148 съвременни български художници са представени в експозицията Imago Mundi във Фондация ,,Джорджо Чини” във Венеция (до 1 ноември). Изложбата е организирана под егидата на Фондация „Бенетон”, съвместно с 56-ото Биенале във Венеция и Венецианския филмов фестивал 2015 г. Куратори на българската колекция са Клаудио Скорети и Ирина Унгуреану. Художници от различни поколения, с различни естетики, някои от които са напуснали страната, показват свои работи във формат 10 x 12 см. Каталогът е на три езика, осъществен с подкрепата на Мария Василева, главен уредник на СГХГ; Гауденц Б. Руф, колекционер и основател на Наградата ,,Руф” и Програмата за подкрепа на съвременното изкуство, бивш посланик на Конфедерация Швейцария в България; на художничката Елена Панайотова, както и на софийските галерии ,,Ракурси”, ,,Монев” и ,,Аросита”.
В залите на Фондация „Джорджо Чини” са приютени също колекциите Imago Mundi от Алжир, бушмените от Калахари, Нигерия, Южна Африка, Бразилия, Карибите, Чили, Куба, Мексико, САЩ и индианските народи; Афганистан, Иран, Израел, Северна Корея, Тибет, Австрия, Дания, Германия, Гърция, Унгария, Италия, Латвия, Испания, Швеция, Швейцария; аборигенските художници от Австралия (Oкеания) и много други.
Съвременно българско изкуство на въображаемата „Карта на новото изкуство” с над 40 страни – в изложбата Imago Mundi във Венеция. Как изглежда присъствието на внушителен брой български автори в тази изложба, представена в съобщението до медиите като „актуална панорама на съвременните явления в световното изкуство в оригиналния формат от 10 x 12 cм“?
Проектът Imago Mundi е една утопична приказка, която изразява личните вярвания и надежди на Лучано Бенетон – дизайнер, бизнесмен и политик. Самият той е нестандартна фигура, която ще остане в историята на съвременното изкуство с провокативната рекламна кампания и снимките на Оливеро Тоскано. Това, което двамата правят, е да използват полето на рекламата за повдигане на сериозни социални проблеми. През годините се засягат различни теми – политика, религия, СПИН, смъртно наказание, расизъм, световен глад, насилие и др. Между другото, не провокацията е била водеща, а опитът за събуждане на диалог и издигане на общуването на ново ниво. Това се доказва от работата във „Фабрика“ – световен изследователски център в различни области, който съществува от 1994 г. и през който са минали и български художници.
Този исторически фон трябва да се има предвид, когато говорим за проекта Imago Mundi. Той логично се вписва в една цялостна концепция за света, както Лучано Бенетон го разбира: „Свят без граници и без политически, идеологически и религиозни бариери. В който различието и свободата на изразяване се възприемат като най-голямото богатство. Често казвам, че ако зависеше от художниците, нямаше да има войни“.
Принципът на проекта е прост. Художниците са поканени да допринесат към него, като изрисуват платно с размери 10 х 12 см. След това платната се монтират върху специално проектирани конструкции и са достъпни за транспортиране и показване. Идеята е да се включат автори от възможно най-много страни от всички континенти – своеобразна художествена карта на артистичната воля, темперамент и желание за диалог. Когато видях почти 40 колекции събрани накуп, проумях силата на намерението. Те в действителност въздействат като едно цяло, като един гигантски монумент на идеята за по-добър свят. Камерният формат на конструкциите обаче дава възможност зрителят да се впусне и в лични пътешествия през конкретни работи и художници.
Къде пада акцентът – върху отделни работи или върху цялостното българско участие?
В тази конкретна изложба, представена в прекрасните зали на Фондация „Джорджо Чини“ във Венеция, е показана част от колекциите. Включени са 6930 художници! Това предизвика различни реакции на родна почва – и позитивни, и негативни. Аз също имах своите колебания по отношение на рамката на проекта. След като видях на живо резултата, мога да уверя скептиците, че не става дума за „изкуство на килограм“, „експлоатация на художнически труд“ и т.н. Всичко е на принципа на добрата воля. А начинът, по който се показват работите, издава много точно и внимателно отношение към всяка отделна творба. Те въздействат и по отделно, и в своята цялостна общност. Да прибавим и сериозните каталози, които придружават всяка селекция.
Българските художници са от различни поколения, с твърде различни естетически идеи – какво успява (и успява ли) да ги свърже в едно?
Трябва да отбележа, че различните колекции са събирани на различен принцип. Някъде има куратори, които носят цялата отговорност на своя избор. В случая с България организатори са Клаудио Скорети и Ирина Унгуреану. Те обаче по-скоро действаха като медиатори между тях самите и различни галерии и художници, които препоръчваха автори (Гауденц Б. Руф, Елена Панайотова, Румяна Йонева от галерия „Ракурси“, Десислава Монева и Станислава Стоянова от галерия „Монев“, Росица Гецова от галерия „Аросита“). Голяма част от първоначалната проучвателна работа е извършена по съществуващи каталози за съвременното българско изкуство. Искам да подчертая, че аз не съм била ангажирана със селекцията. Поканата към мен беше да напиша един от уводните текстове в каталога. Имам своите резерви по отношение на подбора на авторите и защо някои присъстват, а други отсъстват. Моят личен избор би бил различен. Но и така събраните художници отговарят в голяма степен на желанията на организаторите за многообразие. Факт е, че те издирваха и включиха български художници, които живеят в различни краища на света, като една от целите на проекта – представата за глобалния и по-добър свят. Работите се връзват не чрез подобността си, а именно чрез разнообразието си.
Българската колекция носи името „Спасени мечти“ – как се тълкува това заглавие от кураторите?
Превеждам заглавието на българския каталог по-скоро като „България: съхрани мечтите“. Инспирирано е вероятно от началото на текста на Клаудио Скорети, който започва с цитат от Елиас Канети: „Всички забравени неща викат на помощ мечтите ни“. Виждам в това заглавие препращане и към нелекото минало, но и поглед към бъдещето, който със сигурност е оптимистичен.
Как проектът кореспондира с Венецианското биенале, където българското изкуство тази година отново не е представено?
Венецианското биенале също е базирано на една утопия. Не случайно основната му част е съставена от национални павилиони – тази година участват около 90 държави. Събрани на едно място, те трябва да ни внушат усещането за възможна цялост. И като че ли успяват. Заглавието на кураторската изложба на Окуи Енвезор All the World’s Futures – „Цялото бъдеще на света”, носи огромна амбиция и независимо че преминава през най-тъмните страни от човешкото съществуване, все пак остава идеята за предстоящото възможно общо време.
Това, че България не участва, демонстрира единствено тотално неразбиране за силата на съвременното изкуство и за значението на подобни форуми, чиято роля далеч надхвърля рамките на самото изкуство.
Стигаме пак до въпроса защо и докога появата на българско изкуство във Венеция ще е резултат от лични усилия и контакти, от покани на чуждестранни фондации – без държавна институционална подкрепа?
Сега съм под въздействие на работата си по изложбата на Кристо и Жан-Клод в Софийска градска художествена галерия. През цялото време радостта ми е примесена с огромна горчивина. Защо тези хора не бяха поканени да направят проект в България? Защо се пропусна тази възможност? Защо догодина цял свят ще говори за езерото Изео в Италия, а не за някое българско място? За съжаление това е безвъзвратно пропуснат шанс. И не искам да чувам за комплексарските оправдания, че Кристо мрази България. Той просто иска да работи професионално и никакви сантименти не могат да му попречат.
Същото е и с Венеция и участието ни на Биеналето. Все още съществува разбирането, че страната ни трябва да се репрезентира пред света през античността. Това не е лошо, но ако искаме да ни възприемат като съвременна, модерна, отворена за истински промени държава, мястото ни е на Венецианското биенале.