0
3116

Пробитата двойна плоча

Софийски истории (21)

Променливостта на времето е също игра със случайността, която ражда истории. Онзи ден, докато бързах по столичната улица „Княз Борис“, за да преваря дъжда, ни най-малко не подозирах, че пак ще подновя моите „софийски истории“. Изведнъж се смрачи и облаците от Витоша стремглаво превзеха града. В такива случаи всеки бърза, колкото може. На ъгъла с „Неофит Рилски“ се натъкнах обаче на двама мъже, мъкнещи дограми и някакви дълги железа, които стовариха на тротоара. В същото време камион за бира бе запречил цялата улица, а шофьорът, демонстрирайки добра спортна форма, пренасяше каса след каса към отсрещното магазинче. Бира и футбол, като за европейското първенство. Няма как, аз също забавих крачка, още повече че няколко слънчеви лъча надникнаха иззад облаците и ненадейно развиделя. В това време единият от мъжете пред мен изруга. Част от железата, опрени в конструкцията от дограми до стената на кооперацията, се бяха вклинили в мястото, изрязано в шуплестата мазилка, за да бъде поставена там паметна плоча. Той напря с всичка сила и извика другия на помощ: „Айде, дай, че тая глупост тука пречи…“.

„Глупостта“ бе паметната плоча на поетите Никола Ракитин и Стамен Панчев, пронизана в долния край като с копие! Нямаше как, намесих се: „Не виждате ли, че ще изкъртите плочата! Паметен знак е за двама поети!“… Тогава мъжът, най-сетне успял да измъкне желязото, се извъртя, изгледа ме с пълно презрение, после впери поглед в плочата и ми рече: „Кви поети, бе? Нема такива поети!“ И помъкна железата към съседния двор, следван от дограмите.

„Няма такива поети!“… Продължих и аз по пътя си, разминавайки се с хора, които ми се струваше, че се срещат, но всъщност не се познават. Питайки се – извън конкретната простотия, – как тъй решаваме, че „има такива хора“ или „няма такива хора“, ако просто не се побират в първите имена от училищния канон.

За Стамен Панчев днес със сигурност си спомнят малцина. Отива си на 33 години след сраженията за Чаталджа в Балканската война, застигнат от смъртта в Кадъкьой, на десетина километра от Мраморно море. Намират в ръката на подпоручик Панчев снимка на невръстния му син Павел. Приживе така и не издава стихосбирка, пише стихове, повлиян от Пушкин и Лермонтов, повечето на военни мотиви, такъв е бил духът на епохата. Ала поколения ученици са знаели наизуст това стихотворение, открито във военния му бележник, писано в предусещане на смъртта:

Сине мой, надежда скъпа моя,
радост в грижи, грижа в радостта,
може би последен ден е тоя,
в който те милува твой баща
.

Тъй че минете ли край „Неофит Рилски“ 20, обърнете внимание на тази необичайна – „двойна плоча“, поразена в долния край от днешната простотия. Спомнете си за автора на „Сине мой“, стихотворение, достойно за всяка българска антология и писано от едно „смутено, мургавичко момче с винаги сведен поглед (по описанието на Стилиян Чилингиров), завършило педагогика и философия, и отишло си без време от този свят. Интересното в „двойната плоча“ е, че Стамен Панчев е бил някакъв много далечен роднина (ако не и почти съименник) с друг известен български лирик – Никола Ракитин (Никола Василев Панчев), както и че в края на XIX в. тук се е издигал фамилен дом, вместо днешната безлично сива кооперация. Именно тук Стамен Панчев среща и любовта на своя живот – Райна (сестрата на Ракитин), от която има дете и до която пише писмата си от фронта.

В същия този дом до 1907 г. Никола Ракитин заживява със съпругата си Катя, преди да замине да учителства в Плевен. След което съдбата на този „нежен български лирик“ (по определението на Константин Балмонт, който го превежда на руски) се обръща в трагедия. В символ за язвите на политическата корупция и затова си струва да бъде разказана днес.

„С килната настрана широкопола шапка, широка като душата му; със старобългарски мустаци и брада, истински български „чичо“, приветлив, усмихнат, но когато трябва – и строг!”. Така журналистът Христо Бръзицов описва поета Никола Ракитин, който четвърт век учителства в Плевен, развива бурна читалищна дейност, пише стихове и издава петнайсет книги. И след смъртта на възрожденеца Стоян Заимов – несменяем директор на Военно-историческия музей в Плевен – местните граждани смятат, че по право поетът Ракитин е редно да поеме музея – като най-известната културна фигура в града. Така и става. Без никой да подозира какви неприятности ще го връхлетят на този пост и че това ще му коства живота.

Ракитин поема работата с ентусиазъм, но още в началото на 1933 г. констатира „известни нередности“. „Паметните места“ в Плевен от Руско-турската война се радват на интереса на посетители и туристи, поради което са обособени в музейна институция към Министерството на войната. Поетът споделя опасенията си за „злоупотреби“ от страна на персонала със своя пряк началник – полковник Стойчев, ръководител на отдела за военни музеи и паметници в министерството, който го успокоява, че ще има проверка. В същото време екипът на музея е видимо недоволен от новия си директор и иска да я кара постарому, както при престарелия Стоян Заимов, който не е упражнявал особен контрол. Междувременно от София изпращат заместник на Ракитин – някой си Александър Шулц, с когото поетът влиза в остър конфликт.

Ракитин на няколко пъти пише „изложения“ до прекия си началник полковник Стойчев, който всеки път го уверява, че проверката е в ход и скоро ще се обявят резултатите. А времената са трудни – след световната финансова криза. Заплатите на служителите в музея не са изплащани близо година. Самият Ракитин работи в този период без пари. Той започва да мечтае да се върне към учителстването. Подава една, сетне и втора молба, но всеки път среща отказа на Министерството на народното просвещение.

Поетът се чувства в безизходица. Сам подава заявление до военния прокурор – да се отвори дело, за да се види има или няма злоупотреби. Повече от притеснен е, че на музея – а и лично на него – се водят експонати и вещи, изчезнали от години.

Никакъв отговор, докато в средата на 1933 г. не става ясно, че прокурорската проверка е към края си, но за обвиняем в нея е посочен самият Ракитин. Останалите разследвани по делото – Таньо Желев, Георги Петров, Петър Генов и Екатерина Бойчева – са конституирани като свидетели на обвинението. А тъкмо те, като дългогодишни служители в музея, са вършили безобразията, включително и кражбите.

Така Никола Ракитин бива обвинен в „злоупотреби и липси на ценни исторически експонати“.

И, второ, забележете: пак след донос на служителите му е повдигнато обвинението, че бил „румънски шпионин“! Причината за „сигнала“ е направо комична. В началото на мандата му в Плевен идва голяма румънска военна делегация, която той развежда по местата на някогашните сражения, за което те оставят в книгата на музея благодарствен отзив. Служителите на музея обаче „сигнализират“, че Ракитин е показал на румънците „секретна военна карта“ – на турските табии от 1877 г. – и така издал „военна тайна“.

В заповедта за уволнението му от септември 1933 г. посочените причини са други:

Заповед 397

Донасям, че бившият директор на Военно-историческите музеи в град Плевен –  

Никола Василев Ракитин е уволнен с явна министерска заповед 327, която дословно гласи:

Уволнявам от служба директора на военно-историческите къщи-музеи гр. Плевен Никола Василев Ракитин по липса на ценз за служба по военното ведомство, а вместо него назначавам Софийския жител Петър Куюмджиев. Уволнението на първия и назначението на втория да се счита от деня на предаване и приемане на длъжността.

Генерал-лейтенант Кисьов

Никола Ракитин е напълно съкрушен. Уволнен е, опетнено е името му, а при връчването на заповедта му съобщават, че ще бъде съден и за злоупотреби. Той иска да се защити, търси подадените от него материали, но му е заявено, че шестмесечните преписки били… изгубени.

Омагьосаният кръг на българската Темида.

Завръща се в София, мизерства, изпада в депресия. Говори за самоубийство.

И на 2 май 1934 г. вестниците гръмват с вестта, че поетът Никола Ракитин се е хвърлил от влака при тунел 3 до гара Реброво, на път от София за Плевен.

Общественият скандал е огромен. Ракитин е видима жертва на корупцията, разяждаща тогавашна България. А трагичната му смърт е истинска плесница срещу управлението на Народния блок, сглобено от множество партии и различни скрити или явни интереси, само и само да има управление на страната. Две седмици по-късно военните свалят с преврат правителството на Народния блок (19 май 1934 г.), партиите са забранени, което поставя началото на „безпартийния режим“ в България.

Емануил Попдимитров (първият вляво), Никола Ракитин (вторият вляво), Константин Балмонт (третият вляво)

Когато научава за смъртта на поета, проф. Михаил Арнаудов пише следното:

Всички го оплакаха, и искрено, и без притворство. Защото всички го обичаха, тоя чистосърдечен и незлоблив певец, който с любвеобилното си сърце и широката си душа искаше да обгърне всички в дружба и обич. Но най-после и той стана жертва на човешката дребнавост и недомислие. („Морски сговор, май 1934 г.)

На опелото на Ракитин в столичния храм  „Св. София“ се стичат множество граждани, присъстват дори неколцина министри земеделци. Опяват го, въпреки че е самоубиец – по изричното решение на Софийския митрополит Стефан. От ръка на ръка се предава неговото прощално писмо, публикувано и във вестниците:

Мили мои хубави деца Лили, Светла и Биса,

Бях тъй благ и добър към вас, такъв бях и към другите. Не съм допускал, че срещу мен зли хора ще се отнесат жестоко. Моят последен бащински съвет е да се пазите от зли хора. Слушайте майка си, която тъй много се грижи за вас. Аз ви оставям само едно богатство – моите песни, в които звучи душата ми. Четете тия песни и душата на вашия татко ще бъде винаги с вас.

Прегръщам ви и целувам!

Ваш татко Кольо

Пред ковчега му държи слово неговият някогашен учител – писателят Стилиян Чилингиров, председател на Съюза на българските читалища, който се обръща към събралото се множество с думите:

Искам да се обърна не към опечалените, а към неопечалените в тая клета, нещастна и надвиснала над пропастта страна. Прелиствам страниците на нашата литературна, културна и обществена действителност. Прелиствам и диря да намеря име тъй светло, тъй чисто и лъчезарно като името на Никола Василев Ракитин и рядко намирам. Отчаян, аз търся да намеря съдба по-нерадостна, по-жестока и по-трагична от неговата, и също не намирам. Най-лошото от нашата близка и далечна действителност е стократно по-желано, по-радостно от блясъка на днешните ни дни пълни с коварство, злоба и слънцеубийство.

След което Чилингиров пита на всеослушание:

И кому беше необходима тая смърт? Кому тя беше желана? Кой печален демон, изгонен от чертозите на човещината, възлюбил мрака, замисли да свали слънцето от зенита на нашите мечти, за да го захвърли под чугунените колела на влака в непрогледната тъма на четвъртия тунел между Реброво и София? Кой? Питам, но защо ли?

Въпросът, оказва се, не е бил чисто реторичен. Пред гроба на поета Ракитин всички гръмко настояват истината да се разбули и той да бъде реабилитиран. Пресата също зове за справедливост. Разпоредена е нова прокурорска проверка, която скоро потъва из дебрите на деветнайсетомайския преврат – нали на власт са военните. А гарван гарвану око не вади!

Съюзът на българските писатели също не иска да остане по-назад. Избрана е анкетна комисия, която не само да събере материалите по смъртта на поета, но и да издири виновника (!), като го посочи на потресеното от смъртта на Ракитин общество.

Уви, това си остава блян. В спомените си „Моите съвременници“ (том 1) Стилиян Чилингиров обобщава: Както е бивало винаги у нас, така стана и сега. Членовете на анкетната комисия не се събраха дори на учредително заседание. Всичко се забрави след време, на всички олекна. Печална българска действителност.

И какво остава след всичко това? Една човешка трагедия, една паметна плоча и стиховете на поета:

Коварство с подлост ме сразиха,
не съм бил за земята тук.
Ще сглъхне в тая есен тиха
на лирата ми сетен звук.
В делнични грижи бях безгрижен
от малкото доволен бях.
У всекиго аз виждах ближен
врага си даже не проклех.
Прости, земя, ти моя родна,
прости, есенен шир златист.
О, Господи, с душа свободна,
при тебе ида горд и чист.

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и сп. "Култура". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияОбсебена от човеколюбивия смях на Гогол
Следваща статияНосталгия по непреживяното време