България не може повече да продължава така. Страната е в трайна нестабилност. Правителството си дава вид, че уж провежда някаква политика, а всъщност мобилизира целия си полицейски, финансов и медиен ресурс с едничката цел да оцелее. Очевидно онова, което клати и подрива властта отвътре, не е опозицията (вътре и извън парламента), не е и предизвестеният вот на недоверие на ГЕРБ, а са упорстващите, макар и понамалели протестиращи, които коалицията „Орешарски” (БСП-ДПС- Атака) с всички сили и средства се опитва да маргинализира или „изключи” от обществения живот.

Затова, вместо да затъваме в анализи на пропагандната „социална политика” на 100-те дни Орешарски (с уж намалените, а комай растящи сметки за тока, с отложеното увеличение на минималната работна заплата, с орязаните данъчни облекчения за млади семейства и т.н.), е далеч по-важно да се вгледаме в глобалната рамка на това управление, в политическия модел, който то иска да „нахлузи” на гражданите.

Накратко:

– в онова, което се опитват да ни наложат;

– в начина, по който го осъществяват;

– в дългосрочната цел, която тази нова Тройна коалиция си поставя по отношение на цялото българско общество;

1. 100-те дни на Орешарски, в светлината на клонящия към своя 100-тен ден протест, ясно очертаха стратегията на властта: да противопоставя (София на провинцията, възрастни срещу млади, образовани срещу по-малко образовани и т.н.), цинично да разединява „плебса”, само и само да продължи да управлява. С това, общо взето, се изчерпва и най-втръсналата ни мантра на БСП и ДПС. А именно: как „Народът”, дал им властта чрез избори, не протестира, а протестира някакъв друг „народ”,  който е само в столицата, тоест в „малцинство”.

2. Тоест пред очите ни се прави опит за наложен избор между „Народ” и „народ”, отдавна описан в политическата философия на Джорджо Агамбен, избор, от който произтичат две възможни решения. Първото, според Агамбен, е класическото решение на тоталитаризма (нацистко или комунистическо), което предполага „окончателното изключване” на недоволния „народ”. Отначало чрез  неговото заклеймяване („мръсната буржоазия”, „за всичко виновните евреи”; в нашия случай –  „гадните софиянци” или „движените от чужди сили интелигенти”), преди да се стигне до физическото отстраняване на „малцинството”. Съвсем различно е решението на демокрацията: то предполага „включването” на протестиращите, на „малцинствата” чрез постигането на консенсус, включително чрез избори. Има, разбира се, и междинно решение (както е в Русия на Путин), към което клони и властта в България, когато разбунтувалото се „малцинство” се удържа не само чрез брутална сила, но и се „сдържа” с помощта на друго, лоялно на властта „малцинство” – „нашите” срещу „вашите” (путинските „нашисти”). Българска специфика на същото това квази-решение са очевидно „контра-протестиращите” (събирани или заплащани), след като се провалиха опитите Волен Сидеров или Бисер Миланов-Петното да оглавят „щурмови групи” за арести или „изключване” на инакомислещите.

3. Още по-тревожен е симптомът на засилващия се авторитаризъм на новата Тройна коалиция, макар сегашната власт да се скъсва да ни убеждава как сме се „сбогували със страха”, нагнетен от предишните властници. За управлението на ГЕРБ със сигурност могат да се кажат много неща (некомпетентност, милиционерщина и т.н.). Но не си спомням преди МВР толкова мащабно да е заснемало и идентифицирало протестиращи с идеята те да бъдат подложени на репресия. Истината е, че в момента се отправят груби заплахи за уволнение към държавни служители на всички равнища, ако те участват в протестите (уволнението на Мартин Иванов от ръководството на Държавната агенция „Архиви” е само един от примерите). Отдавна (всъщност от Виденово време) центърът на София не е осъмвал с толкова полиция и такива ограждения около парламента. Да не говорим за засилващата се властова прегръдка над медиите с цел да се запуши устата им (вестниците вече са овладени, сега на прицел са обществените медии БНТ и БНР).

И какъв е резултатът от всичко това? Нямам спомен за друг български премиер, преди Пламен Орешарски, който до такава степен да не е бил приеман и да е освиркван при всяка своя публична поява (на честването на Съединението, пред БНТ, пред УНССС, на Деня на София). За да се стигне дотам (след петък 13-ти пред БНТ) вътрешният министър Цветлин Йовчев да заяви, че протестиращите нарушават личното пространство  на премиера!

Така всичко става лично. Хипертрофията на властта и бутафорният характер на сегашната коалиция неизбежно фокусират вниманието върху премиера Пламен Орешарски, където нещата са мъчително трудни с оглед на „естетиката на празния персонаж”. Човек без емоции (по собственото му признание), не-политик, но вече и не-експерт, държан изкъсо от коалиционното задкулисие между кръговете на Делян Пеевски и Моника Йосифова, който и до ден днешен не може да отговори на любимия на протестиращите въпрос „кой?”. Явно за Орешарски въпросът „кой?” не съществува, нему са познати само въпросите „къде?”„кога?” и „колко?” Ала дори фокусирането на цялата българска политика върху този безсубектен персонаж едва ли може да заличи границата между лично и публично, както се опитва да ни внуши МВР.  Все пак нито столичната улица „Сан Стефано” е частна, нито пък Българската национална телевизия е нечие лично притежание (ако не е така –  да бъдем уведомени, защото плащаме данъци за обществени медии!). Като очевидец на разигралото се на въпросния петък 13-ти пред БНТ не мога да не споделя и едно наблюдение, което се запечата в съзнанието ми, защото може да се приеме и като метафора на днешната ситуация. Във времето между силовото въвеждане на Орешарски в БНТ и позорното му измъкване през задния вход, МВР превключи гигантския телевизор във фоайето на bTV. Очевидно с надеждата да поуспокои стотиците гневни хора в дъжда с „Комиците”, усещайки как ще ги взриви появата на безизразната физиономия на премиера. Но не беше смешно. Беше гневно и донякъде тъжно. Защото Пламен Орешарски има очевиден проблем с част от изключените граждани, който не само че няма да се уталожи, но и ще се задълбочава. И това е „проблемът на Орешарски”. Лошото е и че гражданите имат все по-сериозен проблем с една задкулисна коалиция, където нищо няма ясен отговор, където няма принципи, а има само конюнктура и замазани отчети. Тъкмо срещу тази „оголила се политика” хората, излезли на улицата, продължават да протестират, независимо от своя брой, и независимо, че техните „100 дни” вече гонят книгата на рекордите. Те протестират, защото имат проблем. И техният проблем не е личен, макар че по аналогия с премиера, провеждащ тази политика, да би могъл да се нарече проблемът „Орешарски”. Всеки проблем обаче си има решение, както ще се види през идните месеци.