„Иконичността на думите. Майстори в съвременната българска проза“, Мариана Тодорова, издателство „Карина М“, 2023 г. Предлагаме ви откъс от книгата.
Янко Станоев
Неговата заразяваща с хумор и тъга проза е все така неостаряваща, макар темите в нея в повечето случаи да са от 80-те години. Само да се заслушаш: „… беше изтекъл срокът за временното ми пребиваване в столицата и тъй като не виждах коя властна ръка ще нанесе печата в паспорта ми на провинциалист, живеех в постоянно вътрешно напрежение. Стана ми навик да изтръпвам при всеки сигнал на звънеца, а когато отвън на улицата зърнех да крачи срещу мен човек в униформа, бързах да свия зад първия ъгъл, сякаш бях белязан с някакъв особен знак, различим само от неговото зорко око. С две думи, държах се като черната овца в хорското стадо, а това е, ще се съгласите, едно доста неудобно състояние за писане на красива проза. Когато писателят седне над белия лист, нещо в него трябва да звъни и да пее – тъй сполучливо се беше изразил за нашата деликатна работа един световноизвестен автор, към когото се отнасям и до ден днешен с юношеско преклонение. Тези думи казват почти всичко за писателския труд, но бедата бе там, че не ми влизаха в услуга, защото по онова време в мен нищо не звънеше. Нито пееше. Биеше ускорено в мен сърцето на страхливото зверче, което току наостря уши и се ослушва, сякаш очаква всеки миг нечия коварна лапа да го сграбчи“ („В клетката на тигъра“).
Чрез силата на гротеската, насочена срещу финансовата и политическата власт, Янко Станоев защитаваше и продължава да защитава с любов малкия човек, тенденция силно характерна не само за разказваческата традиция, но и за българската поезия от периода.
Разказите, повестите и романите му имат постоянна вътрешна тяга – да защитават чувството за справедливост на обикновените хора, свързани със земята и с борбата за хляб, с гордото им оцеляване. В тази проза присъства всекидневно отвоюване макар на кота нула в битието. Но има и промъкващ се страх от провал пред грозната сянка на властника, който грубо посяга към душите им, прави опит да ги унижи и приравни с престъпниците. Хумористичната жилка, неизменна в стила на Янко Станоев, развенчава пред очите ни този страх и събужда цялата ни любов към неговите герои: не можеш да забравиш след този невероятен прочит разказите му „Очите ѝ зелени, баща ѝ полковник“ (1980), „В клетката на тигъра“ (1986). Периодичният печат е отзивчив за неговите разкази и новели: „Шедьоври“ (сп. „Пламък“, кн. 7–8, 2001), „Старецът и реката“ (в. „Сега“, 13 август 2005), „Поучителна история“ (в. „Сега“, 15 юли 2006), „Много скверен човек“ (в. „Сега“, 19 май 2007), „Кой уби полковника?“ (в. „Сега“, 22 декември 2007), „Целувката на змията“ (в. „Труд“, 27 ноември 2009), „Красиво и радостно“ (в. „Труд“, 11 май 2011) и др.
Примери от различни десетилетия, но те разкриват необходимостта от присъствие на творбите му в съвременния периодичен печат, достойни в съперничеството си за търсачите на хумористични находки. Този процес при Янко Станоев не е механичен, а минава през яркото му хумористично чувство и стилистична мяра. Той е в духовна близост и в синхрон и с наративите от „Самотните вятърни мелници“ на Станислав Стратиев, „Хитър Петър“ на Георги Марковски, „Защо няма бог“ на Красимир Дамянов, „Балада за Георг Хених“ на Виктор Пасков, които повлияха на цели групи млади писатели и естети, представители на все по-укрепващата инфантилна проза тогава, разклатила сериозно устоите на официозната литература чрез ролята си на алтернативен канон в рамките на тоталитаризма.
През 1976 г. издателство „Български писател“ отпечатва романа на Янко Станоев „Неандерталецо мой“, а издателство „Народна младеж“ осъществява второто му издание през 1988 г. Българският игрален филм „Левакът“ е създаден по мотиви от „Неандерталецо мой“, което е признание за качествата на романа и е предизвикателство за българския зрител. Във филма участва и Стефан Данаилов. Може само да се съжалява, че прозаици като Димитър Паунов („Малки състезания“, 1982) и Евгени Кузманов („Чайки далеч от брега“, 1983) не намериха разгърнат литературоведски анализ на тенденциите в литературната панорама, в която се прокрадваха не съвсем плахи изяви на дисидентската литература. В романа „Чайки далеч от брега“ на Евгени Кузманов, една от първите диаболични творби сред съвременната българска антикомунистическа проза, портретът на кривокракия Капитан от потъващия кораб непременно трябва да се изучава като вечния извратен прототип на политическата власт… Едва през 2022 г. чрез режисьорската стилизация на Константин Бонев (сценаристи: Никола Петков, Евгений Кузманов, Костадин Бонев) книгата на Кузманов получи екранно присъствие. Участието на актьора Пенко Господинов много успешно внушава тоталитарните нрави през 70-те години.
Героите на Станоев, както е при Евгени Кузманов, чрез съкрушителна ирония и гротеска успяха да преобърнат значенията, да изменят смисъла на устойчивите представи за власт. Най-силното качество на инфантилната проза е, че елегантно разкри пред своите читатели как може достойно да се отказва на всяка кариеристична съблазън. В стремежа си да изключи Янко Станоев от обсега на истинската литература един от най-отявлените апологети на социализма у нас, литературният критик на тоталитарния официоз през годините преди 1989 г., се опита да нанесе разгромяващ удар върху перото на Станоев пишейки: „… вживявам се в тях като че чета хубава книга. Това бяха пародии и гейзери на артистичност, понякога почти цинични, светотатствени, винаги изригвани от Янко с мисълта да бъде един гамен, плюл на възможно най-много соцреалистически схеми…“ (цит. Александър Спиридонов, „Последната страница“, 2007). Това становище, битувайки дълго в реалното пространство на тогавашната литературна критика, реално се обърна по-късно срещу самия критик.
Вярно е, че „цената“ за отказа на „инфантилите“ от кариеристични съблазни можеше да бъде твърде горчива, и то се случи: изтласкаха ги в ъгъла на литературния живот заради демонстрирано от тях неуважение към цензорите на властта (истинските доказателства за този процес ги разчетохме много по-късно в прозата на Никола Радев и Георги Марковски).
Нестандартният избор на персонажи при Станоев е заради модел на поведение, което да е морално неукоримо от позицията на обикновения човек (а съществува и друга, само Станоевска наративна оптика – наличие на оптимизъм във всеки финал на отделната негова творба). Това е неузаконеното „правило“ в писането на литературата за деца, за да няма плач и разочарование за техния любим герой, в детската литература доброто винаги побеждава злото. Така е и при Янко Станоев, но изпълнено деликатно и блестящо, без сянка на морализаторски патос доброто в прозата му винаги побеждава.
С ярката си празнична „обикновеност“, както констатира и съвременната литературна критика, героите му ни напомнят за филмите на ранния Чарли Чаплин – с пленителната наивност на героите му, които са в неизчерпаема закачка с хитреците до пълното им обезсилване, а тази иронична дяволитост е завладяла напълно чистите им сърца. Тенденцията от характерите на Чаплиновите герои изглежда непрекъсваема – такива са и днешните съвременни творби например на Деян Енев и на Янко Станоев: нестандартни, ярко артистични типажи от ежедневието, с чисти пленителни сърца. Заради елегантната двузначност и блестящия хумор в разказите си Станоев може да бъде удостоен, а и по думите на другия ювелирен майстор на словото, Деян Енев, с нарицателното – „писател-сладкодумец“ на баналното ежедневие, блестящ разказвач на небивалиците български.
От позицията на изминалите десетилетия може да се проследи как неговите съвременници прозаици (Кольо Николов, Димитър Яръмов, Любен Петков, Георги Марковски, Виктор Пасков) кога пълно, кога частично също демонстрираха пристрастяване към оня специфичен наратив на инфантилната проза, която със сарказъм развенча идеологическите постулати с техните безотказни победили величия и практики, отличителен белег за оптиката на тоталитаризма. А пък мястото и заслугата на Янко Станоев в този процес на дегероизация никак не са второстепенни.
Проф. Симеон Янев, който написа ярки страници за зараждането и утвърждаване на инфантилната проза у нас („Проза за прозата“, 2018), в частта за Янко Станоев отбелязва, че неговият герой Гаменът, както и неколцина тогавашни автори, ако не можаха да отменят социалистическия реализъм, успяха достатъчно перфидно „да го дискредитират чрез тъжния си макар и гаменски смях“. Дискредитацията на „крепостничеството“ е само частен проблем, а в гънките на социалистическата литература „и до днес се крият значителни автори, всеки със своя модел на справяне с метода. Именно тия автори задаваха други измерения на литературата тогава, за разлика от ортодоксалните книги на официозността, които във всяка епоха колекционират всички лаври, но рядко остават в класиката. Класиката, почти по закон, винаги се селектира от неординерността. И именно в това е благородното коварство на литературата“. (курсивът М.Т.)
Саркастичните закачки с властта и според проф. Симеон Янев позволиха обожествяване единствено на „свободата“, както само авторите на инфантилната проза у нас можеха да си го позволят, защото творбите на Янко Станоев бяха си свършили добре работата. Затова и отличията му са подобаващи: Награда на СБП за романа „Блудният син“ (1993); „Златен ланец“ за разказ на годината на в. „Труд“ (1997).
И все пак може да се каже, че неговата национална значимост като писател, неговият оригинален стил са все още неизследвани в тази степен, която заслужават – една предстояща задача пред българското литературознание.
Мариана Тодорова (1946) е литературен критик и издател, автор на книгите „Кръстьо Куюмджиев в българската литература“ (2003), „Александър Геров. Самотникът“ (2004), „Георги Господинов – от Гаустин до градинаря“ (2009), „Физика на тъгата – като послание“ (2012), „Почерци“ (2015), „Почерци. Кн. 2“ (2018) , „Животът – нашата едничка страст. Александър Геров и следовници (Литературнокритически очерк)“ (2019), „Иконичността на думите в съвременната българска поезия“ (2023), „Иконичността на думите. Майстори в съвременната българска проза“ (2023). Доцент д-р по Нова и съвременна българска литература в Института за литература към БАН. Управител на издателство „Карина-Мариана Тодорова“. Носител на международната награда „Заслужил за полската култура“ (2002), Първи лауреат на новоучредената награда към Българската секция на ПЕН (2020).
