Филмите на австрийския режисьор Михаел Ханеке се пропити с неизменна горчивина (понякога граничеща с ярост), която съпътства разказите му за насилие, социално безразличие и емоционална манипулация. „Щастлив край“ свидетелства, че авторът на „Бялата лента“ (2009) и „Любов“ (2012) все още е в крак с времето, дори когато упорства да се придържа към модернизма и пренебрегва съвременните наративни тенденции в киното. Смесвайки естетически пъзел и постфройдистко изследване на съзнанието, новата му творба илюстрира чудесно състоянието на нещата в едно буржоазеещо общество, безразлично към актуалните социални и политически теми. Сцените, преобладаващо интериорни, почти „при закрити врати“, напомнят на обиколка с екскурзовод в затворения свят на една дисфункционална обществена класа.
С характерния за Ханеке леко абстрактен стил и в подчертан сатиричен ключ пред зрителя се очертава нещо като екзистенциална драма, която непрекъснато се взира в човешкия индивид, преброждайки „подземията“ на личността му.
След като майка ѝ е приета в болница заради свръхдоза приспивателни, тийнейджърката Ев е поканена в дома на семейство Лоран. Баща ѝ Томас, втората му съпруга и бебето, живеят под покрива на дядо Жорж. Там са същото леля ѝ Ан, с порасналия си син Пиер. Ан Лоран ръководи бизнеса след оттеглянето на Жорж и подготвя сватбата си с англичанин. Пристигането на Ев не променя странната атмосфера в голяма богаташка къща близо до Кале. Момичето е свидетел, а впоследствие и безразличен участник в конфликтите между поколенията и разкриването на семейните тайни, които тровят живота на привидно перфектните Лоран…
Като отражение на краха на една цивилизация, „Щастлив край“ има несъмнена връзка с различни търсения в предишните филми на Ханеке – от „Видеото на Бени“ (1992) и „Забавни игри“ (1997) до „Любов“ (2012). С този своеобразен мост назад, към началото на филмографията си, режисьорът се връща към темата за многобройните обсесии на западното буржоазно семейство. Същевременно „Щастлив край“ прилича в някои аспекти на студената и безразлична „архитектура на чувствата“ при Антониони, а има и нещо от Бунюел (като двусмислието на заглавието), но без щипките циничен хумор.
Проблематиката, с която се занимава киното на Михаел Ханеке, напомня за погледа на неумолим ентомолог, повече или по-малко скрит зад работните си инструменти и лупата, поддържащ дистанция спрямо „хищниците“ и двуногата плячка, която разполага и „оживява“ на снимачната си площадка. От друга страна, с характерните си неподвижни кадри, режисьорът налага идеята за една камера, която попада случайно на моменти от реалността и ги регистрира така, както се случват пред нея, по един документален начин. Следователно това, което филмът ни представя, не е светът, през погледа на Ханеке, а светът такъв, какъвто е.
Разказът се води стегнато и прецизно, а присъствието на новите технологии е важен елемент дори на сюжетно ниво. Режисьорът ги използва, за да илюстрира проблемите с общуването между съвременните индивиди, при които онлайн комуникацията съдържа повече емоции, отколкото тази лице в лице. В списъка с манипулации, от които се интересува Ханеке, възприемането на заснетата реалност винаги е заемало едно от първите места и в „Щастлив край“ има възможност да го изследва отново, чрез модерните апликации в смартфона и субективната гледна точка на видеоразказа в началото и в края на филма.
Пет години след „Любов“ Михаел Ханеке работи отново с Жан-Луи Трентинян и Изабел Юпер в своеобразно продължение на историята, макар и с друг акцент. На тях двамата, както и на Матийо Касовиц се пада задачата да персонифицират обсесии и душевни страдания, които парадоксално (но съвсем логично в стила на наблюдателя Ханеке) не ги правят по-симпатични за зрителя. Съчетавайки потиснатите неврози на персонажите със социална сатира, режисьорът скицира емоционалното затворничество (предадено и с невъзможността на дядо Жорж физически да напусне кадъра с инвалидната си количка), пропастта между поколенията (Ан), изневярата като бягство от поемането на отговорност (Томас), безплодния социален бунт (Пиер)…
Много от образите в „Щастлив край“ са студени, презрително настроени към другите, морално и физически жестоки, без желание за общуване. Или най-малкото имат доста двусмислено поведение… любовта, която изразяват или се опитват да изразят към ближния, е слаба и дори лицемерна. И в центъра на тази „патология“ е тийнейджърката Ев, заобиколена от хора, които не се интересуват от нея. Детето в семейство Лоран не е проводник на надежда за бъдещето, а пълноправен представител на фамилията, еднакво обезпокоителен както с действията, така и с безмълвното си наблюдение. В света, представен от Ханеке, (подобно на този от „Времето на вълка“) социалното издигане в обществото изглежда невъзможно и ролята на всеки е непроменима и неподвижна, подобно на кадрите, в които е разказана историята. Персонажите в „Щастлив край“ са противоречиви, амбивалентни и загадъчни, като самия филм.
