Начало Книги Изборът Произходът на тоталитаризма
Изборът

Произходът на тоталитаризма

Хана Арент
27.06.2023
5665
Хана Арент, фотография Уикипедия

Откъс от „Произходът на тоталитаризма“, основополагащия труд на Хана Арент, издаден от „Колибри“

„Произходът на тоталитаризма“ се издава за първи път на български език в цялост и включва три основни части: Антисемитизмът, Империализмът, Тоталитаризмът. Това е най-ранният труд на Хана Арент, публикуван през 1951 г. Книгата предизвиква широка дискусия в научните среди. Разгледани са предпоставките за възникването и последвалият възход на антисемитизма в Европа през XIX век; пътят на новия империализъм от 1884 г. до началото на Първата световна война, появата на расизма като идеология и съвременното му приложение като идеологическо оръжие. Тоталитаризмът е дефиниран като „нова форма на управление“, която се различава от други форми на политическо потисничество – деспотизъм, тирания и диктатура. Съветският и нацисткият тоталитарни режими, анализирани паралелно, са определени като по-късна и зловеща трансформация на европейския колониализъм.

Хана Арент (1906–1975) е сред най-влиятелните политически мислители на XX век. Следва философия в университетите в Марбург, Фрайбург и Хайделберг, където нейни учители са Мартин Хайдегер, Едмунд Хусерл, Карл Ясперс. През 1933 г. емигрира от нацистка Германия в Париж, а през 1941 г. в САЩ. Научен директор на Conference on Jewish Relation; главен редактор на издателство Schocken Books; изпълнителен директор на Jewish Cultural Reconstruction, Inc. Преподава в редица американски университети – в Бъркли, Принстън (първата жена, избрана за редовен професор през 1959 г.), Чикаго, в нюйоркското New School of Social Research. Сред най-известните ѝ произведения са „Произходът на тоталитаризма“, „Човешката ситуация“, „Айхман в Йерусалим“, „Между миналото и бъдещето“, „Човечеството в тъмни времена“ и др. Le Monde поставя „Произходът на тоталитаризма“ сред 100-те най-значими книги на XX век, а National Review  я класира на 15-о място в своя списък на най-добрите нехудожествени книги на ХХ век.

„Произходът на тоталитаризма“, Хана Арент, превод Камен Лозев, Ирина Васева, „Колибри“, 2023 г.

ЕДИНАЙСЕТА ГЛАВА

ТОТАЛИТАРНОТО ДВИЖЕНИЕ

  1. ТОТАЛИТАРНА ПРОПАГАНДА

Сам по себе си устремът на тоталитаризма може да привлече единствено тълпата и елита; масите трябва да се спечелят чрез пропаганда. При наличието на конституционно управление и свобода на възгледите борещите се за власт тоталитарни движения нямат възможност да прибегнат до масов терор и подобно на останалите партии са принудени на печелят поддръжници и да се представят в благовидна светлина пред онези, на които все още не е изцяло отрязан достъпът до всички източници на информация.

Бързо става ясно и често е признавано, че в тоталитарните страни пропагандата и терорът са две страни на една и съща монета.1 Но това е само донякъде вярно. Където тоталитаризмът притежава абсолютен контрол, той заменя пропагандата с индоктриниране и прилага насилие не толкова за да сплаши хората (такава е целта само в началните етапи, когато все още съществува политическа опозиция), колкото непрекъснато да осъществява своите идеологически доктрини и лъжи на практика. Тоталитаризмът не би се задоволил просто да настоява, въпреки наличието на противоположни факти, че безработица не съществува, той заличава и ползата от безработицата като фактор от своята пропаганда.2 Не по-маловажен е фактът, че чрез отказа да се признае безработицата, макар и по доста неочакван начин, всъщност се преосмисля отколешното социалистическо поучение: който не работи, не трябва да яде. Или да вземем друг пример: когато Сталин решава да напише наново историята на Руската революция, пропагандата в неговата версия се състои в заличаване не само на по-ранните издания и документи, но и на техните автори и читатели – публикуваната през 1938 г. нова официална история на комунистическата партия е сигнал, че на суперчистката, унищожила значителна част от цяло поколение съветски интелектуалци, е сложен край. По подобен начин в Източните окупирани територии нацистите използват отначало предимно антисемитска пропаганда с цел да укрепят контрола си над населението. Те ликвидират по-голямата част от полската интелигенция не защото тя им се противопоставя, а защото според тяхната доктрина поляците са хора без интелект, и когато планират отвличането на синеоки русокоси деца, целят не да сплашат населението, а да спасят „германската кръв“.3

Тъй като тоталитарните движения съществуват в един сам по себе си нетоталитарен свят, те са принудени да се опират на онова, което най-общо наричаме пропаганда. Но подобна пропаганда винаги насочва призивите си към външни за нея среди – било нетоталитарни слоеве от населението в самата страна, било нетоталитарни чужди страни. Тези външни среди, към които е насочена тоталитарната пропаганда, може да бъдат крайно разнородни, като дори след завземането на властта тоталитарната пропаганда може да е предназначена за онези групи от собственото население, чието координиране не е било последвано от достатъчно настоятелно индоктриниране. В това отношение речите на Хитлер пред неговите генерали по време на войната са същински пропагандни модели, отличаващи се най-вече с чудовищните лъжи, с които фюрерът забавлявал гостите в стремежа си да ги спечели на своя страна.4 Тези външни среди могат да представляват и групи привърженици на движението, които все още не са дозрели да приемат същинските му цели. В крайна сметка тясното обкръжение на фюрера или членовете на елитните формации често отнасят дори партийните членове към подобни външни среди, които за момента също имат нужда от пропаганда, защото все още не се подчиняват безпрекословно. Не бива обаче и да надценяваме значението на пропагандните лъжи – да не забравяме, че Хитлер много по-често напълно искрено и брутално недвусмислено определя същинските цели на движението, само че неподготвеното за подобна последователност общество просто не ги осъзнава.5 И все пак, казано най-общо, тоталитарното господство използва пропагандните методи предимно във външната политика или в работата си с клоновете на движението в чужбина, осигурявайки им подходящ материал. Случи ли се тоталитарната индоктринация в страната да влезе в разрез с пропагандната линия навън (както става в Русия по време на войната – не при сключването на Сталиновия съюз с Хитлер, а когато войната с Хитлер отвежда Сталин в лагера на демокрациите), в страната се обяснява, че пропагандата е „временна тактическа маневра“.6 Доколкото е възможно, това разграничение между идеологическо индоктриниране за посветените в движението, които вече нямат нужда от пропаганда, и чистата пропаганда за външния свят се установява още в периода, преди движението да е завзело властта. Съотношението между пропаганда и индоктриниране обикновено зависи, от една страна, от мащабите на движението, и от друга – от външния натиск. Колкото по-малобройно е едно движение, толкова повече сили ще хвърли то за чисто пропагандни цели. Колкото е по-силен натискът върху тоталитарните режими отвън – а този натиск не може да се пренебрегне напълно дори зад Желязната завеса, – толкова по-енергично ще се впуснат тоталитарните диктатори в пропаганда. Главното е, че необходимостта от пропаганда винаги се диктува от външния свят, а самите движения всъщност не пропагандират, а набиват определени доктрини. И обратно – индоктринирането, неизбежно свързано с терор, се засилва с укрепването на движенията или с изолацията на тоталитарните правителства и недосегаемостта им за външни въздействия.

Пропагандата действително е неразделна част от „психологическото въоръжение“, но за терора това важи с двойна сила. Тоталитарните режими продължават да използват терора дори след като психологическите им цели са постигнати: най-ужасяващото е, че той вилнее над едно напълно покорено население. Когато терорът се развихри напълно, например в концентрационните лагери, от пропагандата не остава и следа. В нацистка Германия тя дори бива изрично забранена.7 С други думи, пропагандата е един, при това вероятно най-важният, инструмент на тоталитаризма в отношенията му с нетоталитарния свят, докато терорът, обратно, е самата същина на неговата форма на управление. Прилагането на терора ни най-малко не зависи от психологически или други субективни фактори, точно както наличието на закони в една конституционно управлявана страна не зависи от броя на хората, които ги нарушават.

Терорът като контрапункт на пропагандата играе по-важна роля за нацизма, отколкото за комунизма. Нацистите не посягат на най-изявени фигури, както става при по-ранните вълни на политическа престъпност в Германия (убийствата на Ратенау и Ерцбергер). Вместо това, унищожавайки дребни социалистически функционери или влиятелни членове на опозиционни партии, те се стремят да докажат на населението, че самото членуване в тях е опасно. Този масов терор, отначало в относително незначителни мащаби, все повече се засилва, защото нито полицията, нито съдът сериозно преследват политическите престъпления срещу така нареченото право. Според уместното определение на един нацистки публицист масовият терор играе ролята на „пропаганда на силата“8 – показва на цялото население, че нацистите са по-силни от властта и че по-сигурно е да си член на някоя нацистка полувоенна организация, отколкото предан републиканец. Това внушение се подсилва още повече от специфичния начин, по който нацистите използват собствените си политически престъпления. Те неизменно ги признават публично, без извинения за „престараване на нисшите чинове“ – подобни извинения правят само симпатизантите на нацистите, – и така изпъкват в очите на населението като коренно различни в сравнение с „бърборковците“ от другите партии. Приликите между този тип терор и гангстерството са прекалено очевидни, за да се подчертават изрично. Това обаче не означава, че нацизмът е гангстеризъм, какъвто извод понякога се прави, а просто, че нацистите, без да го признават, са се поучили от американските гангстерски организации в същата степен, в каквато и пропагандата им – вече открито – от бизнес рекламата в Америка.

За тоталитарната пропаганда обаче са характерни не толкова преките заплахи срещу отделни хора, колкото завоалираните застрашителни намеци срещу всички, които не искат да се вслушат в тоталитарните доктрини, а по-късно и масовите убийства както на „виновни“, така и на „невинни“. Комунистическата пропаганда плаши хората, че ще изпуснат влака на историята, че безнадеждно ще изостанат от своето време, че ще пропилеят живота си нахалост, също както нацистите ги плашат, че живеят извън извечните закони на природата и битието, че кръвта им безвъзвратно и мистериозно ще се изроди. Силният акцент на тоталитарната пропаганда върху „научната“ същност на нейните твърдения е сравним с някои рекламни методи, също насочени към масите. И действително, рекламните колони на всеки вестник доказват тази „научност“ – всеки производител с помощта на факти, цифри и данни от „изследователски“ лаборатории доказва, „че по-качествен сапун от неговия няма в цял свят“.9 Вярно е също, че в развихрящите фантазиите преувеличения на рекламните агенти присъства известен елемент на насилие; че зад твърдението, че момичета, които не използват точно тази марка сапун, може цял живот да си останат пъпчиви стари моми, лежи безумният стремеж към монопол: мечтата един ден производителят на „единствения сапун срещу пъпки“ да се домогне до властта да отнема правото на съпруг на всички момичета, които не се мият с неговия сапун. И в бизнес рекламата, и в тоталитарната пропаганда науката е просто сурогат на властта. Манията на тоталитарните движения за „научни“ доказателства се изпарява в мига, когато те завземат властта. Нацистите уволняват дори онези учени, които могат да им служат, а болшевиките използват авторитета на своите учени за съвършено ненаучни цели и насила ги превръщат в шарлатани.

Но с това често надценяваното сходство между масовата реклама и масовата пропаганда се изчерпва. Бизнесмените обикновено не си приписват ясновидски способности, нито пък непрестанно тръбят колко верни са предсказанията им. „Научността“ на тоталитарната пропаганда се характеризира с натрапчива претенция за научно прогнозиране, противопоставено на демодираните призиви „назад към миналото“. Най-явно идеологическите корени – в единия случай на социализма, в другия на расизма – се проявяват в претенциите на техните представители, че са открили скритите сили, водещи към благоденствие през верига от предопределености. Естествено, в „абсолютистките системи, представящи всички човешки събития като зависими от велики първопричини, свързани във верига от предопределености, които сякаш изключват хората от историята на човешката раса“ (по думите на Токвил), е заложена неудържима притегателна сила. Ала няма съмнение, че нацисткото ръководство действително вярва (а не просто използва за своята пропаганда) в доктрини от типа на: „Колкото по-прецизно познаваме и съблюдаваме законите на природата и живота, толкова повече сме в съгласие с волята на Всевишния. Колкото по-дълбоко вникваме във волята на Всевишния, толкова повече успехи ще пожънем“.10 Очевидно, ако променим само няколко думи, същите две изречения биха изразили и Сталиновото верую – примерно така: „Колкото по-прецизно познаваме и съблюдаваме законите на историята и класовата борба, толкова повече сме в съгласие с диалектическия материализъм. Колкото по-дълбоко вникваме в диалектическия материализъм, толкова повече успехи ще пожънем“11. Поне такава е възможно най-красноречивата илюстрация на Сталиновата представа за „правилното ръководство“.

Тоталитарната пропаганда извисява идеологическата научност и нейните методи за изразяване на твърдения под формата на предсказания до съвършенство на въздействието и абсурдност на съдържанието, защото от гледна точка на демагогията най-сигурният начин да избегнеш спор е да измъкнеш един довод от контрола на настоящето и да заявиш, че само бъдещето ще разкрие достойнствата му. Но тоталитарните идеологии не са нито първооткривателите, нито единствените, които прилагат този похват. В съвременната политика научността на масовата пропаганда наистина е достигнала такива мащаби, че се приема като общ признак за вманиачеността на западния свят спрямо науката още от възхода на математиката и физиката през XVI век – така тоталитаризмът се оказва просто последен етап на един процес, в течение на който „науката [се превръща] в идол, който магически ще премахне злото от битието и ще промени човешката природа“12. И действително научността е свързана със зараждането на масите. „Колективизмът“ на масите се посреща с радост от онези, които се надяват, че със своето действие „естествените закони на историческото развитие“ ще сложат край на непредсказуемостта на индивидуалните действия и постъпки на хората.13 Цитира се примерът с Анфантен, който вече „виждал настъпването на времето, когато изкуството да вълнуваш масите, ще достигне такова съвършенство, че художникът, поетът, музикантът ще имат властта да радват и да затрогват със същата сигурност, с каквато математикът решава геометрична задача или химикът анализира някакво вещество“, от което се прави изводът, че именно тогава и така се ражда съвременната пропаганда.14

И все пак, независимо от недостатъците на позитивизма, прагматизма и бихейвиоризма, независимо от значителното им влияние върху формирането на характерния за XIX век тип здрав разум, съвсем не „ракообразното разрастване на утилитарното в битието“15 е отличителният белег на масите, завладени от тоталитарната пропаганда и научност. Познатата от Конт позитивистична теза, че бъдещето би могло научно да се предрече, почива върху убеждението, че в историята интересът е всепроникваща сила и че обективните закони на властта може да бъдат опознати. Политическата теория на Роан, че „царете управляват народите, а интересът управлява царете“, че обективният интерес е „единственият непогрешим закон“, че „както и да се осъзнава – правилно или погрешно, – интересът носи живот или гибел на правителствата“, е традиционната сърцевина на съвременния утилитаризъм, бил той позитивистичен или социалистически, но нито една от тези теории не допуска, че е възможно „да се преобразува човешката природа“, както на практика се опитва да стори тоталитаризмът. Напротив – всички те изрично или в подтекст приемат, че човешката природа е неизменна, че историята представлява верига от обективни обстоятелства и реакцията на хората към тях и че вярно осъзнатият интерес може да доведе до промяна на условията, но не и на същинските човешки реакции. Освен това се предполага, че „сциентизмът“ в политиката цели благоденствието на хората: едно съвършено чуждо на тоталитаризма схващане.16 Именно защото утилитарната същност на идеологиите бива приета за даденост, антиутилитаризмът на тоталитарните правителства и тяхното крайно безразлично отношение към интереса на масите се приемат като шок. В съвременната политика този антиутилитаризъм внася елемент на небивала непредвидимост. И все пак тоталитарната пропаганда, макар с променлив акцент, показва, че масите далеч не се грижат просто за интересите си, при това още преди тоталитаризмът да стане годен да завземе властта. Така например предположението на съюзниците, че заповедта на Хитлер от началото на войната да се убиват душевноболните, следва да се тълкува като израз на желанието му да се отърве от грижата за изхранването на безполезни хора, е съвършено неоснователно.17 Не войната принуждава Хитлер да обърне гръб на всякакви етични съображения: просто за него масовата сеч на войната е неоценима възможност да се започне една изтребителска програма, която, подобно на всички точки в неговия план, е разчертана за хилядолетия.18 Тъй като на практика многовековната история е приучила хората да съдят за определено политическо действие по неговото cui bono и за политическите събития – в зависимост от заложените интереси, сега те неочаквано биват изправени пред безпрецедентна непредвидимост. Заради демагогията на тоталитарната пропаганда никой не я приема сериозно, а тя много преди тоталитаризмът да дойде на власт, показва колко малко масите се оставят да бъдат водени от прочутия инстинкт за самосъхранение. Тъй или иначе, успехът на тоталитарната пропаганда се корени не толкова в нейната демагогия, колкото в осъзнаването на факта, че интересът като колективна сила може да играе роля само при наличието на стабилно обществено тяло, осигуряващо необходимите предавателни механизми между индивида и общността. А сред маси, които в основната си част са престанали да образуват обществено или политическо тяло и поради това представляват същински хаос от индивидуални интереси, е немислима ефективна пропаганда, основана върху чистия интерес. Фанатизмът на членовете на тоталитарните движения, същностно различен и от най-пламенната преданост на членовете на обикновените партии, произтича от липсата на личен интерес у готовите за саможертва маси. Нацистите доказват, че човек може да въвлече цял народ във война с лозунга: „Или всички ще загинем“ (подобен лозунг военната пропаганда през 1914 г. би избягвала отдалеч), при това не в период на недоимък, безработица или осуетени национални амбиции. Същият дух се проявява в последните месеци на вече очевидно загубената война, когато нацистката пропаганда утешава уплашеното до смърт население с обещанието, че фюрерът „със своята мъдрост е подготвил за германския народ лека смърт чрез обгазяване в случай на разгром“19.

1 Вж. например Е. Kohn-Bramstedt, Dictatorship and Political Police: The Technique of Control by Fear, London, 1945, pp. 164 ff. Обяснението е, чe „без пропаганда терорът губи по-голямата част от психологическото си въздействие, а пропаганда без терор не може да достигне цялата си ударна сила“ (с. 175). В тези и подобни твърдения, които най-често се въртят в кръг, се пренебрегва фактът, че не само политическата пропаганда, а и всички съвременни публикации за масово разпространение съдържат елемент на заплаха и че от друга страна, терорът може да бъде стопроцентово ефективен и без пропаганда, доколкото става реч за традиционен политически терор на едно тиранично управление. Едновременно, ако терорът е налаган не само отвън, но така да се каже, и отвътре, когато политическият режим не се задоволява просто с обичайната власт, му е нужна пропаганда. В този смисъл нацисткият теоретик Ойген Хадамовски заявява в Propaganda und nationale Macht, 1933: „Пропагандата и насилието никога не са в противоречие. Прилагането на насилие може да бъде част от пропагандата“ (с. 22).
2 По онова време официално се оповестява, чe безработицата в Съветска Русия е „ликвидирана“. В резултат биват „ликвидирани“ и всички полезни аспекти на безработицата (Anton Ciliga, The Russian Enigma, London, 1940, р. 109).
3 Така наречената Heuaktion започва с декрет от 16 февруари 1942 г., издаден от Химлер и „засягащ [индивиди] от германско потекло в Полша“, по силата на който техните деца следва да се изпратят в семейства, „които с готовност [биха ги приели] безрезервно от уважение към чистата им кръв“ (Нюрнбeргски документ R 135, фотокопие, обнародвано от Centre de Documentation Juive, Париж). По всичко личи, че през юни 1944 г. Девета армия действително е отвлякла около 40 000–50 000 деца, след което ги е транспортирала в Германия. В доклад за тази операция, изпратен до Генералното командване на Вермахта в Берлин от човек на име Бранденбург, се споменават подобни планове за Украйна (Документ PS 031, публикуван от Леон Поляков в Bréviaire de la haine, с. 317). Самият Химлер на няколко пъти споменава този план. (Вж. Nazy Conspiracy, III, р. 640, където са цитирани откъси от речта на Химлер в Краков през март 1942 г.; вж. още и коментарите относно речта на Химлер в Бад Шахен през 1943 г., посочени от Kohn-Bramstedt, op. cit., р. 244.) Представа за това как са били подбирани тези деца можем да си съставим по издадените от Второ медицинско отделение в Минск медицински удостоверения, датиращи от 10 август 1942 г.: „При прегледа на расовите белези на Натали Харпф, родена на 14 август 1922 г., установихме, че тя е нормално развито момиче от източнобалтийски тип с изразени северни черти.“ „Прегледът на Арнолд Корнис, роден на 19 февруари 1930 г., доказа нормално развито дванайсетгодишно момче от източен тип с изразени северни черти.“ Удостоверенията са подписани: N. Wc. (Документът се съхранява в архивите на Yiddish Scientific Institute, New York, No. Occ E 3a-17.) За унищожаването на полската интелигенция, която по мнението на Хитлер може „да бъде изтребена без никакви угризения“, вж. Poliakov, op. cit., р. 21, и документ № 2472.
4 Вж.Hitlers Tischgespräche. През лятото на 1942 г. той все още призовава „[за изритване] и на последния евреин от Европа“ (с. 113) и за изселването им в Сибир, Африка (с. 311) или Мадагаскар, но всъщност вече е взел „окончателното решение“ още преди нахлуването в Русия, вероятно през 1940 г., като през есента на 1941 г. нарежда да се инсталират газовите камери (вж. Nazy Conspiracy, II, рp. 265 ff.; III, рp. 783 ff.; Document PS 1104; V, рp. 322 ff.; Document PS 2605). През пролетта на 1941 г. Химлер вече знае, че „и последният евреин [трябва да бъде] унищожен до края на войната. Такова е недвусмисленото желание, това е заповедта на фюрера“ (Dossier Kersten, in: Centre de Documentation Juive).
5 В тази връзка съществува много любопитен доклад от 16 юли 1940 г. по повод дискусия в щаба на фюрера с участието на Розенберг, Ламерс и Кайтел, която Хитлер открива изтъквайки следните „основни принципи“: „За настоящия момент от голямо значение е да не демонстрираме крайната си цел пред света… Следователно окончателният изход не бива да става всеобщо достояние чрез декретите за поддържане на мира и реда в окупираните територии. Всички необходими мерки – екзекуции, депортирания – може и ще бъдат проведени въпреки това“. Следва второ обсъждане без участието на Хитлер, в което тези негови думи изобщо не се споменават. Очевидно не са го „разбрали“ (Документ L 221 в Centre dе Documentation Juive).
6 3а увереността на Сталин, че Хитлер няма да нападне Русия, вж. Isaac Deutscher, Slalin: A Political Biography, New York and London, 1949, рp. 454 ff., и най-вече обяснителната бележка на с. 458: „Едва през 1948 г. председателят на Държавната планова комисия, вицепремиерът Н. Вознесенски, обявява, че икономическите планове за третото тримесечие на 1941 г. са били изготвени за мирно време, а новият военновременен план е бил съставен чак след като започват сраженията“. Твърдението на Дойчер бе неоспоримо потвърдено от доклада на Хрушчов относно реакцията на Сталин спрямо германското нападение над Съветския съюз. Вж. неговата реч „За Сталин“ пред Двайсетия конгрес, предоставена за публикуване от Държавния департамент, New York Times, June 5, 1956.
7 „Обучението (в концлагерите) се изразява в налагането на дисциплина. Там всякакви поучения на идеологическа основа са недопустими, защото в по-голямата си част лагериститс са хора с робски души“ (Heinrich Himmler – Nazy Conspiracy, IV, p. 616 ff.).
8 Името на Ойген Хадамовски (Eugen Hadamovsky,op. cit.) изпъква сред авторите, писали по въпроса за тоталитарната пропаганда. Без да го налага, Хадамовски предлага едно интелигентно и проникновено пронацистко тълкуване на Хитлеровите изявления за „Пропагандата и организацията“ в кн. II, гл. XI на Mein Kampf (2 тома първо издание на немски, съответно 1925 и 1927 г.; пълен превод на английски, Ню Йорк, 1939). Вж. още F. A. Six, Die politische Propaganda der NSDAP im Kampf um die Macht, 1936, рp. 21 ff.
9 В анализа си на „Военната пропаганда“ (Mein Kampf, кн. I, гл. VI) Хитлер подчертава търговския елемент в пропагандата, сочейки като пример рекламата за сапуни. Общо взето, значението на този анализ се преувеличава за сметка на пренебрегваните по-късни негови идеи в „Пропагандата и организацията“.
10 Вж. меморандума на Мартин Борман за „Връзката между националсоциализъм и християнство“ в Nazy Conspiracy, VI, рр. 1036 ff. Подобни формулировки се срещат неед нократно в брошурите, издавани от SS за „идеологическо индоктриниране“ на неговите кадети. „Законите на природата са подвластни на една неизменна и неподдаваща се на влияние воля. Следователно от голямо значение е да познаваме тези закони“ („SS-Mann und Blutsfrage“, Schriftenreihe für die weltanschauliche Schulung der Ordnungspolizei, 1942). Всичко това са просто перифрази на едни или други твърдения на Хитлер, взети от Mein Kampf, сред които е и следният цитат, използван за мото на споменатата брошура: „В опитите си да се бори срещу желязната логика на природата човек влиза в противоречие с основните принципи, на които единствено дължи собственото си съществуване като човек“.
11 J. Stalin, Leninism, 1933, Vol. II, ch. III.
12 Eric Voegelin, „The Origins of Scientism“, in: Social Research, December, 1948.
13 Вж.F. А. v. Hayek,„The Counter-Revolution of Science“, in: Economica, Vol.VIII (February, May, August, 1941), р. 13.
14 Ibid., р. 137. Цитатът е от сeнсимонисткото списание Producteur, I, р. 399.
15 Voegelin, op. cit.
16 William Еbenstein, The Nazy State, New York, 1943) в анализа си на „Постоянната военна икономика“ на нацистката държава е може би единственият критик, който осъзнава, че „нескончаемата дискусия… дали германската икономика при нацисткия режим е социалистическа, или капиталистическа по характер, е много изкуствена… защото в нея като че ли се пренебрегва най-важното, а именно, че капитализъм и социализъм са понятия, свързани със западните социално ориентирани икономики“ (с. 239).
17 Характерни в това отношение са свидетелските показания на Карл Брант, един от лекарите, ангажирани от Хитлер да проведат програмата за лека безболезнена смърт (Процес на медиците. САЩ срещу Карл Брант и останалите. Заседание от 14 май 1947). Брант гневно протестира срещу подозренията, че проектът целял да се ликвидират излишните консуматори на храна. Той подчертава, че партийните членове, изтъквали подобни аргументи, винаги са били остро порицавани. Според него тези мерки са били продиктувани единствено от „етични съображения“. Същото, естествено, се отнася и до депортиранията. Папките са препълнени с отчаяни докладни от военни, оплакващи се, че депортирането на милиони евреи и поляци се провежда без оглед на каквито и да било „неотложни военни и икономически потребности“. Вж. Poliakov, op. cit., р. 321, както и публикувания от него документален материал.
18 Фаталният декрет, сложил началото на всички последвали масови убийства, е подписан от Хитлер на 1 септември 1939 г. – в деня, когато избухва войната – и се отнася не само за психичноболните (както често се приема погрешно), а за всички „неизлечимо болни“. Страдащите от психически отклонения са просто първата обречена категория хора.
19 Вж. Friedrich Percyval Reck-Malleczewen,Tagebuch eines Verzweifelten, Stuttgart, 1947, р. 190. 

Хана Арент
27.06.2023

Свързани статии