далчев. Той каза: „Абе имаме един филм за Далчев, но той е без надписи.“ „Мога ли да го видя?“. Това се оказа моят филм, който завършваше с един дълъг кадър, в който Радой и бай Атанас вървяха по бул. „Патриарх Евтимий“ и разговаряха. Върху този кадър бяха надписите на филма. Тъй като имаше няколко периода, в които е било забранявано Радой Ралин да бъде показван по телевизията, някой се е престарал и е отрязал кадъра с неговото участие. Така изчезнали и надписите на филма.  

***

Радой често ми повтаряше, че само в сатирата можеш да събереш Северния и Южния полюс. Аз запомних този урок.

През цялата си кариера поставях предимно комедии и сатири, вглеждах се в човешките недостатъци и исках поне с малко да приличам на Радоевата непримиримост към несправедливостта, насилието, диктатурата.

Радой беше рядка птица… Не знам дали е познавал страха, но в нашите очи той беше един борец за справедливост.

***

Иска ми се да събера образа на Радой Ралин в едно изречение и то е: Радой Ралин  беше един красив ум.

***

Атанас Далчев

Какъв рядък шанс ми се отдаде – да снимам  филм за Атанас  Далчев! Има сформиран снимачен екип. Подготвил съм работна книга за филма и имаме първи снимачен ден. Поръчано ми е лично от Леда Милева, директорка на БНТ, да направя хубав филм. „И без  разни измишльотини…  Да не се разправяме, както за „Скандинавска история на Радичков. Опичай си ума”. С тези напътствия съм отпратен за снимки от Милева.

Екипът, може би 7-8 човека, сме в кооперацията на ъгъла на „Солунска” и „Ангел Кънчев”. Мъкнем техника, осветление, кабели и какво ли още не. Самият Далчев е предупреден за нашето нашествие от Радой. Звъня плахо на вратата. Показва се възрастна жена. Изненадана е от многото хора и огромния багаж.

– Идваме за снимките.

– Какви снимки?

– Ами… за филма за другаря Далчев.

– Него го няма. Чакам го да се прибере.

Бре.. всички сме озадачени. Сядаме по стълбите. Да  чакаме.

Ето го и чакания човек.

– Ние сме за снимките – плахо го заговаряме.

Той е със старомодна пазарска чанта, пълна с покупки. Гледа ме въпросително.

Радой не Ви ли е предупредил?

– Не. Пък и аз не желая да ме снимате, не съм артист.

И си влиза.

Бре… ами сега. Тогава нямаше мобилни телефони, за да се посъветваме с Радой. Някой каза да си ходим. Мълчание. Чудя се дали да не  позвъня пак на вратата. Тя се отваря и там застава побелелият  поет.

– Какви снимки, какъв филм?

– Влезте. Но само 2-3-ма  човека. Вътре е теснотия.

Влизаме. Господи, едно коридорче, което е свързано с нещо като хол, с маса в средата, в дъното кухненски бокс. И вратата, която води към спалнята. Ето къде живее един от големите поети на България.

Следват дълги обяснения за смисъла на филма и това, че той, Далчев, не обича тези показвания по телевизията. Изтърсвам комплимент по негов адрес, той се усмихва и казва, че много-о-о отдавна не се влияе от похвали. Забравил е за тях.

И така-а… Започваме.

Той разтваря книгата си „Фрагменти”, слага очилата и без каквато  и да е поза, с тих глас, започва да чете откъса , определен от Радой.

* * *

Имаше епизод във филма, в който трябваше да възстановим как Далчев пуска от балкона на бившата си квартира на улица „Кирил и Методий” на композитора Любомир Пипков лист със свое стихотворение. И този лист дълго и плавно лети , докато стигне ръцете на Пипков.

Двамата са дошли рано в двора на къщата, стара и изоставена къща. Ние подготвяме кадъра, но се оказва, че в къщата няма ток и трябва да се молим на съседите да разрешат да мушнем нашия щепсел в техния контакт. Те се навиват. Но пък шнурът се оказва къс. Тръгваме да търсим удължение.

В това време Далчев и Пипков си говорят. Спомнят си младите години. Пипков разказва за следването си в Париж и как неговият професор по композиция го похвалил за първата му творба. ,,Има грешки, но е толкова свежа. Ще дойде време, когато няма да правите тези грешки, но ще запазите ли свежестта на възприемане на света?” – казал професорът. Дори си казаха няколко фрази на френски. Далчев разказваше за първите си стихотворни опити. Говореха  леко. Пипков емоционален, Далчев спокоен, вглъбен в себе си.

Господи! Този разговор трябваше да заснема, а не пускането на листа от балкона. Но… нямаше ток в камерата, пък и аз нямах рефлекс на журналист – изтървах нещо ценно, та сега Ви го разказвам толкова семпло.

* * *

Във филма има епизод, инспириран от стихотворението „Огледало” на Атанас Далчев. Сценаристът го бе описал. Той се състои в следното: двама хамали носят по улицата огромно огледало. В него се отразява животът на града. Камерата се вглежда в огледалото, открива  минаващите хора, сградите, клоните на дърветата, дори птиците. Удивлява се на минаващия трамвай, изпълнил огледалото. И всичко това плуваше, появяваше се и изчезваше. Какъв образ! Възхитих се на поета. Далчев беше забелязал това преди филма. Това бе друга вселена, вселената на поета. Вървях след камерата и мислех за изкуството, което е отражение на живота, но отражение поетично и красиво. И като гледах кадрите, сърцето ми се изпълваше с възторг.

* * *

По време на социалистическия реализъм Далчев беше в изгнание, живееше в София, но за него не се говореше. Не го публикуваха. Знаеха го най-тесен кръг поети. Не съм аз човекът, който да ви обяснявам причините за това. Навярно защото не беше писал революционни стихове. Или  политически е бил неориентиран (както се казваше тогава), или… причини е имало. Но какъв поет  е той, можете и днес да научите. Вземете някоя негова тънка стихосбирка и… ще се събуди у вас желание да летите.

 ***                                         

С нашия раздрънкан автобус „Чавдар” пътувахме от Нант за Париж. Студентският  аматьорски театър „Студентина” бързаше да се потопи във вихъра, наричан Париж.

Изведнъж, на магистралата виждам надпис, че след 20 километра е отклонението за Шартър. И се сетих, че Далчев има стихосбирка „Ангелът на Шартър”. Че това е случай, който не трябва да се изпуска.

Започвам да навивам студентите да се отбием  за час. Да видим този град и катедралата с ангела. Но тях ги тегли Париж. Говоря им за Далчев, за поезията му. Те ме слушат, слушат и накрая скланят.

И така… Какво представлява тази катедрала. Представете си седнала жена и в скута ѝ дете. Тя го е прегърнала с двете си ръце. Голямата катедрала е жената, а детето е друга, много по-малка и с четири  века по-стара катедрала. Тя се е сгушила в скута на по-новата и много внушителна катедрала. Като картина, нарисувана от Васил Стоилов. Невероятна гледка. Хем  величествена, хем интимна, уютна. Пустите  французи. Как ги умеят тези работи. Та тази невиждана, оригинална творба на човешкия гении е впечатлила Далчев. Естествено един поет не може да отмине подобен паметник на  чувствеността.

*  *  *

Снимките на документалния филм за Далчев ми дадоха възможност да разговарям с него, да го слушам. Той говореше тихо, бавно, без  акценти в това което казва. Говореше равно. Но умно, говореше с малко думи. Мислеше, преди да каже думите. Но те тежаха като камъни. За сложни неща говореше просто и разбрано. Говореше с афоризми. Запомнил съм един от тях. „Всички искаме да бъдем харесвани. Само че някои от нас държат на това, кой ги харесва!”

Те бяха приятели с Радой. И не само като поети. Бих казал като човеци. Радой  емоционален, яростен понякога, хаплив; Далчев спокоен, мъдър, проникновен. Знаех, че са се срещали често, разхождали са се дълго и са говорили. Е, тези разговори са били идеален обект за подслушване и записване. Но онези, които подслушват, не се интересуват от разговорите на двама мъдреци. Тях ги интересува друго, съвсем друго…

*  *  *

Чувах, че съвременните ученици се затруднявали от поезията на Далчев. Сигурно. Тя  не се побира  в техните джиесемски мозъци. Тя е оттатък, тя е зад телефона, тя е във вечността.

*  *  *

Стихотворението „Цигански романс” на Федрико Гарсия Лорка , преведено от Далчев и Муратов, бе препечатано в някакво списание.

Далчев се ядосваше, че незнайният редактор променил стих, в който се казва, че в пясъка имало трапчинка, направена от кока  на циганката, след като се любила със случайния партньор. Редакторът заменил „кока” с „тока” . Излиза, че трапчинката е от обувката ѝ. Далчев казваше „В първото има поезия, във второто – бит.”

А той знаеше в кой пясък може да се изрови стихотворение.

***

Валери Петров

Беше толкова отдавна. Даже не си спомням как ми попаднаха стиховете на Джани Родари, преведени от Валери Петров. Първата ми реакция беше, че преводите са по-добри от оригинала.

Написах сценарий за детско филмче. Музиката бе дело, естествено на Петър Ступел, най-подходящият. Музиката беше не само мелодична, тя беше хем детска, хем прилепчива, започваш да я тананикаш веднага. Артистите: Климент Денчев, Жоржета Чакърова, Славчо Пеев, Мариана Аламанчева и Коста Карагеоргиев харесаха много песните на Родари-Петров-Ступел. Операторът Хаик Вардан засне филмчето „Продавач на надежда“ за две нощи, монтира го. Озовахме се с едно прелестно чудо в ръце. (режисьор бе моя милост). Леда Милева, директорката, хареса филмчето и ме награди с грамота. (Тогава не се даваха пликове с парички)

Валери Петров беше гледал филма по телевизията и ми направи елегантни комплименти. След този успех, а успехът беше голям, получих предложение от телевизията да направя филмче по сатиричната поема на Валери „Балада за Контраадмирала“. Веднага го информирах и той пожела да се видим преди снимките. Това стана в неговия „Москвич“, някъде на „Сан Стефано“.

Как премина срещата?

Валери ме питаше: „Как ще снимаш първата сцена?“ – отговарях, каквото бях намислил. А той: „А, няма ли да е по-добре, ако…“ Неговото „ако“ беше и по-неочаквано, и по-ярко. После пита друго, аз отговарям (ако съм намислил), а той: „Няма ли да е по-вярно, ако…“ И предлага…

Така, без да каже нито дума за моите решения, той ме подсещаше за по-интересни находки. Не каза нито веднъж „Направи така и така!“ – Не! Питаше дали… и това питане носеше изненада, свежест, остроумие.

И това за едно телевизионно филмче. Представям си, ако работехме игрален филм – неговите питания биха направили филма наистина хубав. Тази среща остана за мен паметна. Разбрах много за своя занаят – режисурата, но най-главното: изразявай се елегантно, не натискай педала на газта до ламарината, търси оригиналното, бягай от баналностите и винаги с хумор!

Уроците на Валери се оказаха навременни, попаднаха на разрохкана почва. Не знам дали е целял да ме обучава, едва ли. Той се грижеше неговата сатира „Балада за Контраадмирала“ да стане добро ТВ филмче. А да се обуча, бе моя работа. И аз се възползвах от случая.

Голямо влияние върху развитието ми оказа едно неподозирано поведение на Валери Петров. Когато в Съюза на писателите поставят на гласуване на протестна декларация срещу награждаването с Нобелова награда  на Солженицин, Валери заедно с Христо Ганев, Марко Ганчев, Гочо Гочев и Благой Димитров не вдигат ръце за съгласие – въздържали се. И следват уволнения, изключване от партията или от писателския съюз, забрана за печатане. Пълна изолация. Присъда – забрава. Партията не се шегува. И това е тяхната партия.

А  Валери, вместо да обеси нос, вместо да рухне, да отпусне ръце, започва най-грандиозното дело на своя живот – започва да превежда пиесите на Шекспир.

Тази работа го поглъща, запълва дните му с къртовски труд. Осмисля объркания му (сякаш) живот. Какво е преживял, как се е чувствал – не знам, но знам, че на мен този факт ми отвори очите. Започнах да виждам по-ясно и по-далеч. Значи – казах си тогава – изход има. Никога не се предавай. Днес това, което казвам, звучи малко патетично, сигурно някой ще се усмихне снизходително. Негова работа. Но за мен, тогава, този пример беше заразителен.

Валери създаде и онзи митичен, неоткриваем, безсмъртен герой с прозвището трите хаш (ННН). Той – героят – вилнееше по строежите, кооперативните поля, в обществения живот. Неуловим. Вездесъщ. Накрая на сатиричната поема „Трите ННН, авторът разшифрова прозвището му – ННН – Някой Некадърник Наш. Ето къде била тази загадка. А нали тогава нямаше наши некадърници, малоумници и помияри? Но имало – в сатирата на големия поет. Искаха да скрият истината, да сложат листо пред срамната система. Но вятърът отвяваше листото и голотата лъсваше.

А иначе Валери Петров пишеше красива поезия – за страната, за българите, за своите другари. Беше поет и в пардесюто си. Римите блестящи, остроумни течаха от джобовете, от ръкавите, от пръстите му. Пишеше великолепна поезия, която от своя страна ни караше да се гордеем с българския език.

И поезията му не приличаше на ничия поезия. Той беше един, единствен, звучеше като трубадур дошъл до нас от далечното възраждане. Крачеше сякаш от век на век.

Невероятен човек, слава!

***

Георги Марков

За IV-ия Национален преглед на българската драма и театър в Пловдив репетирах пиесата на Георги Марков „Атентат в затворената улица”. Двама ремсисти (момче и момиче) чакат да застрелят Генерала пред дома му. Докато чакат, спорят дали насилието е съзвучно с комунистическата философия: той е против насилието, тя е за. Увлечени в спора пропускат Генерала и охраната му ги застрелва.

Това, с две думи, е сюжетът на пиесата.

Репетициите вървят добре, вярваме всички в успеха.

В един прекрасен ден извикват директора на театъра Светослав Генев при първия секретар на Окръжния комитет на БКП. Човек от нашите среди е направил донос, че в театъра се репетира антипартийна пиеса. И партията реагира – привиква директора. (директорът е от видна комунистическа фамилия в Пловдив.) Там се развихря спор трябва ли ремсистите да загиват. Нали те са положителните герои. Спорят, спорят… и накрая Първата секретарка нарежда: да се промени финалът.

В театъра настава суматоха. Точно тази пиеса ли е за Прегледа, ако се промени финалът, се променя посланието на автора и т.н. Аз твърдя, че промяна на финала не може да стане без съгласието на Георги Марков.

Заминавам за София. Георги Марков живееше някъде около хотел „Плиска“, качвам се по стълбите и си мисля има ли смисъл да водя разговора, който ще водя. Георги ме приема. Аз, неуверен, разколебан. Моля го, да напише една нова сцена. След това му обяснявам, какво иска Окръжният Комитет. Разказвам ситуацията в театъра.Измислили сме вариант на финала, че ремсистите изтървават Генерала, защото, когато се появява той, изтичва дете подир топка. И за да не застрелят детето, изпускат Генерала. Марков е лют, сумти, усеща се приближаващата буря.

Георги внезапно посочва вратата:

– Виждаш ли вратата? През нея – направо заминаваш за Пловдив да целуваш задника на твоята Дража Вълчева…

Аз, макар да очаквах подобна реакция, се притесних. Обърках се. Дали да мина през вратата? Ами какви ще ги дъвча в Пловдив? Станах. Взех си чантичката и излязох. Слизах по стълбите. В театъра ме чакаше крах.

Георги ме настигна по стълбището.

– Кольо, извинявай. – прегърна ме през раменете – Говорих глупости… Нали искаше да ти напиша една нова сцена с германци? Ела, ей сега ще я напиша.

Върнахме се в апартамента. Той сложи лист в пишещата машина и без да се замисли нито миг, яростно затрака. Изписа целия лист, дръпна го от валяка и ми го подаде.

– А  финала направи както намериш за добре. Гледай твоята работа да стане. Тази пиеса не е за такива прегледи, тя е изпреварила времето си…

Георги беше серт характер, с остър език. При него нямаше тинтири-минтири. Изведнъж беше станал мек. Пак ме прегърна през раменете (Тогава съм бил сигурно на 33 г.) и ме изпрати до спирката.

Направих финала с детето и топката. Ремсистите ги застреляха.

На Прегледа в Пловдив спектакълът получи награда, сценографът, аз, артистите също бяхме наградени. Отидохме на заключителния Преглед в София. Обадих се на Георги да дойде да види какво сме направили – не дойде.

Получихме награди – пак му се обадих. Той мрачно каза:

– Наградили са ви, защото нищо не разбират от театър.

Та… от този случай в мен се появиха първите въпроси: Това ли е театърът, който трябва да правя? Винаги ли положителният герой е прав? На финала побеждава ли правдата?

Тези и подобни въпроси набъбваха с годините, търсеха отговори… До прозренията в изкуството пътят понякога е изтощително дълъг. И, братче, трябва ти мъжество, за да се домъкнеш до края… Ако го имаш добре, ако го нямаш – изгниваш в някоя канавка…

Никола Петков е роден 1934 г. в село Тръстеник (сега град), Плевенска област. Петдесет и пет години се занимава с режисура – театрална, телевизионна, кино. Автор на 150 постановки, режисирал игралните филми „Автостоп“, „Компарсита“ и „31 чифта волове“, съсценарист на филмите „Мъж за милиони“ и „Далеч от брега“. Автор на шест книги, някои от които и на театрална тема, както и на романа „Любовта на артиста ВВ“. Ръководител на формацията „Артисти със сребро в косите“.

На главната страница: Юрий Марков, Трима приятели, 2018 г.