С Боян Биолчев разговаря Деян Енев в рубриката „Старите писатели“
Ти не си първият и последният писател на тоя свят.
Запомни това.
Затова не забравяй старите писатели. Ако можеш. И те като теб са си вадили очите нощем, за да изтръгнат от небитието цели светове. Сега на гребена на вълната си ти, а те са напълно забравени. Болни. Живеят сред праха на книгите. Понякога прехвърлят старите награди и грамоти. И си викат – възможно ли е да съм живял напразно, а моите книги да са само прах и пепел.
Не е възможно.
(Деян Енев, „Старите писатели“)
Проф. Биолчев, така ли ще я караме занапред, според закона на джунглата? Какво става с този наш свят?
Националната ни философия е „все някак да я докараме“. И все стигаме другаде, или не стигаме изобщо. Елин Пелин има една фантастична закачка в тая посока, „Законът е врата у поле, ако си улав, бутай се у нея!“. В джунглата демокрация няма, но старателно се спазват законите, за да се оцелее. А при нас има само демокрация, както всеки я разбира според личния си интерес. Впрочем аз трябваше да започна с първите думи на въпроса – „Професор Биолчев“. В истинската литература титли не съществуват. Доста често се ползва „писател“ като титла там, където литература почти или никак няма.
Ако можехте да избирате, кое време, кой период от човешката история бихте избрал, за да живеете в него, вероятно са ви минавали такива мисли през главата?
Честно казано, никога не ми е минавала през главата подобна мисъл. Аз толкова неща съм изпуснал в сегашното си време, та никак няма да ми хрумне да се преселвам в друга епоха. Впрочем точно като учен знам превъзходно, че и най-близката до истината история е задръстена със самолюбието на победителите. А в бъдещето съвсем не би ми се искало да отида, като виждам накъде стремглаво вървят нещата. Постигането на тази ми мисъл е единственото предимство на зрялата възраст.
Разбрах, че при безсмъртните книги тайна няма. А има буреносен талант с могъщо перо.
Известно е вашето приятелство с Виктор Пасков и Христо Калчев, дори имате новела, „Холтер – 87“, в която те двамата са главни герои. Как смятате, литературната общественост, литературните хора в България пазят ли подобаващо паметта за тях, те присъстват ли в живия литературен контекст?
Безспорно и двамата имат съответните си места в културната памет. Но те са многообразни и за съжаление, имаше и настроения, които не съответстват на талантливите ми приятели. Своеобразната неочакваност на Виктор му носеше и взривно признание на уникалното му дарование, но и дребнава заядливост, достигаща дори и до политически атаки. Той обаче винаги беше с една луда глава над всичко. С Ицо Калчев бяхме приятели още от седемдесетте години. Не познавам по-широко скроен човек, способен да защити правдата дори в ущърб на собствения си интерес, да не щади себе си на дребно, когато трябва да се отстои приятелството от казионни посегателства. Ицо ме запозна с Виктор дни след книгата му „Балада за Георг Хених“. Бях абсолютно поразен – в буквалния смисъл, след като я прочетох. Питам Ицо кой е точно Виктор и знае ли му телефона, Ицо се засмя и каза: „Ми ти нали всеки ден пиеш с нас. Почти винаги идва по обяд“. Даде ми телефона. Веднага се обадих на Виктор. В мига, когато се свързахме, аз произнесох тирада, сякаш от това зависеше съдбата ми на университетски човек. А отговор никакъв. Притесних се. Виктор мълча още доста времe и после бавно каза: „Ти си първият човек, който ми говори по тоя начин! Отивам в кафенето. Идвай!“. И разбира се, веднага установих, още преди първата ракия, че визуално се познаваме. И последва приятелство, което продължи непроменимо до смъртта на Виктор, а надявам се, и след моята смърт. Пръв обаче ни напусна Ицо. Както пише в Библията, „Останах само аз, за да ви разкажа!“. Длъжен съм да споделя още нещо за Христо Калчев. Изобщо не му даваха да припари до членство в Съюза на писателите, обаче в мига, когато зачеркнаха от Конституцията ръководната роля на партията, Ицо бе избран единодушно за член на Съюза. На следващата седмица обаче се разчу, че Христо Калчев го е напуснал. Попитах Ицо, не е ли било по-лесно изобщо да не се съгласява да го приемат. А той ми отговори: „Как щях да го напусна, ако не съм приет!“. Още нещо дължа да кажа за Христо Калчев. Огромно удоволствие изпитваха в някои среди да внушават неговата „игра“ с криминални романи като художествен упадък. Забрави се, че още в началото на писателското си разгръщане той създаде великолепна серия романи с герой художника Каров, интелектуалеца, който отстоява в себе си и в творчеството си максимата, че достойният творец не се разделя никога от повелята да е верен на истината, независимо от конюнктурата на времето. Как да го приемеш в Съюза!
Имате забележителна и академична, и творческа кариера. От друга страна, животът ни е изтъкан от падания и ставания. Как се справяхте с творческите кризи?
Не само от падания и ставания. И от лежане. Не знам, нека не прозвучи маниерно, честно казвам, че никога не съм имал творчески кризи. Имал съм творчески мързел, е, ще го формулирам по-нежно, по-скоро това е било уважение към умората на словото. Просто още като спортист съм усетил, че почивката е задължителна част от успеха. И още нещо – има ли криза, почни да пишеш нещо друго. Творчеството е шега на извисения ум. А каквото се е получило в действителност, често е игра на шанса. Не се опитвам да налагам нови правила. Просто при мен е така. Имам доста незавършени текстове, но това не е от криза, а от навременно самопрозрение.
В едно предишно интервю споделяте, че „Амазонката на Варое“ и „Преселението“ са най-любимите ви деца. Как се появи „Амазонката на Варое“, този неистово смешен епос за далечната ни история?
Ако продължа предишния ви въпрос, значи недовършените ми текстове просто остават сираци. Споменавате две книги като мои деца. Но и книгите сираци, както е и при живите деца, са ми еднакво скъпи. Написал съм пет романа и не се отказвам от нито една дума и от другите три. При това точно по първите два от тях бяха реализирани игрални филми. „Амазонката на Варое“ наистина е програмирана в смях. Обяснението всъщност е логично. Веднъж внезапно ми хрумна мисълта, че сума различни езици са били натъпкани в една държавност. Няма начин, освен скандалите, при които не се говори, а се крещи, да не са възниквали постоянни безсмислени недоразумения при общуването, докато се е оцедил нашият език, понятен за всички. Но пък склонността към несъгласие, без съмнение, е оставила неизличим печат. На някои играта с хумора в „Амазонката“ не допадна, но пък книгата получи несъмнена читателска подкрепа. И до днес съм убеден, че хора, които проглеждат в историята напълно без чувство за хумор, никога няма да се докоснат до истинския ни национален феномен. Последният ми роман – „Преселението“, е болезнено тъжен. Но той всъщност не дълбае в дълбоката история, а чувствено разкрива още болезнено живата родова споменна травма. Казвам това като потомък на преселенци. И в романа играта с хумор няма място.
Отнасям се с уважение към умората на словото. Почивката е задължителна част от успеха. Творчеството е шега на извисения ум.
Вие сте ловец, рибар-харпунджия, гмуркач. Разкажете някоя поучителна, разтърсваща ловджийска случка.
Имам отношение към лова и харпунджийството като връщане в стара епоха с бягството на мъжа от матриархалното управление в мъжка сбирщина, предвестник на кръчмата, която се надлъгва и всичко обръща във смях. Знам, че в днешния лов има някои несъвместими с хуманното особености, но то е „по-силно“ от мене! Да спрем до тука.
Как ще степенувате майсторите на анималистична проза в нашата литература?
Не бих степенувал, но Йордан Йовков, Йордан Радичков, Емилиян Станев, Дончо Цончев…
Мнозина от вашите набори написаха мемоари. Как гледате на едно такова предизвикателство?
Като професор по литература знам великолепно, че това съпътства у много автори тръпката да продължат времето си, у други е съзнание, че дължат да споделят богатия си опит. Приемам го като нормално, но аз нямам намерение да го правя.
Сега над какво работите? И още нещо, след като цял живот белият лист е бил най-близкият ви приятел, разбрахте ли тайната на безсмъртната книга?
Разбрах, че тайна няма. Има буреносен талант с могъщо перо. Но той е малоброен като епохите. И с него изкуственият интелект не може да се мери, именно защото е изкуствен.
Проф. Боян Биолчев, доктор на филологическите науки в Софийския университет, е автор на двадесет и осем книги – разкази и романи, някои от които имат две или повече издания. Преводи на негови книги и произведения са публикувани на шестнайсет езика. Той е носител на редица български литературни награди: Национална награда за най-добър роман на 2006 година за романа „Амазонката на Варое“, наградата Цветето на Хеликон за най-продавана книга на 2007 г., Национална награда на името на Иван Вазов за цялостно творчество, 2018 г., Национална награда „Хеликон“ за най-добра книга на годината“ за романа „Преселението“, 2019 г.
Боян Биолчев е автор на сценариите на множество български игрални и анимационни филми. Игралният филм „Тайната на дяволското оръжие“ печели наградата „Сребърен Лачено“ на фестивала на неореалистичното кино в Авелиньо, Италия, 1985 г., на същия фестивал, 1987 г., игралният филм „Вик за помощ“ е удостоен със „Златен Лачено“. Анимационният филм „Черно на бяло“ печели на Световния фестивал за анимационно кино във Франция наградата на УНИЦЕФ, 2006 г. Същият филм печели Голямата награда на „София фест филм“, 2007 г. Боян Биолчев е сценарист на десетсерийния документален филм „Славянската цивилизация“, копродукция на БНТ и италианската РАИ, разпространен в 136 страни в света.
През последните пет години Боян Биолчев е издал две книги: романа „Преселението“, 2019 г., и сборника разкази „Ако можеха да ни чуят“, 2020 г. В снимачен период е нов игрален филм по негов сценарий – „Чумата“. Носител е на „Почетен знак на Българската академия на науките „Марин Дринов“, на лента за постиженията му в областта на литературата, за значителните му приноси за развитието на сътрудничеството между Българската академия на науките и Софийския университет. Носител е на орден „Стара планина“ I степен.
