Начало Идеи Гледна точка Прозорците на вечността
Гледна точка

Прозорците на вечността

7923
Снимка Леда Паташева

Фентъзи (в памет на Стоян Асенов – Джони)

Преди няколко дни късно вечерта бях излязъл да търся нещо по магазините – спуснах се по „Раковски“, стигнах почти до канала и на връщане, вече приключил с „деловата част“, реших да свия по малките улички вдясно – по онези тесни улички, на които все още се извисяват стари – от края на 20-те и началото на 30-те години на миналия век сгради, които, макар и запуснати, с олющени фасади и буренясали дворчета, пазят (с все по-непосилна мъка) онова тогавашно достолепие, което са имали в своите вече далечни първи десетилетия. По уличките тази късна вечер беше съвсем безлюдно и от тишината им се излъчваше някаква особена – тъжна бездомност. Да, парадоксално, но бездомността се излъчваше от самите притиснати един о друг домове. Защото – дадох си сметка – олющените фасади, ръждясалите огради, тъмните прозорци показваха всъщност една… предала се (а значи и предадена) интимност безсилно изложена към улиците. Не, това вече не бяха тъкмо фасади – солидни и приютяващи зад себе си семейни огнища, а сякаш разкъсаното „облекло“ на тия стаи, холове и трапезарии.

Подобна и много проникновено уловена тъга, припомних си в този момент, бе описал в невероятното си есе „Стената“ моят – вече покоен колега и приятел, философът Стоян Асенов – Джони.

Да, вървейки по тези улички, аз крачех сякаш буквално в света на онова негово есе… Ето, загледах се в един от дворовете в тази прогнила, някога разкошна и вероятно покрита с тежка многоцветна покривка маса, стояла важно някъде там, в гостната на някой от тъмните етажи и в захвърлената сега върху нея кръстачка за коледна елха. И двете – помислих си – някога са били заедно, една с друга в тогавашните топли години… Кой знае, може би в дома на онази жена, чиято избеляла снимка върху некролога виждах през пролуките на оградата: „Двадесет години от кончината на скъпата ми майка“. И отдолу: „от дъщеря ѝ М… Хронберг“. Вероятно омъжила се някъде в чужбина и оставила след смъртта на майка си семейният им дом да пустее.

Спрях се и се вгледах в лицето на жената от снимката – на нея тя бе възрастна, но си личеше, че в младостта си е била състоятелна и достолепна „буржоазна“ госпожа. Къде ли се е намирал домът ѝ в олющената днес кооперация? Вдигнах очи нагоре към тъмните ѝ прозорци. Да, те всички бяха тъмни с изключение на един на втория етаж, в който почти като в сън блестеше светлина – ярка и топла, излизаща от висящ от тавана разкошен полилей. И ето че изведнъж под него съзрях… накичена коледна елха, на върха ѝ сребърната звезда, а пред елхата – виждах го съвсем ясно от тук – се бе изправила млада, висока жена, гушнала в ръце съвсем малко момиченце. Лицето на жената грееше в усмивка, а очите на момиченцето се бяха взрели в елхата с почти свръхестествена изненада – бяха едновременно потресени и ликуващи. Вероятно това бе първата му, осъзнавана вече коледна елха. Аз обаче бях направо стъписан. Та тази вечер въобще не беше Коледа, имаше още цял месец дотогава! Какво значи виждах аз в този момент? И всъщност, всъщност… не беше ли жената, прегърнала момиченцето – да, точно така! – жената от снимката на некролога! Тя, без съмнение тя – поне с тридесет-четиридесет години по-млада, с прическа от онова време „преди Девети“, сияеща… И гледката през прозореца беше толкова ярка, толкова бистра! Тя се откриваше тук, малко по-нагоре по фасадата и в същото време – не можех да си го обясня – съвсем безспорно не беше сега. Беше в някакъв свой си, именно свой си не-днешен ден, но същевременно не беше и минало, беше тук, аз я виждах сега, виждах сега нейната… не-сегашност. Бях така озадачен, че се обърнах към улицата, за да се ориентирам къде собствено се намирам.

И ето – вместо да се ориентирам, още повече се обърках. Защото в тъмната сграда на отсрещната страна на улицата сега видях да свети друг прозорец, направо срещу мен, от приземния ѝ етаж. Вътре се виждаше сложена маса, в средата ѝ свещник (макар че стаята също се осветяваше от огромен полилей), а около нея бяха насядали хора – очевидно цяла фамилия, защото точно насреща си виждах висок мъж във военна униформа от онова далечно „царско време“, със завити нагоре мустаци, каквито са били модерни сред офицерите преди и около Първата световна война. До него седеше очевидно госпожата му и тяхната многобройна челяд, защото всички останали бяха определено по-млади. Стъписах се още повече – този свещник по средата на масата, в който приковах очи, не видях ли аз преди минута, когато идвах насам – ръждясал и тлеещ върху натрупани пред вратата на сградата дъски? Но значи и това, което виждах сега насреща си не беше „сега“, макар че го виждах така ярко и така без съмнение „тук“ пред очите си. Плъзнах поглед към съседната сграда – също с ограден от ръждясала желязна ограда двор и в който пред входната ѝ врата стоеше потъмняла и разнебитена пейка. Да, там май най-сетне си беше „сега“. В следващия миг обаче – виждах ли го или ми се привиждаше – съзрях, че на пейката седят млад мъж и млада жена – прегърнати, сияещи, навели глави един към друг, казващи си нещо… И пейката, на която ги виждах вече въобще не беше потъмняла. Те – не знам как го разбрах, но го разбрах със сигурност – току-що бяха слезли и седнали на нея, след като бяха съобщили тържествено на господина и госпожата някъде горе, че ще се женят, че се сгодяват, бяха получили тяхната благословия и сега преживяваха невероятната – едновременно ликуваща и облекчена радост от станалото.

Почти на върха на същата сграда от една прозоречна рамка, зееща отдавна без прозорци, от опушената стена в дъното на стаята, сега пък ме погледна като с празни, извадени очи, задната част на гардероб, на която стърчеше закачалка – очевидно сега – днес, когато този дом вътре бе отдавна напуснат. Но ето че в следващия миг върху тази закачалка блесна (наистина буквално ослепително блесна)… великолепна, разкошна бяла рокля. Блесна в този момент, но без да мога да си го обясня разбрах, че тя блести сега в онова свое „сега“, в което нечия ръка тъкмо е отворила вратата му и отвътре буквално я е ударила изненадата на този невероятен, невероятен подарък, който изобщо не е очаквала…

Завъртях се обратно към сградата, в чийто прозорец светеше елхата и в който жената бе прегърнала смаяното момиченце и се почувствах вече напълно обезсилен. Къде се намирах аз, кога се намирах и виждах всичко това? И най-вече: какво, какво беше това виждано от мен сега, но без съмнение не сега биващо? Отпуснах се върху издадения зид на оградата пред къщата, продължавайки да виждам отсреща празнуващата офицерска фамилия, годеникът и годеницата прегърнати на пейката и сияещата от горния етаж бяла рокля.

… Съвсем скоро усетиха седналия до мен (чиято поява обаче не бях регистрирал). И странно – не се стреснах, дори не се обърнах, за да го видя. Нещо повече – двамата (каквито вече бяхме) продължихме да седим известно време един до друг в пълно мълчание, докато – и сега не се стреснах и не се учудих – седящият до мен ми заговори с гласа на… Джони. „Да, това си е точно светът на моето писание „Стената“ – каза той. Само че след онзи ден, в който го завърших, аз научих и нещо много важно, свързано с него, за което, ако искаш, можем сега да си поговорим. Знам, че днес, в лекцията си в университета ти каза на студентите, че представа за това какво собствено е вечността, ние, в този свят на времето по никакъв начин не можем да си съставим. Защото – продължи гласът до мен – вечността разбира се не би могла да е нещо, което има край, което е до определен момент, а след това престава да бъде. Но вечността не може да е и нещо, което… продължава без-край. Без-край продължаващото – с право каза ти на студентите – не е вечност, а както го е определил блаж. Августин – „разпаднала се вечност“, в която всичко ставащо и станало всъщност без-край и само изтлява, пре-става. А представа за нещо, което нито има край, нито без-край продължава, ние наистина не можем да имаме, защото не можем да имаме представа за нещо, което не е в съгласие с времето.“

„Да, Джони – отвърнах, пак без ни най-малко да се смутя – общо взето това обяснявах на студентите днес, но не виждам какво общо има то с това, което е сега пред нас и за което по-скоро бих искал да поговорим.“ „Ами виж – отново чух гласа до мен – за вечността, която сама по себе си е отвъд света на времето, ние наистина не можем да си съставим представа, но аз твърдя, че от едни много особени нейни „пробиви“ във времето ние не просто можем да усетим какво е тя, но дори можем да я преживеем. И ето – това, което сега виждаме (ти може би би казал – което ни се привижда), е според мен образът или „прозорецът“, показващ ни вечността в света на времето. Защото, дай си сметка какво собствено виждаме в онзи прозорец отсреща, около тази обилно осветена от разкошния полилей маса, на която се е събрала цялата фамилия на офицера с мустаците. Дай си сметка какво виждаме и на пейката в двора на съседната кооперация, на която са се прегърнали това момче и това момиче. Какво виждаме да блести така умопомрачително от закачалката на онзи гардероб на горния етаж в нея. Дай си сметка какво ще видим, ако се обърнем и погледнем отново светещата стая с елхата, в която са застанали срещу нея майката и момиченцето. Всъщност ние виждаме във всяко от тези места един много, много особен момент. Момент, в който, ето сега, в стаята, в която момиченцето довчера е тичало, както му е привично, изведнъж е станало невероятно чудо, разцъфтяла е с блестящите играчки по нея, с истинската, о, истинската звезда отгоре, първата в живота му коледна елха. Момент, в който с буквално отслабнали от ликуване нозе, са седнали на пейката отсреща годеникът и годеницата и за първи път не тайно, а свободно, свободно са се прегърнали. Момент, в който там горе, в съседната кооперация, на трапезата около свещника радостта се е препълнила от озовалата се в нея семейна пълнота. Момент, в който една ръка, която сега не виждаме, защото тя самата се е забравила от радостна изненада, е отворила вратата на оня гардероб и отвътре е блеснала тази невероятна, много повече от жадуваната и представяна във въображението рокля. И ето: този момент, който виждаме сега във всички тези места, е, повтарям, много особен. Веднага ще трябва да кажем разбира се, че той и в четирите места е момент на огромна, на преизобилна радост. Но нали ние и двамата сме философи, при това и ти, и аз (докато бях в този свят на времето) винаги сме показвали склонност към по-задълбочено вглеждане в нещата, които виждаме. Ето защо ще ти предложа сега да се взрем малко по-съсредоточено в момента, който ни се разкрива тук и да се опитаме да го опишем с повече думи. Защото безспорно радостта, която го изпълва и в четирите места, е тази, която го прави особен. С какво, с какво обаче е особен? Можеш ли да кажеш?“

„Опитай се да го кажеш първо ти, Джони“, отвърнах и бързо усетих, че мисълта ми се разгорещява. „Ами – започна той – ще ти повторя, че именно радостта, която изпълва този момент и на четирите места, които виждаме, го прави по особен начин не като другите – като идващите и отминаващите; като онези, които преживяваме просто като родени от предхождащите ги и пред-стоящи на следващите ги. От една страна той, този момент и на четирите места е буквално, дай си сметка, отрязан от всички други преди него, отрязан е като с нож дори от непосредствено предхождащия го – когато вратата на гардероба още не е била отворена, за да покаже зад себе си неочакваната, невероятната рокля и да го препълни с радостта на изненадата, да го изтръгне от продължителността като такава. Всички предхождащи го и даже непосредствено предхождалият момента на отворената врата тук са отсечени като редица, като редица моменти, които идват и си отиват. Той, този момент изобщо не е „след“ тях, той е чисто и просто (и абсолютно) из-веднъж. И същевременно той е толкова, толкова пълен с радостната си изненада, че изключва и каквото и да било „след“ себе си. В него всяко „след“ е напълно забравено. В същото време обаче – съгласи се – той изключва и каквото и да било свое продължаване, в което вече… не би я имало тъкмо изненадата, която го препълва. В този момент, в който момиченцето е ококорило очи към елхата, въобще не се и провижда неговият край – не се провижда „нещо друго“ след него, защото въобще не би и могло да има нещо друго освен тази, тази радост сега. Но в него няма и нищо, което би могло – дори само би могло да продължи това преизпълнено „сега“. То е така напълно и само „сега“, че буквално е изключило „след това“, „утре“, „вдругиден“, „идната седмица“, „догодина“. Всичко оттук насетне – минута след минута, ден след ден е буквално в различно от ето този момент измерение. Да, дай си сметка, че на този момент и в четирите места, в които го виждаме, нищо не пред-стои и той самият не пред-стои на нищо. Няма нищо, в което ето тази облекчено-ликуваща прегръдка на годениците на пейката би могла да свърши. Тя в себе си няма „край“, тя е въобще изтръгната от всичко след-ващо я. Но този момент – и в четирите места, в които го виждаме няма и никаква, никаква нужда от „още“, от продължаване. Напротив, той има нужда само от себе си. Радостта, тази преживявана сега – след чутата благословия на родителите горе радост няма нужда да продължи. Нещо повече – всяко продължаване подир това „сега“ само ще я изветри, ще ѝ отнеме неповторимостта.

Та ето аз казвам, че тази пълнота – там, на трапезата, събрала фамилията на офицера и госпожата му, не нуждаеща се сега от нищо подир тази вечер, изключваща своето повтаряне (в което няма да е тази същата), но и в себе си нямаща „край“; тази облекчено ликуваща прегръдка на годениците, не искаща повече (и друго) от това „сега“, защото сега няма край; тази направо изключваща друго освен „сега“ изненада в гардероба е именно единствено възможната проявеност на вечността в света на времето. Защото, повтарям, вечността разбира се не може да е нещо, което има край, което само пред-стои на нещо „следващо“, „друго“. Но тя не може да е и нещо продължаващо без край, доколкото времевата безкрайност, времевото продължаване всъщност не про-дължава, а покрива с прах, състарява, изтощава и значи е също… край. Та ето, казвам ти го пак – вижданите сега от нас „моменти“: на угощението на семейната трапеза, на явилото се чудо на първата коледна елха, на чутата току-що благословия за годежа, на блесналата от отворения гардероб рокля са проблесналият образ на, да, непредставимата сама по себе си в света на времето вечност.

„Добре – обадих се сега аз – разбирам това, което казваш. Но не разбирам кога все пак е това, което виждаме? Нима може да е сега, ето тук, днес? Та днес не е Коледа, не е онази вечер, в която жената – същата, чийто некролог виси там, зад оградата – е била млада и е държала в ръцете си момиченцето си. Но пък ако не е сега, как тогава го виждаме – и там отсреща, и зад гърба ни – в този момент?“

„Ще ти кажа – прозвуча отново гласът – виждаме го, защото тази вечер ни е дадено да видим съкровената същност на ставащото и на четирите места. Разбира се, че както тази ококорена радост на момиченцето в ръцете на майка му, така и тази пълнота на трапезата около свещника в приземния етаж отсреща, тази прегръдка на годениците на пейката, тази блеснала от дъното на гардероба изненада не са „сега“, когато ни се откриват. Те са в своето „тогава“. Но именно защото това тяхно „тогава“ тогава не е имало край в себе си, то и днес, когато го виждаме, в своята същност не ни показва нещо отминало. То обаче не ни показва и нещо от-тогава до днес останало и затова днес остаряло, ръждясало, олющено, каквито са само вещите, с които то е било преживявано. В тях – в ръждата по свещника, захвърлен върху дъските, в изгнилата пейка зад оградата, в опушената пуста стая и издънения гардероб – сега се вижда „тогава“, което е… останало от тогава. И в тях – бях писал за това в есето си „Стената“ – ние сега виждаме не просто и само сегашното им битие. Ако виждахме просто него, от него не би се излъчвала тъга. Тъга тези вещи излъчват, защото в това тяхно ръждясало, олющено, опушено, пусто „сега“ ние виждаме по-скоро тяхното „тогава“, което съвсем не е било такова. Самите, самите мигове с тия вещи обаче по своята същност нито са просто „тогава“, което вече не е, нито обаче са „от-тогава“ и до днес изтлели, потънали в дълбока старост. Те са само в своето „тогава“, защото в него нито са имали край, нито са траели без-край (което също би им слагало край). Те са, казвам, в своето „тогава“, което не е имало край в себе си и е било безкрайно само в себе си, само в мига си. Но ето защо тези моменти могат най-точно да се определят като прозорците на вечността. Защото в тях, макар да се вижда „тогава“, то не се вижда в „сега“, както похабеният им интериор, но… в самото мутогава“, когато в себе си е било без край и същевременно не е било дори на йота излизащо отвъд себе си. Тези моменти по своята съкровена същност са значи изведените от времето и затова то, времето, текло след тях до днес, не ги е отнесло, не ги е изтрило. И същевременно те пак по своята същност са моментите, в които във времето е въведена вечността и затова в него, във времето, макар то да е текло дълго, дълго след тях, те и сега са, и сега са видими. Те, както ти казах, са нещо като прозорци на вечността, през които тя се вижда във времето – тя, а не миналото. И се вижда тя, тя, а не просто това, което е сега.“

… Гласът на седналия до мен замълча, но аз и сега не се обърнах. „Имам само още един въпрос – казах – ти твърдиш, че именно преизобилната радост, която изпълва този момент, който виждаме и на четирите места край нас, го прави едновременно момент, на който не пред-стои каквото и да било друго, което му туря край и момент, който не продължава ни на йота отвъд себе си без-край, т. е. прави го образ на вечността във времето. Но не е ли такъв и моментът изпълнен, да кажем, с много голямо страдание, или пък с много голяма мъка?“ „Не – отговори гласът – Моментът, който е изпълнен със страдание не изключва края си, а всъщност… себе си, самия себе си, защото в него този, който е в него – ти самият го беше писал някъде – „не е… на себе си“. Моментът, изпълнен с мъка пък е в себе си безкрайно продължаващ; той, дори единият момент на мъката, е по-скоро непоносимо безкраен. Подобен е и моментът, който изпълва унинието. Той, тъкмо защото е изпълнен с него, е всъщност напълно не-отчленен и не-отчленим както от „преди“, така и от „после“ – той е все този, все този – и преди и след себе си. Единствено, единствено радостта прави мига, който изпълва, едновременно „отрязан“ от своя край, нямащ край за себе си, и изключил всяко продължение на себе си – имащ всичко в себе си. Ето защо именно изпълненият с радост момент въвежда вечността в света на времето – и в него ние получаваме вечността във времето. И това е така защото вечността – това аз знам със сигурност там горе – сама по себе си е… радост, чиста радост, просто радост“.

И ето: чувайки думите „това аз знам със сигурност там горе“ аз за първи път се сепнах, обърнах се натам откъдето до този момент, досами себе си бях чувал гласа. Не, до мен, не видях никого – улицата бе точно така безлюдна, както когато се бях спрял тук и тишината я изпълваше от край до край. Всъщност – съобразих скоро – нямаше и как да бъде иначе: нали тук, сега беше (и все още беше за мен) „тук долу“…

Изправих се и бавно поех към вкъщи. Не след дълго излязох на широкия и обилно осветен булевард, на който всичко наоколо си беше „сега“, напълно и само „сега“. Бях сигурен обаче, че там, зад гърба ми, в тъмните улички, необезпокоявани продължават да светят в тишината прозорците на вечността.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“ (1988); „Религиозно-философски размишления“ (1994); „Философски опити върху самотата и надеждата“ (1996); „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“ (1998); „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“ (2002); „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“ (2005); „Светът на Средновековието“ (2012); „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“ (2012); „Европа. Паметта. Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (2015); „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата“ (2017); „Историята и нейните „апокалипсиси“. Предизвикателството на вечния ад“ (2018); „Бог е с нас. Християнски слова и размисли“ (2018); „Политико-исторически полемики. Европа, Русия, България, Съвременността“ (2019); „Метафизика на личността. Християнски перспективи“ (2020). През 2015 г. е постриган за иподякон на БПЦ. През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“.

Свързани статии

Още от автора