Сигурността на Израел е държавният резон на Германия. Тази уникална позиция, следствие от уникалното историческо престъпление на Германия, често създава сериозни вътрешно- и външнополитически усложнения на страната; както наблюдаваме сега във връзка със събитията в Близкия изток.
През март 1960 г. Конрад Аденауер, канцлерът на Западна Германия, се среща в Ню Йорк със своя израелски колега Давид Бен-Гурион. Осем години преди това Германия се е съгласила да плати на Израел репарации в размер на стотици милиони марки, но двете страни все още нямат дипломатически отношения. Думите на Аденауер на тази среща са съвсем недвусмислени: „Израел е крепост на Запада“… „Вече мога да ви кажа, че ние ще ви помогнем и няма да ви оставим сами“. Шест десетилетия по-късно сигурността на Израел е Staatsräson, държавният резон на Германия, както заяви през 2008 г. Ангела Меркел.
Великодушието на Западна Германия към Израел е мотивирано от съображения, надхвърлящи националния срам или задължение, или пък от предразсъдъците на канцлера, описан от неговия биограф като „колониалист от края на XIX век“, който ненавижда арабския национализъм на Гамал Абдел Насър и е въодушевен от англо-френско-израелското нападение над Египет през 1956 г. Със задълбочаването на Студената война Аденауер решава, че страната му се нуждае от по-голям суверенитет и по-голяма роля в западните икономически и военни съюзи; дългият път на Германия на запад минава през Израел. След 1960 г. Западна Германия действа бързо и се превръща в най-важния доставчик на военна техника за Израел, като освен това е и основният двигател на икономическата му модернизация. Самият Аденауер обяснява след оттеглянето си, че предоставянето на пари и оръжия на Израел е от съществено значение за възстановяването на „международния авторитет“ на Германия и добавя, че „влиянието на евреите дори днес, особено в Америка, не е за подценяване“.
Такава е „безпринципната политическа игра“, както я нарича Примо Леви, която ускорява реабилитацията на Германия само няколко години след като стават известни пълните мащаби на нейния геноциден антисемитизъм. В следвоенна Германия процъфтява стратегически филосемитизъм, който паразитира върху старите антисемитски стереотипи, но сега е съчетан с един сантиментален образ на евреина. Писателят Манес Шпербер е един от тези, които са отблъснати от него. „Вашият филосемитизъм ме потиска – пише той на свой колега, – унижава ме като комплимент, който се основава на абсурдно недоразумение… Вие надценявате нас, евреите, по опасен начин и настоявате да обичате целия ни народ. Аз не моля за това, не желая ние – или който и да е друг народ – да бъдем обичани по този начин“. Всъщност евреите са „малък, смел, героичен, гениален народ“, пише Die Welt. В същото време издателят на вестника Аксел Шпрингер е един от най-големите следвоенни работодатели на престарели нацисти.
В следвоенна Германия процъфтява стратегически филосемитизъм, който паразитира върху старите антисемитски стереотипи, но сега е съчетан с един сантиментален образ на евреина.
Представянето на израелците като арийски воини – според Bild Моше Даян бил като Ервин Ромел – не е противоречие, а императив за някои бенефициенти на германското икономическо чудо. В своята книга „Германия и Израел: избелване и държавно строителство“ (Daniel Marwecki, Germany and Israel: Whitewashing and Statebuilding, 2020) историкът Даниел Марвецки пише, че Аденауер направил така, че големият заем и доставката на военно оборудване „да зависят от това как Израел ще проведе съдебния процес“ срещу Адолф Айхман: той бил шокиран, когато научил за залавянето на Айхман от „Мосад“ само няколко седмици след срещата си с Бен-Гурион и се опасявал от евентуални разкрития на Айхман (Аденауер не е знаел също, че германски прокурор от еврейски произход тайно е информирал израелците за местонахождението на Айхман). Той полага изключителни усилия, така че най-близкият му довереник, Ханс Глобке[1], да не бъде уличен като съавтор на Нюрнбергските расови закони. Много мръсни подробности остават все още под ключ в секретните досиета на германското канцлерство и германското разузнаване. Но Бетина Щангнет е открила в архивите достатъчно, за да покаже в книгата си „Айхман преди Йерусалим“ (2014), че Аденауер е привлякъл дори ЦРУ, за да не се допусне споменаването на Глобке в статия на списание Life.
За голямо облекчение на Аденауер, новите му израелски съюзници защитават Глобке, спазвайки своята част от това, което Марвецки описва като „разменната структура, характерна за германско-израелските отношения“: морално опрощение за една недостатъчно денацифицирана и все още дълбоко антисемитска Германия в замяна на пари и оръжия. И за двете страни е било удобно да представят арабските противници на Израел, включително Насър („Хитлер на Нил“), като истински въплъщения на нацизма. Процесът срещу Айхман подценява трайната подкрепа за нацистите в Германия, като същевременно преувеличава нацисткото присъствие в арабските страни, което предизвиква раздразнението на поне един наблюдател: Хана Арент пише, че Глобке „заслужава повече от бившия мюфтия на Йерусалим[2] да фигурира в историята на страданията, които евреите понасят от нацистите“.
Както юдеофобията, така и ислямофобията се засилиха в Германия след нападението на „Хамас“, изпепеляващата офанзива на Израел срещу Газа и усилията на германското правителство да задуши публичните прояви на подкрепа за Палестина. Президентът Щайнмайер призова наскоро всички онези с „арабски корени“ в Германия да се отрекат от омразата към евреите и да осъдят „Хамас“. Вицеканцлерът Роберт Хабек отправи още по-ясно предупреждение към мюсюлманите: те ще бъдат толерирани в Германия само ако отхвърлят антисемитизма.
От своя страна израелският премиер Нетаняху след 7 октомври говори така, сякаш чете сценария на процеса срещу Айхман. Редовно заявява, че воюва срещу „новите нацисти“ в Газа, за да спаси „западната цивилизация“, подкрепян със сходни изявления от своята кохорта от еврейски супремасисти. Жителите на Газа са „получовеци“, „животни“, „нацисти“.
Тази отмъстителна реторика от поразената „крепост на Запада“ намира отзвук в Европа и Америка. Но наложеният от държавата филосемитизъм, който доминира отношенията на Германия с Израел, принадлежи към съвсем друг порядък. Малко преди офанзивата на „Хамас“ Израел си осигури, с американска благословия, своята най-голяма оръжейна сделка с Германия. В началото на ноември Financial Times съобщи, че от 7 октомври насам продажбите на германско оръжие за Израел рязко са се увеличили: цифрата за 2023 г. е над десет пъти по-висока от тази за предходната година. Когато Израел започна да бомбардира къщи, бежански лагери, училища, болници, джамии и черкви в Газа, а министрите от израелския кабинет започнаха да пропагандират плановете си за етническо прочистване, германският канцлер Шолц повтори националното правоверие: „Израел е страна, която отстоява правата на човека и международните закони и действа в съответствие с тях“. Докато кампанията на Нетаняху от безогледни убийства и разрушения се усилваше, Инго Герхарц, командващият Луфтвафе (ВВС), пристигна в Тел Авив, за да приветства „прецизността“ на израелските пилоти; генерал Герхарц, в униформа, се снима също така как дарява кръв за израелските войници.
В още по-смущаваща илюстрация на следвоенната германско-израелска симбиоза германският министър на здравеопазването Карл Лаутербах одобри видеоклип, в който Дъглас Мъри, говорител на английската крайна десница, твърди, че нацистите били по-сдържани от „Хамас“. „Гледайте и слушайте“ – ретуитва Карин Приен, заместник-председателка на Християндемократическия съюз и министър на образованието в Шлезвиг-Холщайн. „Това е страхотно“, написа Ян Флайшхауер, бивш редактор в Der Spiegel. „Наистина страхотно“, допълни Вероника Грим, член на Германския съвет на икономическите експерти. Вестник Süddeutsche Zeitung, който през 2021 г. „изкара“ антисемити петима ливански и палестински журналисти от „Дойче веле“, разобличи със също толкова хлабави доказателства индийския поет и историк на изкуството Ранджит Хоскоте като клеветник на евреите за това, че сравнявал ционизма с индуисткия национализъм. Die Zeit пък обърна внимание на своите читатели за друго морално безобразие: „Грета Тунберг открито симпатизира на палестинците“.
„Германски държавни служители – съобщи със закъснение в началото на декември New York Times – се занимават с това да преглеждат публикации в социалните мрежи и отворени писма, някои от които са отпреди повече от десетилетие. Финансирани от държавата културни институции отдавна санкционират творци и интелектуалци от Глобалния юг, които демонстрират и най-лек намек за симпатии към палестинците, като отнемат награди и покани. Сега германските власти се опитват да дисциплинират дори еврейски писатели, художници и активисти. Кандис Брайц, Дебора Фелдман и Маша Гесен са само последните, които са „поучавани“, както се изрази Еял Вайцман, „от децата и внуците на онези, които избиваха нашите семейства, а сега се осмеляват да ни казват, че сме били антисемити“.
Финансирани от държавата културни институции отдавна санкционират творци и интелектуалци от Глобалния юг, които демонстрират и най-лек намек за симпатии към палестинците.
Какво да кажем тогава за така възхваляваната култура на историческата памет в Германия? Сюзън Найман, която пише с възхищение за Vergangenheitsbewältigung (преосмисляне на миналото) в книгата си Learning from the Germans (2020), днес казва, че е променила мнението си. „Германците объркаха уроците от миналото“, писа тя през октомври. „Сега тяхната филосемитска ярост… е използвана за нападки срещу евреите в самата Германия“. В книгата Never Again: Germans and Genocide after the Holocaust, в която се разглежда германският отговор на масовите убийства в Камбоджа, Руанда и на Балканите, Андрю Порт изказва предположението, че „иначе образцовата равносметка за нацисткото минало и Холокоста може би неволно притъпи чувствителността на германците. Убеждението, че са оставили зад гърба си бесния расизъм на своите предшественици изглежда по парадоксален начин доведе до нагли проявления на различни форми на расизъм“. Това донякъде обяснява широко разпространеното в Германия безразличие към съдбата на палестинците и убеждението, че всяка критика по адрес на Израел е форма на фанатизъм (позиция, която отрича историческата подкрепа на самата Германия за много резолюции на ООН срещу израелските нарушения).
В действителност официалните усилия да се подобри имиджът на Германия в настоящето, като се заклейми миналото ѝ, срещаха значителна вътрешна съпротива. През 1998 г. Рудолф Аугщайн, основател и главен редактор на Der Spiegel и друг ранен покровител на бивши нацисти, казва, че берлинският Мемориал на Холокоста е създаден, за да се угоди на американските елити от „Източния бряг“. Историческата памет е твърде променлива, за да бъде вкарана в правия път от политическите и културните институции; винаги е изглеждало неправдоподобно, че колективното морално възпитание може да създаде стабилно, хомогенно тълкуване на историческите събития в течение на поколенията. Има твърде много други фактори, които определят какво се помни и какво се забравя, а германското национално подсъзнание е обременено от столетие на тайни, престъпления и опити за прикриването им. Безпощадната диагноза на Франк Стърн от книгата му The Whitewashing of the Yellow Badge (1992) е все така валидна и днес: „Германският филосемитизъм е преди всичко политически инструмент, използван не само за оправдаване на различни външнополитически решения, но и за стимулиране на морална позиция във времена, когато вътрешното спокойствие е застрашено от антисемитски, антидемократични и дясноекстремистки явления“.
Единственото европейско общество, опитало да се поучи от злокобното си минало, явно се бори да си припомни главната поука.
Това не е първият случай, в който позоваването на Staatsräson се използва за прикриване на демократични деформации. През 2021 г. например, докато договаряше военни сделки с Израел, Германия оспори правото на Международния наказателен съд да разследва военнопрестъпления в окупираните палестински територии. В средата на декември, когато двадесет хиляди палестинци бяха избити и епидемии заплашваха милионите разселени, Die Welt все още твърдеше, че „лозунгът Свободна Палестина е новият поздрав Хайл Хитлер“. Германските лидери продължават да блокират съвместните европейски призиви за прекратяване на огъня. Еял Вайцман може и да преувеличава, като казва, че „германският национализъм е започнал да се реабилитира и съживява под егидата на германската подкрепа за израелския национализъм“. Но единственото европейско общество, опитало да се поучи от злокобното си минало, явно се бори да си припомни главната поука. Германските политици и създатели на общественото мнение не само не изпълняват националната си отговорност към Израел, като изразяват безусловна солидарност с Нетаняху, Смотрич, Галант и Бен Гвир. Във време, когато в Германия се надига народностно-авторитарен расизъм, германските ръководители рискуват да не изпълнят отговорността си пред останалия свят: никога повече да не стават съучастници в убийствен етнонационализъм.
Превод от английски Стоян Гяуров
Панкадж Мишра е индийски писател, есеист и политически активист, редовен сътрудник на някои от най-влиятелните англоезични издания. Неговите твърде категорични мнения, каквито не липсват и в този текст, предизвикват понякога остри политически контроверсии. Текстът е публикуван в: Pankaj Mishra, Memory Failure. London Review of Books
[1] Ханс Глобке (1898–1973), съинициатор на редица антисемитски закони в нацистка Германия. След войната началник на канцеларията на Аденауер и една от най-влиятелните и спорни фигури в неговото правителство. Изиграва основна роля за сближението на Германия със САЩ.
[2] Мохамед Амин ал-Хюсеини (1897–1974), арабски националист и мюсюлмански водач в подмандатна Палестина, съюзник на нацистка Германия; настоява пред Хитлер за подкрепа в съпротивата против създаването на независима еврейска държава.
