Селски фрагменти XXIV

Казвал съм го неведнъж: на село натискът на „социалистическото строителство“ и на „партийната повеля“ нямаха онзи изострено-брутален характер като в големия град, да не говорим за София. Ние някак минавахме между капките, живеехме в една полуавтаркия (самодостатъчност); социализмът ни се случваше отдалеч. Разбира се, съществуваха пробиви; отровните му пипала ни достигаха, нямаше как да не ни достигат – знаем колко изпечени бяха неговите агитатори в напълно безплодното, но пък за сметка на това шумно усилие цялата пара да отгърмява в свирката. По този повод една моя леля, лолка Талка (Наталия), ехидно подмяташе: „Празна Мара тъпан била“. Хич не ги обичаше тя комунистите и с право: след Девети подкарват баща ѝ (и мой дядо), поп Димитър, и го пребиват в мазетата на берковската милиция. Семейството ми още не е наясно точно защо: дали защото е проповедник на „опиума за народа“, религията; дали че е бил ляв, но не комунист и не им се е връзвал на приказките; дали заради пари – един от създателите е и председател на кооперацията в Бързия, държал е и касата (аз смятам тази версия за най-меродавна). Така или иначе, отива си месеци след побоя и леля ми не можеше да им го прости. На тая основа имаха бурни спорове с майка ми, която – израсла в оскъдица и беднотия, твърдо вярваше, че благодарение на народната власт се е изучила и е станала човек. Препираха се на лозето, докато копаехме: „Розе – гълчеше я лолка Талка, – комунистите, от мене да го знааш, са като тоа бурен – не го ли изкормиш овреме, отидè ти лозето, та се не видè. Па добре, че понекогиж сàми се кастрът, че да не ни затрат нацело“. Мъдра жена беше леля ми, макар с четирикласно образование (завършен 8 клас по сегашному). Майка ми обаче не ѝ признаваше мъдростта, само плътно свиваше устни в знак на отрицание. Имаше този навик – мълчи, не отговаря, трае си, но щом присвие устничките, ясно е – не е съгласна и няма сила на света, дето ще смогне да я убеди, че дори и Господ да е…

Нещастието с дядо ми става в по-канибалски времена, ние си живуркахме във вегетариански (това по Анна Ахматова) – социализмът просто течеше покрай нас, не ни завличаше, камо ли да ни удави. Но че бучеше – бучеше и още как! Най-напред в училището: що поетично-музикални рецитали сме изкарали, чет нямат… Дружинна ръководителка ни беше една Пенчèто – дребна, та дребна, половин бой човек, ама вредна за петима. За всяко пò така събитие – 1 май, 23 септември (избухването на Септемврийското въстание през 1923 г.), празникът на училището 12 април (патрон е Г. С. Раковски), 7 ноември, се строявахме класовете да пеем и декламираме пред инспектори, местни активисти и властници. А преди приемането ни за пионери направо ни изкара душицата – толкова не съм пял, рецитирал и марширувал даже в казармата! Учебниците също бяха пълни със завоалирани идеологически послания: разказът на Хенрик Сенкевич за Янко музиканта например или този на Чехов за писмото, адресирано от малкия Ванка „На село за дядо“. Но един за Гогол тотално избиваше рибата: нахълтват жандармеристи да претърсват квартирата на ученик ремсист и откриват на лавицата книгата „Мъртви души“ от Н. В. Гогол. Ха! – потриват доволно ръце „изедниците“, хванали го натясно – руска книга, а щом е руска, значи е забранена (авторите на учебници по онова време не правеха разлика между руснак, украинец и белорусин, но то – ако иде за реч – те и между българин и руснак не правеха разлика). Само че ядец – нашият ремсист е печен, няма да им се даде толкова лесно: „Ама господин полицай, вижте какво пише – Н. В. Гогол, което значи Негово Величество Гогол, това е царски човек, не бунтовник!“. Бърчат чело жандармите, почесват се, ама не могат да не признаят – Н. В. си е Н. В., няма мърдане! И пускат правилно ориентирания политически младежа по живо по здраво… Подвеждаща история, разбира се, но нека я приветстваме в италиански дух: може и да не е истина, ама добре е измислена…

След това медиите (средствата за масова информация). Всеки петък вместо „По света и у нас“ – съветската емисия централни новини. Че и почти цялата програма с руско съдържание… Руско-съветското с кофи се лее и от радиото – народни песни, песни за войната, песни на съветските народи… Абе много песни, много чудо! Някои още кънтят в главата ми: „Вихри враждебные“ („Варшавянка“), „Ставай, страна огромная“ („Священная война“), „Ой, смуглянка-молдованка“… Подкованите български не падат по-долу: „Комунисти, комсомолци, пионери във един и същи строй“, „Хей, поле широко“, „Имала майка едно ми чедо“, „Партизан за бой се стяга“, „Шумете, дебри и балкани“… В 7.15 сутринта всеки делничен ден по радиото вървеше „България – дела и документи“, в което най-често се разправяше за подвизите на шумкарите – Балванската битка, отряда „Чавдар“, Замфир Попов, Гаврил Генов, Георги Дамянов, Емил Марков, Христо Михайлов (най-известните комунистически дейци от Северозапада). Помня добре предаването, тъй като щом свършеше, хващах чантата и към училище. За сериалите да не говорим… Децата най се радвахме, като ни се паднеше огледалце с Митко Бомбата (Георги Господинов се хвали със същото в „Роден на 7 януари“). Пропагандата избиваше отвсякъде: на автогарата в Берковица бяха наредени портретите на първите държавни и партийни ръководители и аз си играех да разпознавам в строгите физиономии кой кой е. Тодор Живков си личеше – беше с около 1/3 по-голям от другите. Понякога някой изчезваше и се чудех защо – за властовите боричкания по високите етажи вестниците не проронваха дума. Но пък бяха пълни с лозунги и снимки от конгреси и трудови подвизи…

Ние, учениците, също бяхме привиквани за трудови подвизи – на бригади. Няма значение колко си голям: в началния курс ходехме да берем ягоди и малини, собственост на ТКЗС-то в Бързия, като поотраснахме – в АПК-то „на хмелта“. Така им викахме на пространните хмелни насаждения край Берковица и до близкото село Ягодово. За разлика от студентските бригади, не си спомням да са ни плащали. На хмела работехме есенес, береше се сравнително лесно: увивно растение, той висеше на високо издигнати телове, закачени за други, захванати за бетонни стълбове. Дават ти една бая дълга пръчка и с нея трябва да откачиш телта. Пада на земята и обираш фъндъците (плодът на хмела е на цветчета). Като свършиш, я връщаш обратно. С малините също не виждахме зор, а имаше и файда – ядеш на корем. И ягоди зобахме здраво, но аз там не обичах твърде – ниско долу са, работиш или наведен, или клекнал, придвижваш се с патешко ходене и краката ти изтръпват. Ама никой не те пита, има норма и трябва да я изпълниш. Не се сещам колко щайги беше нормата, сещам се само, че никога не я докарвах и началната ми учителка здравата ме хокаше: „Ей го, Митко пак последен…“. И не зная дали заради наистина необичайната обсебеност на майка ми от земеделския труд, или от тия неприятни спомени с брането на ягоди, ама селскостопанската работа тъй и не я заобичах. И честно, чудя се на всекиго, тръгнал да разправя, че така се отморявал. Отморява се чушки! – това си е къртовско бачкане, братче, особено ако е всеки ден…

Бързийското ТКЗС не беше от проспериращите, нямаше и как – планинско село, кафява горска почва, не от най-плодородните. Повече разчиташе на овце и крави, макар че овчите стада на каракачаните така и не можеше да ги стигне нито по брой, нито по млеконадой. В двора не можеше да се влезе току-така – караулка с пазач, бариера, пазачът те познава, ала ти иска паспорт, за да влезеш – инак не те пуска. Ходил съм с баща ми да си плащаме за частното ползване – социалистическите ТКЗС-та, ДЗС-та и АПК-та бяха гола вода, хич не можеха да изхранят населението, затова предоставяха не твърде атрактивни земи уж за семейно самозадоволяване. Но и тук пропагандата успяваше да ни вгорчи живота: тъкмо тая лична собственост беше на прицел, когато от партийната трибуна се громеше „малката правда“ и как не бивало тя да има предимство пред „голямата“. А тя, „голямата“, беше ясна – говореха за държавата, подразбираха БКП. На село го схващахме това разбиране без грешка: „Всичко в името на човека, всичко за благото на човека“. Знаем, казваха моите съселяни, намигайки иронично от върха на своята автаркия, добре знаем и името на човека…  

Днес обаче изглежда мнозина са го забравили, затова и живеят с криви представи за онова време. Толкова криви, че чак гласът им изкривява.

Във фалцет и асамблеи…