Новият роман на Емилия Дворянова (изд. „Обсидиан“) е разказ, който неусетно преобразява читателя, стълба, в края на която е Входът, откъдето никой не би пожелал да се върне. Публикуваме откъс от книгата.

Морето, небето, скалите, кормораните, една лодка, закотвена в собствената си сянка, санаториумът и странни пациенти, за които болест не е намерена. И още Някой, който винаги липсва. „При входа на морето” е роман, който лекува, светът му всмуква като лабиринт, в който през модела на самото писане читателят върви успоредно с жената вътре. Той усеща, чувства и мисли през нейния поглед, улавя света през нейните травми, страхове и желания.

Емилия Дворянова e сред най-четените и превеждани съвременни български писатели. Книгите й са постоянно във фокуса на българската литературна критика. Завършила е Софийската музикална гимназия, специалност пиано, после завършва философия в СУ „Св. Климент Охридски“. Доктор е по философия, а темата на дисертацията й –„Естетическата същност на християнството”, слага отпечатък на цялото й последващо творчество. Преподавател е по творческо писане в НБУ.Музика, философия и религия се преплитат тематично и полифонично във всичките й творби. Авторка е на романите „Къщата“ (1993), „Passion или смъртта на Алиса“ (1995),“La Velata“ (1998),  „Госпожа Г.“ (2001), „Земните градини на Богородица” (2006), „Концерт за изречение – опити върху музикално-еротическото” (2008), на монографията „Естетическата същност на християнството“ (1992) и сборника с есета „Освен литературата” (2011).

„При входа на морето“, Емилия Дворянова, изд. „Обсидиан“, 2014, 15 лв.

срещата

– колко щастлив съм да се запозная с вас, мила госпожо… колко щастлив…

на вратата пише:

Д-р Бошненски

къде му е ударението, точно единайсет е, когато почука на вратата – да, влезте, – но всъщност беше тръгнал насреща й и когато тя отвори, той се озова право пред нея, какъв странен човек, като името, и ужасно висок… може и да не е толкова висок, но някак дълъг… и такова име със сигурност нямаше в справочниците…

– колко щастлив съм да се запозная с вас, мила госпожо… колко щастлив…

ударението е на „е”, представи се, сякаш името му не е изписано на вратата, но може би предполага, че човек си задава този въпрос, и веднага премахва притеснението, ръката му кокалеста и не я отдръпна, напротив, остави я, докато тя се подвоуми какво да направи и после я хвана с лявата си ръка, интимен опак жест, сякаш посреща приятел и в същото време нещо в дясната й пречи, чиния, от която капе вода, парцал, нож или лъжица, поради което без никакви церемонии го докосва с лявата,

– кога ще ми свалите превръзката, докторе,

но той не отговори, въпросът прозвуча единствено по повод тази лява ръка, която остана за миг в неговата дясна, а той продължи да се възхищава на запознанството, чакал я с нетърпение,

– чел съм книгите ви, скъпа госпожо, поне някои от тях,

не попита кои, не я интересува, друго ме заинтригува, мястото се оказа неочаквано, не лекарски кабинет, а голям апартамент, домашно обзаведен, вестибюл с огледало и шкаф за обувки, зад който се вижда обширен хол, върху едно канапе захвърлен панталон и риза, докторът явно живее тук, самият той облечен съвсем домашно в три четвърт панталон и тениска, разхвърляно в контраст със стерилната обстановка навсякъде, дори миризмата различна… мащерка… не, липа… докторът посочи пътя, без да спира да говори,

– ето тук и вдясно – каза, – ненавиждам лекарските кабинети, те смущават и затова моят е друг, може да е кабинет на лекар, но може и да е на писател,

смехът му е подобен на кашляне, забелязах, продължавам да забелязвам, не може да престане да забелязва, в нейната стая няма картини, а тук е пълно, пет платна на стените, но не определи точно какви, защото бързо преминаха през отворена врата в кабинет с голяма библиотека, пред нея бюро дали на лекар, дали на писател?, тя обича да пише в леглото… книгите биха казали, но може и по други признаци да се установи, стига да бъдат забелязани, когато забелязвам, чувствам разстоянието между мен и света…

– ако ви е удобно тук, но може би по-добре там,

– да, там.

В единия ъгъл ниска масичка с две кресла и аз седнах, извадих от чантата си формуляра и му го подадох празен,

– не мога да пиша с лявата ръка, докторе, деснячка съм, вчера сестра Евдокия ми го донесе, но не успях,

всъщност беше се опитала, написа малкото си име:

Анастасия

но се получи съвсем разкривено, като написано от малко дете, и на доктора му стана неудобно, изчерви се, но може би тя така си помисли, защото в този кабинет светлина не достига и не би могло да се види, странно сумрачно въпреки ярките лъчи вън, прозорецът малък и с полуспуснати щори, нарочно трябва да е,

– каква несъобразителност, Боже, каква несъобразителност,

въздъхна докторът, надявал се да я извиня, сестрата, разбира се, тя ги разнасяла на всеки новопристигнал, а много добре знаела за проблема с ръката, трябвало да се досети,

– но е твърде млада – каза, – младите са толкова нечувствителни и сигурно е отдръпнала своята ръка, когато е видяла превръзката, а е искала да ви поздрави, нали? каква нетактичност… забравете това, формално е, в картона от болницата всичко е написано, ще го попълня.

Докторът млъкна, тя също, неловко, сякаш е отишла на гости при непознат човек без причина и няма какво да бъде изговорено, а пространството се разпада без гласове, времето също остава празно и започва да се чувства неувереност между двамата, тревожност, всъщност би разгледала книгите му, ако продължи да мълчи, ще ги разгледа, а той нека наблюдава, тя също може да наблюдава и забоде погледа си в една картина върху стената насреща й, натюрморт с цветя, калии… банално… но не е сигурно дали е натюрморт, може да е пейзаж, фонът бледозелен, в дъното хоризонт, отдалечава се… покривката на масата бяла, масло, тонално, в бялото едва доловимо зелено като в съня… ваза с калии върху маса, някъде… никъде… Отново „вече видяно”, но не поради зеленото, не е сънят…

– знам за какво сте тук, госпожо,

проговори, след като съвсем неприкрито беше наблюдавал, естествено, знае и без да наблюдава, в картона й пише: тежко сътресение, лека кома, няма сериозни наранявания, отървала се е с няколко счупени ребра, само ръката е пострадала и странно, дори не е счупена, но е загубила малкия си пръст, „загубила” също звучи странно, сякаш го е изпуснала в канавката, но това, че е странно, не го пише, констатацията е нейна, несъобразно е да катастрофираш, да си в кома, пък било то за часове, и единственото, което ти липсва, да е някакъв съвсем малък пръст,

– били сте в кома,

– да, но за кратко,

– може и да е кратко, но оказва въздействие, понякога дълбоко…

и други неща оказват дълбоко въздействие.

– много неща оказват дълбоко въздействие, докторе, може би и по-дълбоко, отколкото една кома.

– искате ли чай, Анастасия?

тук наистина обичат малките имена, звучи свойски, но не би казала, че се опитва да интимничи, нещо в интонацията пречи да помисли това, всъщност е дистанциран, би могла и тя да опита, само че не знае неговото малко име,

– да, благодаря, мирише приятно на мащерка, не, на липа…

и някаква друга миризма, но не може да я определи. Докторът стана, отдолу й се видя още по-дълъг, изглежда на нейната възраст… и изчезна, тя продължи да гледа калиите или нещото, което напира да бъде припомнено, само че той се върна съвсем бързо с поднос, чаши и кана, чинийка с нарязан лимон, захар, фин порцелан, сребърни лъжички, сякаш всичко е било предварително приготвено и няма време нищо да бъде припомнено,

– тази картина с калиите…

– о, тя ли, наследство от баба ми, вие ценител ли сте? художникът е неизвестен, може и художничка да е била, дори е по-вероятно, жените често рисуват цветя… все пак има стойност. Старомодно, но всъщност хубави са, невинни… нося я навсякъде, където живея, на много места съм живял, сега от години съм все тука… всъщност всичките си картини нося…

слушах разсеяно, напомня ми нещо…

може би не така невинно.

Докторът наля чая и разговорът потече мъчително, на пресекулки, защото попита в какво се е блъснала, в дърво, отвърнах и след малко допълних, че понякога човек има късмет да не нарани другиго, казах го просто така, за да не потънем отново в мълчание, но той не поде думите, не ги потвърди, а тя остана приютена в потъналия из зеленото хоризонт, после той изведнъж я попита: защо?, струваше й се съвсем ясно, би било тъжно да убие друг, но той обясни това свое „защо”:

– никой не избира как да катастрофира, нали?

не, не избира, само че й се стори, че друго иска да каже, напоследък постоянно й се струва, че хората казват не точно това, което казват, или тя недобре ги разбира, може и да е прав и въздействията да са дълбоки, не докрай ясни, а той смени темата и попита как е излязла от комата…

– със зелен сън,

казах, така беше. Докторът се изкашля, но може и да се е изсмял.

Би трябвало да допие чая и да си тръгне, няма какво да си говорят и явно съвсем формално е тук, обикновен ритуал на пристигането, ако има истински доктори, те са там, където лекуват сърцата на хората, не нервите, сърцето изглежда по-важно поне с оглед на дишането, въпреки че и нервите са способни да задушават, изпитвала го е, но от това човек не умира, а докторът заговори за чая: нито мащерка, нито липа, по-точно и мащерка, и липа, но придружени от други извлеци, твърде подходящи за нервите;

– тук всички са зле с нервите, кой повече, кой по-малко, а някои си въобразяват, носи психически привилегии…

и предложи да й даде рецепта с точното съотношение на извлеците, било важно как се приготвя, а мащерката и липата са само за подобряване на вкуса. Полезен чай би бил за нея, защото тя също е зле с нервите, каза и това заключение прозвуча малко нахално,

– имате ли да ми кажете нещо, докторе?, може би е добре да си ходя, още не съм видяла плажа, бих искала…

и докторът се стресна и изведнъж се промени.

– в никакъв случай, Анастасия, в никакъв случай, скъпа госпожо, трябва да говорим за много неща, това с чая е просто така, любезно за първата ни среща, тук срещите са дълги, тук всичко е дълго,

той също е дълъг,

– а и за никъде не бързаме.

И остави внимателно чашката си на масата и си скръсти пръстите на ръцете като за молитва или демонстрирайки молбата си тя да остане, а краката му дълги, прави, като ги прехвърли един върху друг, в осанката му се промъква нещо женствено, обичам женствените мъже, по-фини са, но този й се стори смешен, а може би нарочно така се държи, защото видът му изведнъж стана сериозен и усмивката на лицето му отлетя, скри се някъде между устните и отзвуча в гласа му, дори повдигна показалец нагоре измежду скръстените си пръсти, когато започна да изброява какво точно трябва да прави тук и какъв режим следва да бъде спазван, за да се подреди всичко в нея точно на мястото си и да бъде докрай излекувана, облекчена: всъщност нищо необикновено освен почивка, почивка и пак почивка, първото е почивката и това „първо” навярно беше означено с издигнатия към тавана пръст, хората не умеели да се отпускат, не разбирали какво означава, каза, и достатъчно сън, толкова много сън, че да не може да се отърве от сънуване, защото, когато човек много спи, много сънува, това е доказано, а сънищата са благодатни за нервите, дори и да се израждат понякога в кошмари,

– аз въобще не ви ги пожелавам, госпожо, кошмарите, искам да кажа, само сънища, пълни с рози, освен ако не предпочитате калии, разбира се…

усмихна се, усмивката му й се видя преднамерена, а сънят трябва да е второто, защото и втори пръст се беше извисил до първия, а третото са баните, съветвал я най-настойчиво да не пренебрегва калта, тази кал специално я доставяли и смесвали с местната, която също притежавала някои качества, преумножавали я, защото свойствата й били безценни, създавала особен филм върху кожата и веществата прониквали направо вътре в плътта, почти като тази от Мъртво море; тази кал въобще не цапала, както някои мислят, каза докторът, и човек трябва да е тежък неврастеник, за да я избягва поради измислени хигиенни причини… такива неврастеници впрочем имало за жалост тук, предпазвали се и вместо да кажат: и аз съм направен от кал – презирали калта – вметна по повод третия пръст, с който преброи този важен елемент от режима, колко дълги пръсти има,помисли, като краката, но особено важно било, четвърто, да се включва в забавленията, които се предлагали в изобилие на това място и които са съвсем безопасни и съобразени с болестта…

– аз не съм болна,

възразих му,

точно в това била работата. Всъщност тук никой не се мислел за болен, никакво изключение не е, защото какво точно означава да имаш тънки нерви, фини, прозрачни, изпилени и без отпор към набезите на реалността, която минава през тях както си иска, мислещи копринени нишки и по-лошо, чувстващи всяка вибрация понякога толкова силно, че се случва дори да се късат, въпреки че коприната е твърде издръжлива за подобно сравнение и тръстиката би била по-подходяща, след като има толкова много случаи, при които някоя връзка в тъканите буквално бива прекъсната, съвсем изведнъж, неочаквано като удар свише, и тогава наистина би могъл да настъпи срив, съвсем истински, каза докторът, и човек в такова състояние нищо чудно да замечтае странни неща като да изчезне в морето например, което тук е в опасна близост, а като се има предвид, вече конкретно за нея, че с такива изчезвания неведнъж е играла в книгите си, пропадала е въображаемо, позволявала си го е, сякаш думите нищо не значат и не са паяжини, улавящи съдбите като мухи, или по друг начин казано, мухоловки за невинно бродещи и неподозиращи хора, които изведнъж се чувстват оплетени, вплетени, би могло да се каже, направо влюбени, с опасност да им изпият кръвта, то в този неин конкретен случай положението с нервите било направо опасно не само за нея, но и за другите, влизащи в досег, въпреки че точно те въобще не го интересували,

– не ме интересуват, не са ми интересни,

интересувала го единствено тя,

защото за мен бил отговорен и задължен, след като заедно пием чая си, а нямало по-голяма опасност от тази човек да попадне в собствената паяжина от думи, да се оплете в собствените нишки и нервната тъкан, която тъче и тъче, отвътре да го разяде, самоволно да го разпадне… тогава положението наистина би могло да стане опасно до степен някоя кола да излети от пътя и да се блъсне в дърво, ако не се вземат навреме мерки…

– знам всичко за думите, докторе,

прекъснах го

– знам всичко за думите, колата със сигурност няма общо.

Той обаче едва ли се вслуша, въпреки че върна усмивката върху устните си, защото нищо не искал да каже, само примери давал каквито му хрумне, ето такива са думите, съвсем като паяжина и човек не знае накъде ще се впусне да я тъче, а тя е наясно: ставало дума единствено за секрет, отделяне, което обаче оставя съвсем реални следи и дори би могло да убива,

– това е паяжината, нали знаете? секретът на паяка…

Знам. Не е нужно да отговарям, знам за паяците, както за думите знам, затова оставих книгата за Тереза да си почива на рафта, навярно завинаги, не желая никого да оплитам и аз не искам да се оплитам, но не ми е приятно, когато друг ми говори, сякаш наистина може да знае, а не може, ако не го е опитал, и дори да е истина, изпитвам яд, напоследък чувството ми за хумор е закърняло, помислих – ето едно „дълбоко въздействие”, вместо да се изсмея, изпитвам желание да избягам, – а той продължи, сякаш не го беше прекъснала, и отново се върна на болестта, която води до слабост и пълно изчерпване,

– понякога и изчезване, скъпа госпожо, поради което тука се грижим, основна грижа ни е,

каза,

тук, на това място…

…и тя съвсем се оплете в гласа му,

…тук премахвали всички следи, наслоени по нервната тъкан и произведени от нея самата. Извършвали пълно прочистване на вътрешността, за да може човек да продължи накъдето може да продължи, посоките всъщност съвсем не са толкова важни, колкото някои си въобразяват и се опитват дори да предписват, в самото продължение е смисълът, обобщи докторът и пое дълбок дъх, сякаш развълнуван от думите си, дори стана и се разходи пред очите й между библиотеката и креслото, веднъж, между библиотеката и креслото, втори път,

– има неща особено полезни за вас, мила госпожо, Анастасия, и аз ви ги препоръчвам горещо, приемете ги за най-същественото лекарство, което предлагаме: създали сме няколко клуба за изпълване на вечерното време, то е най-трудно да бъде понесено, вие добре знаете онези часове на свечеряването, когато всичко затихва за миг, неочаквано, и хората уплашено се озъртат, очите им помътняват, а в зениците страх… забелязали сте, нали, привечерният поглед е някак тревожен, ако човек е сам, не знае какво да направи, започва да търси, ако не е сам, не е по-леко… светлината на този час изличава другите, така е обикновено, обезличава ги…

знам: светлината в стаята се стаява, започвам да премествам неща тук и там, опитвам се нещо да пренаредя, съвсем ненужно, редя пасианс, трябва ли да запаля вече лампата?, още един ден, какво от това… запарвам липа, мащерка… мирис на вечер, безутешно… тогава обикновено започвам да пиша, ако не пиша…

– спасението е единствено в умората, госпожо, умората е удобна, някои хора съществуват единствено благодарение на умората, не мислите ли така?, но тук никой не е уморен освен може би от живота, което обаче е друга умора и въобще не се брои, всъщност умората от живота прави този миг така застинал и затъмнен… с него ние се борим. Заличаваме го, той трябва да бъде претопен в другите часове, елиминиран, ето затова не позволяваме никой да вечеря сам в стаята, част от вътрешния правилник е, забелязахте ли, само по изключение и с моето изрично разрешение се позволява, защото трапезарията е важно място в лечението, масата, чашата вино, не я пренебрегвайте, разбрах, че снощи сте изпили една… разговорите, жужене на гласове, погледи… но, естествено, не стига; вечерята сама по себе си не може да преодолее привечерния час, той е в случая относителен и настъпва пак и пак, ако беше фиксиран и точен, щеше да е лесно и нямаше да имаме проблеми със самоубийците… или с алкохолиците… разни души, които мислят себе си за нещастни… щяхме просто да ги надзираваме, госпожо, точно в този миг да ги обгрижваме… само че не е възможно, понякога времето играе разни номера и мигът настъпва дори призори… Но това са детайли, извинете ме, ние можем да се погрижим само за обичайни неща, систематични, поне тях да не пропускаме… вечерята свършва и после… после… помислили сме за „после” и най-интересното е, че всичко самите пациенти са го организирали, постепенно, а аз в годините съм приел най-успешните форми, направих ги постоянни, бих казал, „отгледах ги” и само разпределям хората в тях… а вие ще видите как те неусетно лекуват дори най-чувствителни нерви, като вашите чувствени, влагам в тази дума единствено преувеличение на чувствителността – чувствителност, към която самата вие сте насочили лупа, разглеждате я, съсредоточавате се, а тя неочаквано се възпламенява от някой лъч… напълно излишно, повярвайте ми, само че вие не можете да контролирате… пак ме извинете, съвсем се отклоних от това, което искам сега да ви препоръчам, само препоръчвам, разбира се, нищо не е задължително… желание тук е нужно… силно желание…

и докторът се върна на мястото си, сякаш да възпре вълнението, което неочаквано го е обзело, или за да подчертае важността, скръсти отново пръсти и издигна един нагоре в жеста на изброяване, който явно му е присъщ, този път палеца,

– първо,

но първото не било интересно. Той само искал да я запознае, за да има поглед върху всичко, защото първо ставало дума за читателски клуб, естествено, любителски, и никак не го препоръчвал, вярно, че възникнал още преди години и удържал на времето, но там било пълна скука, скръбно споделяли преживявания от книги, с които библиотеката на санаториума била пълна, коментирали мелодраматични истории, любовни, сантиментални, житейски, и повече жени ходели там, понякога четели на глас, а ако ги посети, със сигурност биха пожелали да прочетат и нейна книга поради тялото й, което ще им бъде налично,

– биха ви разфасовали – усмихна се докторът, – за да видят откъде идат думите, къде са складирани, как изписвате буквите, много запалени са… но вие сте професионалистка, разбирате този низък инстинкт, ще ви е досадно, не си струва дори да опитвате и по-добре въобще не ходете там, защото веднъж отидете ли…

нямаше нужда да я убеждава; и тъй цял живот това прави, чете, време е да си почине, искаше да му го каже, но той продължи без никаква пауза и явно не се интересува от нейните мисли,

– имаме бридж клуб, интелигентна игра, играете ли?, играете, но и него не ви препоръчвам, а и трудно ще държите тринайсет карти с една ръка… аз понякога го посещавам, длъжен съм, но тези са най-лесните ми пациенти, когато играят, времето им угасва, напълно безопасно изпразнено време, те дори не правят изводи от собствената игра, изводите са важни, нали така?, но аз не ги измъчвам, те си имат посока, тя не е вашата… невинна игра е… а сега за третия клуб… ще ви заинтригува дори и само за да се посмеете, смехът е полезен, него човек трябва сам да си го организира, вътрешно имам предвид… клубът е за медитация, преди време тук попадна мъж, представете си, учител по медитация с нервни проблеми, при това нелек случай, вярва, че ако хората медитират, светът ще се излекува от всички беди, а самият той от години ни посещава, ще видите, тук често попадат хора озарени, има някаква връзка между нервната тъкан и озарението, този обаче е надарен и веднага намира последователи, организира… струва ми се, дори мисли, че заема моето място… това ме забавлява… не вярвам да се отнесете сериозно, но опитайте, приемат всеки желаещ, защото не се изисква друго освен площ за едно тяло… тялото, когато не се движи и е безмълвно, заема съвсем малка площ, пренебрежима, а тук мястото не достига. Сестра Евдокия ще ви покаже, ще ви разведе, но сега за този клуб, който ви препоръчвам и съвсем официално ви каня…

спря за миг и се замисли, стори й се, че чува шума на морето, днес прибоят е силен или гласът на доктора идва към нея на вълни, настъпва, оттегля се… дали да не кажа и аз нещо, но какво тя би могла да каже, вълните се плискат,

– о, да, забравих фотографския клуб, той е многолюден, но струва ми се, не ви засяга… какво да ви обяснявам… откриват света, кадрират го и го съхраняват, скитат в околността и снимат буболечки, цветя и скали, морето и всяка дреболия, един друг се снимат… нямате фотоапарат, нали?, те бродят като ловци, а вечер показват уловеното през деня… крак на гущер, око на жаба, морско конче… после го забъркват във фотошопа, специално ходят до селото, там има един компютър и си играят, тук това е забранено, знаете… ако питате мен, то е все едно и също и твърде далеч от алхимията, но на тях им се вижда нов живот, творение или връщане към природата, терапевтично е и аз нямам нищо против; зачислили са и художници в клуба, ще ги видите с триножниците, винаги има някой взрян в морето, но те са по-мудни, защото се заседяват пред платната и стават нервни… вие рисувате ли?, разбрах, че сте ценител, но с превързаната ръка… а и човек не може навсякъде да се включи, дори и тук времето не стига… налага се избор… затова лично аз ви препоръчвам единствено петия клуб, само петия, друго нищо не ви трябва…

и докторът издигна нагоре последния пръст, кутрето, точно този, който на нея й липсва, има дълъг нокът, добре поддържан, странно, от детството си не е виждала такъв, спомни си един приятел на майка й, влиза в хола им, сяда, повдига чашката с чай, пръстът му щръква нагоре…

– защо сте си пуснали нокът на малкия пръст, докторе?

чу се да пита, Боже, какви глупости, неприлично, трябва да се замаже, той спря, думите му замръзнаха и се взря в нея, очите под очилата проблеснаха, може би му стана неприятно, че е прекъснат, а тя съвсем се смути,

– избликна ми спомен, извинете ме… един приятел на родителите ми… отдавна е мъртъв… извинявайте за въпроса, яви се невъздържано… помислих на глас…

– нищо, Анастасия, госпожо, нищо, тук хората се питат и по-странни неща, това място подбужда спомени, да, демоде е, почти никой не го прави, сигурно и за мен е нещо, свързано с детството… честно ви казвам, не знам… не съм мислил… май имах един чичо… но и той отдавна е мъртъв…

притесни се, притесних се, неадекватно, помислих,

– продължете, докторе, слушам ви с най-дълбок интерес…

и той продължи, според него това бил най-важният клуб, защото там членували хората, които желаят да се лекуват – наистина го желаят, – тя дори не подозирала колко малко са те и колко сложно е всъщност подобно лечение, за което болест не е предвидена, повечето идвали тук, сякаш са на курорт – аз също – би искала да му каже, но не успя, а и как да пожелаят лечение, след като не знаят за болестта, не желаят и да я знаят, не я признават, а и всеки ги убеждава в противното и хитро ги заблуждава, някои дори представят лечението като вид болест… тя впрочем е в същото положение, каза докторът, но има надежда и затова би искал, дори настоявал, да я причисли към клуба…

– …в този клуб, госпожо, се влиза само с покана, малък е, бих го нарекъл „частен”, в него човек присъства съвсем лично, рядкост са подходящите… засега са единадесет души… с вас бихме станали дванадесет, а повече от дузина не би могъл да понесе… залата ни е мъничка, сбутана в подземния етаж, понякога успяваме да използваме голямата тераса на покрива, дава повече въздух и гледката е прекрасна, но другите са много любопитни, а не можем да им забраним да излизат на нея и щом са съберем, идват един след друг да пушат, наблюдават ни… и пак се сбутваме долу… ще видите, ще се уверите сама колко значително е, дори съжалявам, че невинаги присъствам, нали имам отговорност и прекарвам при фотографите, при художниците… за читателите не ми се и споменава… четат, а в този момент колко интересни неща се случват при вас, ето, вече ви причислих, въпреки че не сте си дали съгласието, нали разбирате, това е само покана, но знам, че един път да дойдете, няма да се откажете вече… има чудесни персонажи, толкова странни истории… няма по-прелестно забавление, поне тук не сме измислили,

каза докторът и отново стана да се разходи, защо и тя не се разходи, вратът й се е схванал, десният крак също, само че няма да е прилично, ще трябва да се разминават из стаята… представи си пантомима между тях двамата, безмълвни движения, тялото в движение заема повече място, а думите… заслуша се в ритъма на крачките, той спря пред бюрото…

– …сега ще ви обясня – за жалост, не съм го измислил аз, а е толкова интересно… хората тук са невероятно изобретателни, изобретяват какво ли не… този клуб го направи една пациентка от най-последователните, идваше всяка година веднъж през лятото, после през зимата… всички искат да идват тук в топлото време, защото има море, и през зимата сме съвсем малко, но морето не е важно освен като гледка и повярвайте, през студените дни е дори по-хубаво, жалко, че няма да видите… въпреки че никой не знае… та тя го изобрети и аз бях очарован… мислех дори да я убедя за постоянно да се засели тук, да я взема при себе си, само че тази пролет се самоуби… самоубила се… какво нещастие, разбрах го наскоро, някъде из Америка… не, в Швеция… глупава история, всъщност няма значение… изгубихме я и чувствам нейното място празно, затова сега се надявам вие да го заемете… та тази жена измисли клуба и му даде името, нарече го: „Клуб на анонимните влюбени”…

о, не…

…анонимните влюбени?

би казала: смахнат, кушетка на луд, око на жаба, глупости, не си отваряй очите, трохите са за изхвърляне, не се докосвай до тях, само това не,

помисли: о, не,

внимавай да не го отвориш, каза Ана,

а той продължи,

– …защо не? след като има „клуб на анонимните алкохолици”, защо за влюбените да няма?, кое е по-опасното…

стори й се, че съвсем леко й призлява,

– не, докторе, благодаря за доверието, но точно това не е за мен, не желая, предпочитам да играя бридж с една ръка, ето, днес опитах с лявата да изпиша името си, разкривено се получи, но картите все някак бих могла да измъквам, ако трябва и фотоапарат ще си купя… очите на жабите са далеч по-интересни, и с медитацията бих се справила, честна дума, но това с този клуб не ме засяга, по-лошо и от читателския е, съвсем архаично, него не го ли посещават само жени?, не бих разказвала любовните си истории, на терапевтична група за самосъжаления ми прилича, на психотерапия, психодрама или пък изповед… не искам да знам, това не е за мен,

напротив. Съвсем за нея било, а и никой не искал да си разказва историите, нищо общо нямало, как дори си го е помислила?, би било пълна скука, а и не съществуват любовни истории, каза докторът, любовната история е само една… въпросът бил как от това едно става толкова много, съвсем теоретичен въпрос и безкрайно забавен, и никаква психоанализа няма, нито пък психодрама, каза, самият той, нищо че бил доктор и по необходимост наясно, смятал това за шаблон, баналност, подобна на астрология, подхвърлена на хората за простичко обяснение на невъобразими неща, които

– аз също не искам да знам, госпожо, не искам да знам, въпреки че някои се опитват да ми ги натрапват, но тук няма нищо подобно, само забавление и въображение, всичко опира до това…

каза докторът, а тя престана да слуша и се оттегли някъде из нея си, вратът ме боли и главата, десният крак е изтръпнал, усети, загледа се отново в картината на стената, всъщност блудкава е, чу за набор от правила, за да стане играта интересна и изпълваща времето с изтънчени приказки, явно експериментът с боите е бил със зеленото, внимателно е рисувано, това е трудна за удържане тоналност, забавление, в което се разтваря онзи опасен час на привечерието и изчезва в другите часове… зелено… нищо друго и никакви откровения, да не бъде забелязван часът… болезнено преживяван… игра като всякоя друга, само малко по-трудна, обсебване, дочу прибоя на вълните, промъкна се в слуха й, би трябвало да е тръгнала отдавна от тук, вече почти не чува гласа му, само морето, но напоследък често я обзема безсилие, отпускане без съпротива и сюжетът я всмуква… а когато посети клуба, щяла да разбере…

Това не. Само че човек никога не бива да се съпротивлява, отпускането често е по-добро…

– ще си помисля, докторе, загадъчно звучи, съблазнително, може и да опитам, само че сега вече искам да отида на плажа,

 твърде много време се заседя тук. Вратът й е схванат, главата я боли, десният крак изтръпнал, някъде далеч вълните се плискат и разговорът би трябвало да приключи с това, което не пожела да разбере, а докторът отново седна пред нея и отново се промени, сякаш изведнъж се разсея,

– навярно ви уморих… сестра Евдокия всичко ще ви покаже, наобядвайте се, починете си, спете… в късните следобедни часове ще ви разведе… а може и утре, тук за никъде не бързаме,

почувства се изведнъж наистина уморена, пожела да е в стаята си сама с мислите, засърбя я мястото, където пръста го няма…

– …тази превръзка, кога ще я махнете, докторе? в София казаха: скоро…

в крайна сметка това е най-важното: ако иска с нещо наистина да изпълни времето, ръката ще й е нужна, тя ми е нужна… само че пак не получи отговор освен какво ли разбират в София, и после той я изгледа внимателно през дебелите лупи, а зад тях очите изглеждат винаги по-големи, отколкото са, и леко изпъкнали, остана втренчена в тях, без да иска, мъжете са толкова различни с очила и без очила, когато някой постоянно ги носи, ако ги махне, остава гол, събличане, махнете си очилата, докторе… и тогава ме попита какво смятам да правя, с какво ще се занимавам, след като времето е така празно без тези добре организирани вечери, които, убеден бил, ще посетя…

– мисля да пиша – казах, – думите са полезни за мен, лечебни, а и какво да прави паякът, ако не тъче, доколкото разбрах, ме виждате като Арахна, която с всяко свое движение отделя секрета си…

– да пишете? вече? какво пишете?

…блажен този, който не се съблазни…

няма да му каже.

Няма да му кажа,

защото знам какво точно ще си помисли, всички го мислят, ако са чували тази история, докторът е интелигентен, не му трябва читателски клуб и сигурно ще възкликне: о, света Тереза?, онази Тереза с оргазмите?, това мислят и си представят ангела с нежно заострено копие… всъщност дали ще го каже…

– нещо за Тереза – изкуши се, – светицата от Авила, не съм наясно още точно какво… така е понякога с думите, твърде неопределени са, безформен секрет… но времето наистина трябва с нещо да се запълва, когато е празно… е празно…

очите на доктора просветнаха под очилата, умни са и този път той я прекъсна, възкликна,

– о, света Тереза? онази с оргазмите, предизвикани в нея от Бог?

предвидимо, няма за какво да се говори, освен да се потвърди…

– по-скоро от Исус, но всъщност все едно,

докторът обаче отново се оживи, знаел, занимавал се на младини, само че предпочитал Йоан Кръстни…

– представете си – каза, – ако един Йоан Кръстни беше в положението на света Тереза, щеше да изглежда, че има неконтролируеми полюции, недопустимо, мъжете се боят от това, смятат го за признак на слабост, сякаш друг действа в тялото им… това е изключително интересно, госпожо… само че ще видите, няма да пишете… изключено е…

изпита известна тревога или нещо подобно на яд. Тереза е нейното оправдание, идея за бъдеще, искам всички да вярват, а този не вярва и с погледа под очилата си го показва, с думи го казва, направо, сякаш знае, че вече никога няма да я докосне, докосвала я е чрез един мъж, който не съществува, защото тя никога не е била докосвана от мъж, това поне е сигурно, Църквата умее да доказва такива неща, особено католическата, тъй че вече наистина не желае да я докосва, но въпреки това го каза, пред всички ще го твърди, харесва й тази версия и, изглежда, не само на нея, защото създава съвсем убедителен хоризонт, напред, назад, настрани, защо не и нагоре, ако в думите плътно следва Тереза, плътно до нейната плът, въпреки че не може да бъде докосната, това обаче единствено тя си го знае и не би позволила други да мислят така,

– само по-скоро ми махнете превръзката, наистина смятам да пиша, най-доброто лечение е за мен…

каза,

казах и сигурно прозвуча малко отчаяно, но той продължи да се усмихва като на себе си и дори си наля още чай, без да предложи на нея, каква недосетливост, помислих, немарливост, увлечение в свои си мисли, които съвсем непотребно продължава да изрича на глас,

– не, ще видите, няма да пишете, дори да ви махна превръзката, но е по-добре да не бързаме… а и все още не подозирате колко интересни неща ще ви бъдат предложени тук, мила госпожо, Анастасия,

писането би могло да почака, каза, в момента то не било най-важното, то никога не е било най-важното, помислих, но замълчах заради хоризонта, в който искам всички да вярват освен аз, мене и нея, те и двете вече имат правото да не вярват… почувства се дълбоко разстроена, с объркана мисъл. Направи усилие и се надигна от мястото си, вече никой нямаше намерение да я спира, защото докторът също се надигна, мислите му явно се прибраха в него си и в този миг не й се видя чак толкова дълъг, въпреки че главата му се извиси над нейната,

– довиждане, госпожо, довиждане, така се радвам, че се запознах с вас и още много ще си говорим, повярвайте… а сестра Евдокия ще ви обясни всичко, за дните, за часовете, изпълнени са с минути, нали знаете?… вие само не се напрягайте, просто почивайте…

На излизане от кабинета помисли, че не разбра дали е кабинет на лекар, дали на писател, шегата в думите му остана неясна, и книгите не видя… в очите си отнесе единствено калиите, когато мина край тях, за миг спря, защото забеляза на масата до вазата четка, небрежно захвърлена върху бялата покривка в зеленикава гама, връхчето й малка зелена запетайка, с тази четка е нарисувана картината, казва картината, с четката е нарисувана четката, това не е четката, помисли, може и да не е толкова банално…

припомни си нечии очи, запетайки…

ще си спомня, ето сега ще си спомня…

другите картини не ги и погледна, когато преминаха през хола, повече нищо не забеляза и разстоянието се увеличи до невидимост, усети само лявата си ръка в неговата дясна, после излезе в коридора.