Струва ми се, че за романите на Емилия Дворянова никога не ми се е отдавало да говоря с подходящото литературоведско снаряжение. Всяко изписване, което съм посмявала, се e отмествало – вероятно запленено от музикалността на фразата ѝ –към поетическото говорене за тази проза, някак все не ми се е било възможно да раз-кажа романите ѝ, което всъщност е успокояващо осъзнаване, защото Литературата не се разказва нито в шестдесет, нито в повече секунди. Първоначалното ми намерение беше занимание и внимание с/към времето, или по-точно казано с времената в романа ѝ „При входа на морето“. За да избистря стратегията си, подходих по следната проста методология, а именно залепването на така удобните полиетиленови цветни листчета на съответната важна страница от романа. Резултатът, който получих, беше внушителен, листчетата, многобройни и образуващи множество пластове, със сигурност биха могли да послушат за гирляндата, закачена на полилея в третата вечер от романа на очакваното завръщане на Доктора.

Възнамерявах да кажа, че „При входа на морето“ е роман, осезателно „пронизан“ от времена (лични, споделени, вечни, големи, „пропукали се“, „изпаднали“, но никога минали и бъдещи), макар че озаглавяването му привидно да поставя акцент върху пространството, както и впрочем Калин Янакиев забеляза на премиерата на книгата[1]. Исках също да забележа, че макар поставящо ударение върху топоса – морето и входа му, заглавието използва един езиков парадокс, или казано по друг начин, една обратна перспектива, разиграна с указването на входа, навлизането в морето, и то особено ако в него никой не се къпе, но има лодка, която излиза, накратко, е море изход. Обективно погледнато, в морето се излиза, понеже сушата се напуска, човекът излиза от убежището на познатото. Такъв би следвало да е пътят на лекуващия се от света човек, без значение каква болка го е довела до необходимостта от търсене, ако не панацея, до на смиряване. Затова и всички персонажи в романа напускат убежището на делничното си битие, убежището и примката на миналото. А морето, както обаче беше забелязано от К. Янакиев, както и самата героиня Анастасия открива – е гранична зона, но е и мерило на времето, менейки цветовете си, вълнувайки се или не, и най-вече допускайки, но не както допуска пространството. От друга страна, това море напомня един друг Изход, предлагайки на читателя своята отделеност и разграниченост от другото, световното пространство.

Но обхождайки споменатите цветни листчета, реших, че вместо за хроноса, трябва да насоча своя текст към най-важната според мен фигура в романа, която приютява и управлява романовите времена, а имено Доктора. Защото, бързам да го кажа, романът „При входа на морето“ е роман за лечението, роман за лечението на самотата или на живота, тези думи вероятно в случая влизат в особен синонимен ред, а болестта, диагностицирана като Melencolia, е в диалог с Албрехт Дюрер[2]. Казано по-кратко, „При входа към морето“ е роман за ставането на приобщеното същество. Защото никой не е сам, или е, само докато осъзнае, че не е сам. Че до него винаги има някой. Финалът е – и Е. Дворянова го казва ясно в интервюто си с К. Янакиев за сп. „Християнство и култура“, бр.91, 2014  г. – „литургичното“ участие в онази закуска, „която води сякаш до Причастието и се оттича в „Трилог“, където всички са „ние“, които се храним на една маса“. Всъщност целият роман е изграден като път към това осъзнаване и затова именно ще твърдя, че това не е роман за Анастасия, тя е само едно от средствата, чрез които този път е възможно да бъде извървян, повествуван. Каквито са и останалите героини – Ана, Хана, сестра Евдокия. Затова ще твърдя още, че това е роман за Доктора и другите, които един по-отдалечен поглед може да провиди като онези, на които им предстои да станат общност. Но дълго не са. Общност те стават чрез осъзнаването на своята сбраност, сборност, „ние“, а не „аз“, осъзнаването, което само Хана знае, завръщането на Доктора, или по-точно на неговия ненарушим Договор. Докторът е онзи, който винаги присъства.

Но – би казал някой от читателите, как е възможно? Та, Докторът е явѐн само в началото и следват неговото непрестанно и изнурително очакване, а после заминаване и напускане. Но това съвсем не е така и текстът на романа оставя множество белези за това присъствие. Размишлявайки върху фигурата на Доктора по този начин, изглежда имам несъгласие с К. Янакиев[3], че образът на Доктора не е точно „христологически“, а и „леко демоничен“. Запитах се за причината, поради която би могло да се получи такова амбивалентно разколебаване у даден образ, и я отнасям до нашата човешка непоносимост някой да ни познава по-добре от самите нас. Човек винаги иска някой да го познава, но да го познава такъв, какъвто на него самия му се иска да бъде, такъв, какъвто е в неговата разкрасена представа са самия себе си, а не такъв, какъвто той е, невинаги познаваем за себе си.

Времето спира, когато Доктора заминава, настъпват хаос, дъжд, апокалипсис, напомнящ библейския, следва завръщането в обещания ден, завръщане не в тяло, а в светлина, напомняща Таворската, чрез слънчевия лъч, който е като живо същество, и последвалата дъга, която е препотвърждаване на Договора. Други знаци – появата на Доктора в съня, директно като онзи, който присъства; репликата на Хана – „глупости“, на констатацията „докторът не се върна“, а завърналата се лодка, която бурята е отнесла, е достатъчен знак за Ада; печатът на Доктора, и разбира се, нека посочим и свързаните с физическото му явяване в началото на романа действия и знания, които заедно с изброените примери му придават, поне за мен, трансцендентална ипостатична съотнесеност – на първо място, всезнаенето за намеренията и възможностите на персонажите, и конкретно на Анастасия, а също – поканата участие и съ-участие в Клуба на анонимните влюбени, която е покана за съ-общност, покана, която той отправя, защото познава Анастасия по-добре от самата нея.

В това привидно лишено от пространството разнообразие на драматични събития (събитията са вътрешни, а не външни, прибрани, а не показни), място-санаториум се разгръща многопластово повествование с множество теглещи го напред сюжетни детайли, символни маркери и метатекстове, така че цялостното им изказване, описване, коментиране изискват неимоверно по-разгърната интерпретация, която тук е невъзможна. Невъзможността да обхвана всички тези символни пластове ме насочи до избора на два важни според мен детайла, а именно даровете на Доктора – дрехите от камилска вълна и крушите.

Дрехите от камилска вълна прилепват плътно към фигурата, те като че ли знаят, познават тялото, за което са пригодени, те са не просто по мярка, те са втора кожа. Този романов маркер, освен че разкрива всезнаенето на Доктора и всемисълта му за всеки, за специалността на всеки един в санаториума, е знаково препращане към още два текста – първия, „Вълшебната планина“ на Томас Ман, а вторият отвежда до облеклото на Йоан Кръстител (Марк. 1:6, Мат. 3:4). Освен удобна, мека, предпазваща от студа, дрехата от камилска вълна е белег за избраност. Многозначещ е този дар на Доктора, както и другият – крушата. Крушата очевидно е различен, друг плод от Забранения, тя е плод, който е дарен, за да сгрее със златистия си вид и с жеста на обич. Плодът следва да се гледа в интерпретативния план, включващ и крушовото дърво[4], което е съотносимо с прамайката Ева, а крушите като произхождащите от нея човеци, които падайки, напускайки дървото, могат да попаднат както на тръни, така и благоприятно място. А оттук връзката, която може да бъде направена с Притчата за сеяча, изглежда обозримо възможна.

Този текст няма как да бъде завършен в заключителни думи, понеже той само поставя маркер, цветно листче на някои места, без да е могъл да обходи всички страници, всички елементи, пропускал е символиката на имената, както и мястото на света Тереза, не е разсъждавал върху връзките с „Вълшебната планина“ и за музиката, която е още едни езиков пласт в романа. Без съмнение, вратата към следващи интерпретации остава широко отворена, а за читателя – възможността да си припомни, че никога никой не е сам. Винаги има някой. И той те обича.

Романът „При входа на морето“ на Емилия Дворянова получи първата награда на Портал Култура в категория Проза за 2015 г.