На 31 януари се навършва една година от смъртта на големия актьор Иван Иванов. Това е разговор с него от 2006 г. не толкова за киното, а за живеенето, просветлението и обичта, за да си спомним за безпрекословното усещане за човешко достойнство, което той въплъщаваше
„Всичко, което те заобикаля си ти“ са думите от тази среща, които са се запечатали в съзнанието ми и често си припомням в различни житейски ситуации. През есента на 2005 г. в Елена присъствах на терен при заснемането на сцена с Иван Иванов, който играеше кмета във филма на режисьора Анри Кулев „Врабците през октомври“ – история по текстове на Станислав Стратиев. От дълги години актьорът избягваше медиите, повечето време прекарваше в къщата си в панагюрското село Оборище – „Защото е по за живеене“ – и вече беше написал книгите си „Отговори“, „Добре дошъл у дома“, „Този живот, онзи живот“. Далеч от суетата, рекламата, имиджа, социалния хаос и фалш. Артистът беше станал писател, съвсем по сократовски потопен в „Опознай себе си“.
Срещнахме се за интервю с Иван Иванов през лятото на 2006 г., през октомври предстоеше излъчването на „Врабците“. После се видяхме, за да прочете текста преди публикуването му в сп. „Лидер“, което по-късно беше закрито. Държеше формата на общуване да остане „на ти“, да звучи като споделяне. След близо 40 роли в киното до промените, с ярки екранни превъплъщения в герои, които излъчват благородство, свободолюбие, чувство за справедливост, си мисля, че към онзи момент Иван Иванов не искаше да коментираме минали постижения. „Защото животът е сега.“ Май че след игралния филм на Анри Кулев, последната му поява е в документалния „Стоичков“ на Борислав Колев. Преди това бяха „Стъклени топчета“ (1999) на Иван Черкелов и заедно с Ваня Цветкова „Другият наш възможен живот“(2004) на Румяна Петкова. По думите на приятеля му Любо Чаталов: „Той не играеше, той беше истинският мъж в киното ни“.
Как се чувстваше във филма на Анри Кулев?
Аз се чувствах добре. Аз винаги се чувствам добре. И за мен не съществуват такива периоди и периодизации, наречени спад на киното.
Разбрах, че си написал сценарий за телевизионен сериал.
Беше преди много години, не се прие, все едно. Не бих казал, че е съвършеният сценарий, щом не се е случил, значи не му е дошло времето.
А какъв е този текст, който си написал за моноспектакъл?
Да, замислил съм го този моноспектакъл, но все още не се е осъществил. Но… когато му дойде времето.
А какъв е героят? Какво се случва?
Нищо не се случва… Аз за жена си искам да напиша, но моноспектакъл се пише много трудно.
Защото е като изповед ли?
По-лесно се пише за измислен герой. Да напишеш моноспектакъл за конкретен човек – това е много трудно. Това е невъзможно. Все едно да си правиш портрет…. няма такова попадение, защото всеки човек е уникален. Дотолкова е уникален, че прилича единствено и само на себе си. И няма никаква друга сила, която може да се вмести в неговата душа или да дорисува, или пък да изтрие с гумичка нещо. Затова е много трудно. А иначе като художествена измислица човек може да импровизира, фантазира, да създава литературен герой. Но да пресъздадеш някого… Казвали са ми: „Този герой е копие на теб“. Нищо подобно, аз не познавам героя си, аз просто правя една своя фантазия. Това са общоизвестни неща, те са ясни.
Как тръгна към писането, защо?
Чрез себеотдаване. Това се отнася за всяка работа. Писането дотолкова е себеотдаване, колкото е и самозадоволяване.
Вътрешна потребност?
Няма дефиниция, това е част от живота, който така или иначе те съпътства. Но при всички случаи то се прави според моженето. И го вършиш, ако ти харесва. Работата трябва да ти харесва, иначе се отказвай. В този смисъл казвам себеотдаване, но то е и себеприемане. То е едно и също.
Имаш ли любими автори?
Не, нямам такова изкристализирало предпочитание: „Харесвам и чета Достоевски до припадък“ или „Харесвам картините на Моне и Дьолакроа“. Харесвам това, за което си говорим – човешкото присъствие във всяка една дейност – била тя писане, поезия, актьорска игра, месене на хляб и така нататък. Харесва ми това човешко старание за себедоказване, за себеизява, за себеосъществяване с труд. Труденето във всяка една област ме изпълва с оптимизъм, харесва ми това старание. Докъде води това старание, вече е отделен въпрос! (Смее се.) Какъв е резултатът е друго нещо, но това неистово старание не-е-ещо да направиш е много интересно и похвално. Говоря не с пренебрежителен тон, напротив. Е, някои казват, че после отново има шанс и като не довършиш нещо, повтаряш пак и пак, и пак, докато свършиш тази работа перфектно.
Обичаш ли да наблюдаваш хората, това помагало ли ти е като актьор?
Не. Не съм наблюдател. Аз съм участник. „Аз наблюдавам“, звучи доста снобско. Единственото занимание на човека е да наблюдава себе си. Когато обаче престанеш да наблюдаваш себе си, ти отиваш отвъд границата на наблюдаващия и се превръщаш в наблюдаван. А ако имаш смелостта да прекрачиш и тази граница на наблюдавания, тогава се „унищожаваш“ и се превръщаш във Всичкото… Да наблюдаваш, да си наблюдаван, да си самонаблюдаващ се и да отречеш самонаблюденията, и да отидеш отвъд границата на всичко, се нарича постигнал. Там си! Нищо страшно не виждам в това – това е част от човешкия ум. Но не от обикновения човешки ум – то е част от бащата на обикновения човешки ум. И в него аз намирам прелест, намирам нещо, което ме занимава, интересно ми е и се казва истина.
Спомням си една твоя мисъл, че като не знаеш какво да правиш, най-добре е да се обърнеш към Бога? Имаш някакво специално отношение към Бога ли?
Всеки човек има специално отношение към Бога. Никой не знае що е Бог, но всеки има отношение, личностно отношение. Дори и да не е личностно, то е всепривличащо отношение. Аз не правя никакво изключение. Думата не е „специално“, всеки човек има всепривличащо отношение – така се нарича. По-скоро човекът няма отношение към Бога, той не знае, а Бог има отношение към човека, което е всепривличащо.
Подлежи ли на описание един твой ден? Без сценарий…
Това е много трудно, да се опише един ден. Това е почти невъзможно понятие. Не се правя на интересен, но е невъзможно, това нещо не може да се разкаже, да се опише, да се сънува, да се бленува. Защото човешката воля, сърце и ум диктуват правила – абсолютни правила. Те са създадени и те съществуват. Те работят. Работата на човека в тоя един ден – винаги трябва да се добави божи! – е в това не да се подчини или съобрази, а да има знанието за това, че този ден, освен че е мой, твой или негов, но той винаги е божи. Аз не съм мистик, нито съм някакъв особен мъдрец или непрекъснато да ходя в черкви – не. Но аз живея със съзнанието за този ден. Всеки божи ден се нарича ден на благодарността – жив си. Такава ми е представата, такова ми е мисленето и ако щеш, такова ми е и живеенето.
Впечатлило ли те е нещо напоследък със своята красота, естетика? Независимо дали в битието ни, или в изкуството…
Аз харесвам човешкия род. Аз харесвам неговия стремеж към самоотъждествяването си… Каква по-голяма естетика!
Преди няколко години беше за малко в Америка, разкажи повече.
Не, това не е интересно. Сега всеки си ходи, където си иска, човечеството си ходи напред-назад. Това са някакви медийни събития. Целият свят се движи. Придвижването много-много не ме занимава. Мен ме интересуват човешките взаимоотношения, хората. Човешкият гений дали е построил опера в Сидни, или по-голям небостъргач в Токио – това не е от особено значение. Когато човек се ограничи в границите на собствената си планета и в собствения си „планетариум“, е доста скучно занимание – да изсмучеш от тази земя всичките ѝ ресурси, за да построиш най-големия „Боинг“, не знам кой модел и да ръсиш бомби… Не! Добре е човек да се огледа и за Млечния път. Добре е да се оглежда и около себе си, и да прецени собствените си възможности. Говоря за физическия свят и за доста неглижираното поведение на човеците. И въпреки всичко пак казвам: аз вярвам във величието и могъществото на човешкия дух. Но затова трябва знание, трябва просветление. А иначе се случват тегоби.
Как човек стига до своето просветление?
Не искам да приказвам като някакъв проповедник. Не. Няма рецепта. Е, хайде нека да го кажа – насън, по-поетично звучи.
Казват, че ако повториш една и съща грешка, значи не си научил свой житейски урок…
В земния си живот човек допуска непрекъснато грешки. Това е работата му – да греши. И човек не трябва да се притеснява и да се бои от грешките си, да се самобичува. Когато имаш знание за грешката – ти я поправяш. Ако нямаш знание за грешката, ти не я поправяш. Нямаш ли знание, ще си грешиш, докато свят светува. А грешката не я възприемайте като някакво зло. Не е зло – това е част от пътя към усъвършенстването на човека.
Вълнува ли те политиката по някакъв начин? Имаш ли коментар в този план?
В този план, в който говорим, тя не ме вълнува и няма място. Но тя има съществено значение. Защото ние говорим за грешки. И политикът трябва да изживее своя път до просветлението като всяко човешко същество. Трябва да изживееш пътя до своето просветление. Това е смисълът на човешкия живот.
Никой политик не мисли като теб!?…
Човечеството трябва да се харесва, такова каквото е. Това е изключително трудно. Човек не трябва да пилее напразни сили. Напразните сили водят до напразна смърт. Когато живееш в сън, събуждаш се в сън и си отиваш в сън – това се нарича напразна смърт. Когато си буден, няма напразна смърт. Има спящи хора и събудени хора. Да бъдеш жив, все още не означава, че си жив. Но в това няма нищо страшно. Нищо нравоучително не влагам и в една нотка на гласа си. Аз споделям това, което чувствам и знам.
Сещам се за едно прекрасно представление „Животът е сън“, в което ти играеше в Театъра на армията…
Беше много хубаво представление навремето. Текстът на Калдерон де ла Барка е великолепен, не че си позволявам да го коментирам сега, той е мъдрец, мистик и достига до това свое прозрение: „В живота напразни са усилия, почести, монетен звън, защото целият живот е сън, а сънищата – сънища остават“. Красив текст. Защото мъдрецът спира дотук. А истината, пътят и животът продължават оттук-нататък. Това е много важно – то не е въпрос на разбиране. То е познание. След мъдреците се намесва ангелският свят, след тях се намесват духовните учители, а след тях се намесват други сили… (смеем се).
Чел си Дънов?
Много ясно.
А как тълкуваш крилатата мисъл „Суета на суетите, всичко е суета“?
„Еклесиаст“ – човекът е достигнал дотам. Дадено му е толкова. След този етап е Новото време. Убеден съм, че човекът може да отиде отвъд, но затова трябват други неща.
Усъвършенстване?
Пробуждане му трябва на човека. Пробуждането е дар. Ако не се дари – после, друг път. Пробуждането винаги идва. Пробуждането все някога идва. Това е разковничето.
В книгата „Отговори“ беше написал: „А пък аз обичам жена си“ (актрисата Петя Силянова, б.а.), как ти хрумнаха тези откровения и издаването на стиховете?
Не е важно дали ти хрумват. Важното е как протича животът ти.
На теб кое най-много ти дава усещане за смисъл?
В книжката ми „Отговори“ съм си позволил да дам обяснение, отговори. Така или иначе аз съм заявил своята си същност – ролите са си роли, писането си е писане, животът ми е живот – това са различни неща. Аз живея в три свята. Ако ме поканят роля да изиграя – заповядайте. Ако трябва да напиша нещо – ще го напиша така, както знам. Ако трябва да направя нещо друго – да, като все пак се съобразявам с хората.
С какви хора предпочиташ да общуваш?
Аз обичам да се срещам с приятели, но то така стана, че няма къде да се срещаме. Едно време се срещахме в клуба на кинодейците. А сега всички са се пръснали, аз даже не знам кой къде ходи. Пък и нещо малко ме изморяват тези професионални разговори. Някакви много мъдри мисли се изказват, някакви амбиции, някакви страсти се разиграват. Човек може да отиде отвъд професията си, отвъд всичките си страсти, но това естествено е много трудно. „Търси в сърцето си и намери се. Но труден пътят е.“
Ти намери ли се?
Естествено. Иначе защо ги дрънкам всичките тези неща (смеем се). Любопитен съм към света. На много неща се нагледах, на много неща се дивих (смях). Нищо лошо-о-о, но няма как да кажа на човечеството: „Спрете с бомбите си“, ето това много ме дразни – когато невежеството изкристализира в глупост. А глупостта се изразява в някакво псевдомогъщество и страдат хора – това ме гневи. Жалко е, че това винаги е съпътствало човешкия живот – глупостта винаги се е изразявала я в копие, я в камък, я в нечия усъвършенствана бомба. Не му отива на човека да бъде глупав, не му отива.
Май не сме прогресирали много от древни времена досега?
Когато човек няма знание за цялото, той винаги е объркан. Има спомен само и единствено за отрязъците, наречени миг, минута, век. А когато има знание за цялото, тогава има знание за всичкото.
Какво означава човек да постигне хармония, според теб? Да приеме себе си ли?
Себе си трябва да се разглежда в контекста на всичкото. Всичко, което те заобикаля, си ти.
Играе ли ти се?
На мен не ми се играят герои. Много ми е смешно някой като каже: „Аз искам да изиграя един Шекспиров персонаж“. Не, аз не искам нищо. Аз съм го изиграл. Ако съм бил дори в един епизод, но в него съм бил аз. На мен ми трябва една минута същинско присъствие и мисля, че съм го направил.
Ако те поканят?
Разбира се, ако ме поканят, ще приема. Ще участвам във всякакъв филм, стига да не е глупав, посредствен, див, варварски, вулгарен и циничен. За мен е важно и какво ще представя на хората, какво те ще си спомнят за мен.
А какво искаш да им кажеш в този момент?
„Как да кажа, че ви обичам? Обичайте ме“.
