Ураганът „Санди“ повлече със себе си в нищото животи, имоти и политически сметки. Но бурята не беше достатъчно силна, за да свлече или смие и рейтинга на президента Обама. Даже напротив, заключиха някои от анализаторите, близостта на президента до неговия народ по време на общото страдание се е явила решаваща, като го е отдалечила прогресивно и щастливо от конкурента Ромни. На дистанция точно толкова голяма, колкото е нужно, за да не ти се налага да гледаш през тежките дървени щори на високите прозорци как собствената ти администрация прегазва по обратния път към предградията си изрядните чимове пред Белия дом, прегърбена под тежестта на кашоните със семейни снимки, кактуси и идилични металически термоси с дръжка. Какви грижи ще му се струпат занапред на главата на Обама II пределно ясно е посочил Тони Николов в статията си „Обама II:МАГАРЕТО И КОСТЕНУРКАТА“. Аз с тези работи, следователно, няма защо да ви занимавам. На мен ме се видя занимателно нещо друго, донякъде встрани от президентския улей за бобслей, но наред с това и твърде паказателно. Тези американски избори донесоха нови процентни съотношения, нови пропорции. Оказа се, че жените в Сената на Съединените щати са достигнали една пета от цялото. И в камарата на представителите положението се е подобрило, но не чак толкова изразително. Изравняването на половите присъствия във властта свидетелства за напредък, не ще и дума. Напредъкът сме свикнали да идва от Америка, това го знаем. Но странни на този фон станаха някои сравнения. Жените в българския парламент възлизат на около близо четвърт от еднокамарната му цялост. Нещата при нас очевидно са по-прогресивни. Само че, аз не се шегувам. Жените действително са по-силно представени в българската политика, отколкото в американската. Почти една трета от постовете в настоящия кабинет се заемат от жени. Ключови комисии в Народното събрание се председателстват от жени, самият председател на парламента ни е жена. Кметът на София е жена, вицепрезидентът на страната е жена, също както жена е и българският еврокомисар. Българка стои начело на ЮНЕСКО. Петима от седемнайсетте български представители в Европейския парламент са жени. Сами изчислихте вече, че това е приблизително една трета. Много подобно е и съотношението на силите в институции като Висшия съдебен съвет и Конституционния съд. Ако трябва да обобщим, властовите позиции в България по никакъв начин не изглеждат резервирани за мъжете. Ето защо е учудващо, че периодично различни американски правителствени и неправителствени организации изнасят рапорти и изследвания, в които загрижено се препоръчва по-широко отваряне на политическия живот в България към и за жените. Странно е, прожектирано върху екрана на онази радваща и обнадеждаваща женска една пета от Сената, имам предвид. За да сме напълно честни, трябва да кажем, че тези, кога наизустени и инертни, кога поръчани мониторинги, не правят вятър. Особено в косите на по-рефлексивните и по-критични наблюдатели.
Но има и нещо притеснително в тези така често срещащи се, сякаш повсеместни 25-33 процента (между една трета и една четвърт) участие на жените в българската политика. Странна повтаряемост, независимо от това за коя обществена институция става въпрос. Досещате се какво ме смущава, нали? Че е като нагласено. Че е като направено с ясната цел да бъде удовлетворено изискването за запълване на квотата, наложена от съвременните демократични стандарти. Трябва да имаме толкова и толкова жени там и там? Добре, правим го. Проблемът е в това, че предзададените проценти, порции, квоти увеличават прекалено инфлацията на изкуственото, разширяват свръхмерно територията на симулираното равноправие, на режисираното (и то слабо) равенство.
И все пак, каквото и да си говорим, жените в българския парламент са си процентно повече, отколкото жените в Конгреса на САЩ. Факт, който нито може да бъде отречен, нито позволява да бъде пренебрегван. Както и да го въртим и сучем, приведените по-горе примери за жени, влиятелни фигури в общественото битие на България, ясно показват, че властта съвсем не е непристъпна за днешната българка. Въпросът, който остава да виси, е колко са жените, които не се стремят да станат елемент на някои от съществуващите мрежи, а, напротив, да ги разкъсат.
Иначе социолозите твърдят, че без жените Барак Обама нямаше да спечели втори мандат. Ако са прави, то значи Америка положително я очаква напредък.
