0
2376

„Продължавам да пиша“

Интервю с писателя Стефан Кисьов

Ех, Стефчо! Ех, брат! Каква я мислехме, а каква стана! Ако отидеш на среща с ученици и някои от тях ти кажат, че искат да станат писатели и те попитат за съвет, какво би им казал днес? Би ли ги окуражил? Или би им казал: не ставайте в никакъв случай писатели, ако не сте готови да живеете цял живот в крайна мизерия.

О, да, все пак бих ги окуражил, писането си е чудесна професия, трудна е, спор няма, но това е най-божественото измежду изкуствата, най-висшето и най… абе, ясно какво. Така че, пишете, млади хора, трудно е, но пък си струва – стига да ви бива като писатели, де!

А мизерията… е, тя е част от пейзажа, разбира се, това ще им го кажа също – един писател обикновено не забогатява, не става известен – колкото един певец или футболист например… със съвсем малки изключения. Но ако човек е решил, ако чувства в себе си тази непреодолима сила и желание да реди думи, истории и т.н., нека се пробва, пък може и да се получи, нали?

Нашето юношество, и моето, и твоето, мина под сянката на Джек Лондон и Ърнест Хемингуей. Бяхме си втълпили, че и ние като тях ще завладеем света с книгите си. Не го завладяхме. Но все пак книгите остават. В каква степен успя да реализираш творческия си потенциал? Какво ти пречеше? Какво ти помагаше? Кои от книгите си би откроил като твои върхови постижения?

О, това е доста труден въпрос, на който може би трябва да отговорят другите, които са ми чели нещата, те да кажат, аз никога не съм можел да оценя това, което пиша, представа нямам дали е хубаво, или лошо, просто така ми е омръзнало, толкова труд съм хвърлил да го пиша, редактирам и не мога и не искам да го чета – всъщност аз никога не съм чел и една своя книга, чел съм им само ръкописите… А за завладяването на света – да, не го завладяхме, но пък все пак му се представихме и се записахме, тъй да се каже, в редичката на непризнатите таланти, които са като резерви за въпросната слава… Всъщност аз вече отдавна не съм чак такъв славогонец, поначесах си крастата, посмирих се, както се вика, но и видях все пак малко славичка, вкусих от успеха… макар и само няколко малки хапчици, колкото да му усетя вкуса. Но все пак, поне разбрах на какво мирише… малко е тръпчива и дори нагарча понякога, ха-ха…

Ти си носител на първата награда за роман на нашумялата навремето фондация „ВИК“. Тогава беше на гребена на вълната, може да се каже. Това даде ли важен тласък на развитието ти? Или с днешна дата би поставил тази награда в папката с надпис „Суета сует и всяческая суета”.

Наградата „Роман на годината“ на фондация „ВИК“ всъщност ми е почти единствената литературна награда – имам и една филмова, т.е. има един кратък филм по мои разкази, който спечели една подобна награда – филмът „Топъл ноември“, но тя не е литературна, така че не се брои… Е, имам и разни номинации, втори награди… но и това ми стига, за мен наградите не са били важни, важното е да пиша, да ме харесват хората, но и сам да се харесвам, голям съм нарцис, майтапът настрана. Ако не си харесам текста, просто не мога да го понасям и го унищожавам на мига! 

Отдавна изчезна от литературния хоризонт и перископите не регистрират никакво твое литературно присъствие. Знам, това до голяма степен е свързано с професията на жена ти и с твоя дългогодишен престой покрай нея в Прага и Хавана. Какво говори вътрешното ти чувство? Забравиха ли те напълно читателите, които наистина са малко като тигрите – ако не искаш да те забравят, всеки ден трябва да хвърляш в клетката им прясно месо. И има колеги, които впрочем го правят твърде успешно.

О, не знам, да ти кажа – това за читателите – не вярвам да са ме забравили, който е прочел нещо от мен, трудно ме забравя, такъв чешит забравя ли се! Все за себе си пише и все върти и суче – какъв ли не се изкарва! Да, така е, аз правя малко като Фелини, който е казал, че дори да направи филм за живота на една риба, той пак ще е автобиографичен. Че и аз така – все си пробутвам историите, пък и те край нямат, живот ли е да го опишеш, както е казал поетът. 

Докато сме още на вълна Хавана, да те попитам в скоба – посети ли дома на Хемингуей във Финка Вихия? Какво е чувството? Има ли още котки там? Запазен ли е автентичният дух или кичът, подобно на плесен, пълзи по стените?

Посетих го няколко пъти; виж това е не една, а няколко истории; най-напред защото всъщност той има много музеи в Хавана, т.е. свързани с него неща – най-напред двете кръчми „Ла Бодегита“ и „Ла Флоридита“ – обичал е да казва: „Mi mojito en la Bodeguita y mi daiquiri en la Floridita“, т.е. „моето мохито в Бодегита и моето дайкири – във Флоридита“. Та той е ходил най-вече в тия две кръчми и сега те са кръчми-музеи, някакво интересно алкохолно-литературно явление, какъвто е бил и животът му впрочем. Изобщо тоя човек е обикалял много кръчми по света и навсякъде те се хвалят, че тук е пиянствал Хемингуей. Както и да е. Значи тия две кръчми, отделно една хотелска стая в хотел „Амбос Мундос“, където е спал през 30-те и е писал „Зелените хълмове на Африка“ и „За кого бие камбаната“. Там също ходих няколко пъти и си правих снимки, после другата известна кръчма, описана в „Старецът и морето“ – в Кохимар – „Ла Тераса“, където е пиел с кого ли не, включително с прототипа на Сантяго, който е бил неговият капитан на яхтата му; там също ходихме няколко пъти, на мен там най-много ми хареса, ако трябва да бъда честен, може би защото е над самия океан, просто под прозорците ѝ се разбиват вълните, а Финката е далече от океана, на пет-шест километра. Аз харесвам повече крайбрежните къщи, такъв съм си. Както и да е, твоят въпрос беше за Финката; там ходихме най-напред цели два пъти без успех; т.е. първия път объркахме пътя, защото първо още не познавахме добре Хавана, а второ, в Куба няма почти никакви табели по пътищата; обиколихме целия град, озовахме се в някакви предградия, излизахме на магистрали и пр., и накрая се прибрахме безславно, без да я открием; втория път пък я открихме, но се оказа, че не работи – беше затворена за ремонт, така че само обиколихме отвън по мое настояване. Тя ме впечатли, признавам, една огромна ограда, каменна, два метра висока, с тел отгоре, опасва Финката, като че е затвор… Всъщност тая Финка, това значи е имение, ранчо или нещо подобно, т.е. за земеделско ползване, било е градина за манго или някакви такива плодови дръвчета, банани, ананаси и т.н. през XIX век, но после не знам какво е станало и я давали под наем, направили тенис корт, а после Хемингуей си направил плувен басейн на негово място. Та ние отидохме там два пъти и първия се случи нещо интересно – както си вървяхме около оградата на Финката, гледахме, каквото може да се види отвън, а то не беше много, дойде едно седем-осем годишно хлапе, което ми поиска да му дам пари – нещо обичайно в Куба, а аз му дадох половин долар. Беше много забавно хлапе, и аз си представих, че то е да кажем внук или правнук на някой, който е бил тук преди 70 години и е бил слуга в имението или нещо подобно, а после си е направил къщурката, в която се оказа, че живее хлапето – точно до оградата на Финката. Тъкмо си мислех тия романтични неща, когато хлапето ми рече: „Синьор, това е много малко, може ли един долар?“ Но аз му отвърнах в стила на Остап Бендер: „Ти може би ще искаш да ти дам всичките си пари, че и ключа на апартамента си дори!“ А то отвръща, не, сеньор, само един кук! (т.е. едно кубинско конвертируемо песо, равно на един долар) Така че от тая първа обиколка на Финката ми остана тоя спомен, с това просяче-чичероне. Второто идване обаче беше грандиозно; то се случи една година по-късно и Финката беше ремонтирана (всъщност при първото идване тъкмо беше минал един ураган и беше отнесъл половин Куба, вкл. и доста нещо от тая Финка), така че влязохме и аз направо се бях развълнувал много яко. Да, все едно влизах в някакъв райски кът или на някакво вълшебно и прочие място. И настина си струваше, в тая къща всичко си е както е било по времето на Хемингуей, има много негови ръкописи, цели рафтове с ръкописи, не знам дали няма и някой неизвестен роман; както и да е; така че на мен в тоя музей ми беше малко тъжно, все едно влизах в къщата на някой човек, без той да ме е поканил; така или иначе, това е факт; иначе всичко изглежда автентично, но малко старо, и няма как да не е, това са 70 години, всички неща са стари, оригиналните вещи на писателя, лични и дори някак неловко ми е да го знам; дори си стоят ония неща, които той си е писал в банята, където е имал кантарче; и си е мерил теглото, защото е имал цироза на черния дроб; старите му обувки, книгите, които е чел в тоалетната си, всякакви подобни неща.

Ще си позволя да ти припомня, не без вълнение, защото лично ме избра, наред със Светлозар Игов, да представя една твоя книга и защото мисля, че съм се докоснал до важни характеристики на творчеството ти, един дълъг цитат от представянето:

След двугодишно мълчание Стефан Кисьов ни зарадва с нов роман – „Тайната на рицаря Капулети“. Тъкмо се чудех какво ли става с моя приятел Стефан Кисьов, с когото навремето поработихме доста във вестник „Сега“, там Стефан отговаряше за изложбите, но освен това, винаги можехме да разчитаме на него да ни даде хубав разказ. Да припомня – тримата с Емил Тонев и Бойко Ламбовски правехме във в. „Сега“ страничката за стихове и разкази всяка събота и когато закъсвахме за хубав разказ, знаехме, че има един човек, който винаги ще ни спаси. Обаждахме се на Стефан и разказът пристигаше.

Споделям този детайл, за да подчертая веднага основната характеристика на писателя Стефан Кисьов – той е органичен, автентичен писател. При него лекото перо е естествено като дишането. Ако ми позволите една скоба, може би единствено Янко Станоев от по-старото поколение писатели има такова подвеждащо леко писане. И неслучайно критикът Борислав Гърдев в една своя статия подчертава пъпната връв, която свързва Стефан Кисьов с представителите на т.нар. „инфантилна проза“ като Росен Босев, Янко Станоев и др.

Но заедно с това Стефан Кисьов е нещо като родоначалник на всички постмодернисти в областта на прозата, които изхвръкнаха от ръкава на „Литературен вестник“. Някои от тях може би така и не осъзнават този факт, но това не го променя. Години наред очите на ценителите бяха приковани в текстовете му от рубриката „Криминале“ в „Литературен вестник“ – тези псевдориалити опуси, както сполучливо ги нарича споменатият Борислав Гърдев, и в които, при един задълбочен литературен анализ, непременно ще се открият генетичните маркери на по-сетнешни важни и откроили се вече творби.

Тоест, да обобщим дотук: с творчеството си Стефан Кисьов хвърля забележими естетически мостове в раздираното от групови вражди актуално литературно статукво, той де факто е от малцината, които крепят от разпад непрекъснатостта на литературната ни традиция – нещо изключително важно за една национална литература.

И сега, след цитата, да продължа. Ако не беше толкова чудовищно, чак неприлично скромен, може би щеше да съумееш да осребриш доста по-ефектно това твое качество на „родоначалник”. Какво мислиш по въпроса?

О, не, какъв родоначалник съм аз, по-скоро родоиздънка или родоотрепка – та нали в България отдавна не само не ми признават никакви заслуги, ами и дори не ме споменават в никакви списъци, все едно отдавна съм умрял или нещо подобно; то и това ще стане, но все още съм жив, де; жив – забравен; спокойно мога да вляза в групата на забравените български писатели. Само ти, Деянчо, се сети за мен, за което ти благодаря, че ми подаваш ръка и то не за първи път, не съм го забравил, да знаеш. И няма и да го забравя!

И такавече си в България. Какво се случва с писателя Стефан Кисьов сега? Какво пишеш? Кога да чакаме нова книга? Как минават дните ти? Виждаш ли някого от колегите? Какво четеш?

Ами какво се случва, нищо ново, както се вика, като при поета: „дишам, работя, живея“ – впрочем Вапцаров ми е много любим, да ти призная, и на баща ми беше любим, лека му пръст, който впрочем също е поет, има няколко много хубави стихотворения; та аз си живея тук сега, върнах се от Куба миналото лято и още не мога да се освестя, адаптирам, просто отвикнах от живота тук и сега привиквам отново… та как живея ли? Ами грижа се за едни болни роднини, но не ми се говори за това; освен тия неща съм поел и дъщеричката, понеже жена ми ходи на работа, и както и в Куба, аз върша тия неща, разходки в градинките, приготвям закуски, обеди; тая зима бая се озорих с тая пандемия; изкарах и ковида, а и нали децата бяха онлайн вкъщи, та по цял ден и аз стоях и се потиснах направо от това – нали съм свикнал да си вися по кафенетата и кръчмите, а сега всичко беше затворено. В литературен смисъл – пиша без прекъсване, това според теб „литературно изчезване от сцената на българската литература“ аз всъщност не го броя за изчезване, защото през това време не спрях да пиша – особено в Куба, там много писах – по барове, по разни скали на брега на океана; там дори си имах няколко любими такива места, най-приятното ми беше едно до Рио Алмендарес, открих си една скала на самия бряг на океана, приличаше на фотьойл, обаче беше от камък, разбира се, там сядах и си пишех, ходех по-рано сутрин, защото тогава в Куба е приятно да се ходи, още в седем-осем сутринта, нямаше никакви хора, от едната страна беше океанът, вълните се разбиват в краката ми и дори ако е някоя по-голяма може да ме опръска, а отстрани – Малекон, вижда се Сентро Хавана, хотел Ривиера, където е спал Маркес и е описал оная случка в разказа „Плащат ми да сънувам“; както и да е, там много писах, а край мен летяха лешояди, идваха разни сантероси да правят магии, жертвоприношения и аз описвах всички тия неща и се чувствах страхотно, защото Куба е велико място, много е полезно за един писател да го види… Знаеш ли, това не е свързано с въпроса ти, но ще го кажа – много често, докато бях там, си задавах ей тоя въпрос: защо Хемингуей е дошъл тук? Можел е да отиде където си поиска, във Франция, Испания, Италия, където и да е, но е дошъл тук, в Куба; беше ми понякога невъзможно да си отговоря – заради рибата, която тук е в изобилие, както самият той казва, защото е бил голям рибар, или заради жените, алкохола и прочие, както правят мнозина други; или заради това, че там е вечно лято, а той нали е малко от север, от Мичиган, където има доста сняг; но така и никога не си отговарях, защото разбира се, отговор няма, това ще си остане една вечна литературна тайна; но така или иначе, тоя Хемингуей така ми се беше набил в главата там, че чак ми се драйфаше от него понякога… Но аз се отплеснах; та тук в София също пиша, сега гледам да преработя тия записки, дето ги писах в Куба, там край Рио Алмендарес и край океана, край вълните, магьосниците и лешоядите; освен това гледам да се разхождам из София, да се движа, да чета… Дали се срещам и с приятели ли? Да, но не с много; обадих се веднъж на Жоро Господинов – по вайбър; щяхме да се виждаме, но нещо се отложиха нещата, така става понякога, той ми е стар приятел, както знаеш, много ми е помагал; освен това все ми се искаше да го видя, тъй като в Куба си писахме… но и това ще стане; видяхме се и с Емо Тонев, той си направи една хубава къща в Бистрица, казвам хубава, но думата е по-скоро велика; всъщност той е може би най-невероятният майстор на къщи, който можеш да си представиш, така се оказа, да не повярваш; хем страхотен писател, хем и страхотен майстор на къщи; той ме покани веднъж, заедно с един наш общ голям приятел от Стара Загора – Стефан Русенов, пътешественик и също приятел от детинство; виждали сме се и с Палми Ранчев няколко пъти; с него впрочем се видяхме и в Куба, той дойде там с националния отбор по бокс и прекарахме заедно няколко дни много приятно – в хотела им в Санта Мария, край Хавана, където бяха настанени с отбора, а после отидохме на Пиаца Виеха в Хавана, до къщата на Дон Естебан в един ресторант, където всичко беше в едни огромни чинии и сервираха тонове храна, където Мадона си беше празнувала рождения ден; с Палми си пишем редовно, а веднъж за малко не се видяхме в Париж, където се оказахме по едно и също време… А след това, ето сега пък се виждаме с теб съвсем случайно, което също ми е много приятно… Но трябва да се видим и по друг повод, с тебе, де, да пием кафе и да си поговорим… Тия разговори с теб, от времето когато всяка седмица се виждахме с теб, Бойко Ламбовски и Емо Тонев в редакцията на „Сега“, ми липсват… Хубаво ще е пак да се виждаме понякога от време на време, така мисля…

И накрая, като обобщение – с какво чувство гледаш в очите твоята литературна младост – снизходително или коленопреклонно?

Е, чак пък коленопреклонно – не, но все пак съм си доволен от себе си; в ония години бях буен, хулиган и това се отразяваше на стила ми, пишех стихове, какво ли не; когато случайно попадна на нещо от ония години, искрено се забавлявам, защото все едно не съм го писал аз, толкова ми е различно, просто някакъв нахакан младок се появява пред мен, с неговите младошки проблеми и желания. Тогава пишех главно за жени, любов, приключения, за разни момчешки битки, сега всичко това звучи все едно е било в друг живот, на друга планета, на фона на сегашната действителност, толерантност, както се казва – интернет, пандемия, глобализъм и т.н; животът се промени… Но все пак, мисля, че съм уловил духа на тогавашното време; може да бяхме всякакви, деформирани, с промити мозъци, но аз съм ни описал такива, каквито сме били, защото винаги съм опитвал да бъда като локвата на Стендал, която отразява и калта по пътя и синевата над главите ни… А в крайна сметка, нали това беше целта? 

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияОлав Х. Хауге и поезията като пълнота на живота
Следваща статияМежду световете