Със словашкия режисьор, който беше гост на София Филм Фест и получи Наградата на София, разговаря Цветан ЦВЕТАНОВ. За вътрешната красота и мъдростта на хората от стария свят; за неприспособимостта на най-добрите от нас.
Класикът на чехословашкото кино Душан Ханак беше беше у нас миналата седмица по покана на София Филм Фест. Програмата, посветена на Чехословашката нова вълна, се откри с един от емблематичните филми от времето на „нормализацията” – „322” (1969 г.) – и един от трите филма на Душан Ханак, заключени в трезора за две десетилетия от цензурата. Всъщност „322” съвсем не е единственият му филм с необикновена съдба и множество перипетии. И то не само през социализма, но и в по-късни епохи. „Хартиени глави” (1995) докарва автора си до хоспитализиране в кардиологията, но това е друга история… Днес Душан Ханак, роден през 1938г. в Братислава, автор освен на споменатите вече два филма и на „Розови сънища” (1976), „Аз обичам, ти обичаш” (1980), който му носи Сребърна мечка на Берлинале, и др., преподава, а не прави кино. И е интересен разказвач, който дори в неангажиран разговор може неусетно да ви накара да попаднете в обстановката или в ситуацията, за която говори. Избрахме да се спрем на друг негов филм, „Образи от стария свят” (1972), който разчита на друг подход – показва по неповторим документално-поетичен начин други модели на човешко общество, друга ценностна система, по-силна и от тази на тогавашната „нормализация”, и от днешната.
Г-н Ханак, филмът Ви „Образи от стария свят” ни среща по особено поетичен начин с истински и чисти духовно хора от миналото, стари хора, които, ако следваме внимателно думите им, можем да установим, че парадоксално са много по-млади от човека, живеещ в днешните условия на глобализация. По-стар ли е светът днес или по-млад, според Вас?
Да, интересен въпрос. Концепцията за филма е от началото на „нормализацията”, след съветската окупация. Знаете, този период продължи 21 години и имаше много голямо въздействие върху това какво може и какво е забранено да се казва в изкуството. Аз дълго време си мислех, че съм аполитичен човек, защото най-много ме интересуват хората, техните съдби в променящи се обществени условия. И когато нарекох филма „Образи от стария свят”, то беше по причината, че героите в този филм носеха у себе си ценности, които „нормализираното” вече общество нямаше. Аз не мога да твърдя, че повечето хора тогава са били колаборационисти, обаче всички се стараеха все пак да получават своята основна заплата. И условието да получаваш хляба си беше, че можеш да си мислиш каквото искаш, но не можеш да го говориш публично.
Героите на „Образи от стария свят” са възрастни хора, които не разчитат на „заплата” или какъвто и да било социален статус, застрашен в условия на диктатура…
Героите от „Образи от стария свят” носеха универсални човешки ценности, бяха аскети, без да знаят какво означава точно да си аскет, бяха много, много мъдри, носеха в себе си невероятна чистота, искаха да живеят в хармония с природата и с другите хора. Така че наистина бяха образи от стария свят. И то в този смисъл, че наистина не се оплакваха, те живееха живота си така, както са го живели техните предци. Всъщност те нямаха нужда нито от „нормализацията”, нито от този авторитарен режим. Така че това не беше политически филм. Но уплашените политици от онези години, които по времето на „нормализацията” прилагаха практиките от 50-те години, веднага усетиха опасност, усетиха, че става дума за някакъв различен филм, а не за витрината на социализма. Те ме обвиняваха, че правя социална критика. При това аз не критикувах – хората във филма си бяха доволни в своите дървени къщи на село и със своя начин на живот, но критиците казваха нещо, в което никога не съм вярвал – че всъщност разпространявам естетика на грозотата. На партийните функционери хората с бръчките, със старите лица, им се видяха грозни. На мен не ми се видяха грозни, и днес не ми се виждат такива, напротив – те са вътрешно красиви, чисти, имат в себе си нещо, което на модерния човек му убягва. И то не само по време на „нормализацията” и съществуването на тогавашния режим, но и днес.
Как се възприема филмът ви днес? Защото според мен той далеч надскача конкретната историческа рамка.
Много се радвам, че филмът е издържал на изпита на времето, защото той, макар и забранен за 18 години, разказваше за духовната и по-добрата страна на човека. Но след като режимът падна, някой интелигентен човек в Словашкия филмов институт е преписал характеристиката на филма и после той беше представен по целия свят като „образи на хора, които остават себе си дори във времето на цивилизационен хаос и несигурност, в което живеем”. И това описание не касае само Словакия или България, а целия свят. Като че ли губим определени универсални ценности, от които имаме нужда. Духовното измерение на един човек не означава, че трябва да ходи три пъти седмично на църква.
И всъщност така се случи, че филмът показа не само тези страници от времето на „нормализацията”, но и другото лице на времето, в което живеем днес, на глобализацията. В своите филми аз винаги съм се интересувал от човешкото измерение, не от политическото, но когато разказвам историята на даден човек, аз я разказвам в дадения обществен контекст. Много ми е интересно при какви обществени условия човек може да остане себе си, и при какви – не. Ако се върнем към филма, бях на неговата прожекция в Музея на модерното изкуство в Ню Йорк и там имаше хора, които нямаха идея какво е това социализъм или „нормализация”, но след филма идваха при мен, за да ми благодарят, че са имали възможност да се докоснат до нещо, което е много, много човешко. Защото най-добрите от нас никога не са успявали да се приспособят към едно изискване на обществото – съм това да бъдат манипулирани от него. Нашата голяма победа днес е, че за разлика от онези години, днес можем да говорим за това свободно, обаче светът много, много не се е променил, погледнат през отношението „човек-общество”.
