Кои са трите фундамента на стабилния политически ред: силна държава, върховенство на закона и отговорно управление. Публикуваме откъс от книгата „Произход на политическия ред“ от Франсис Фукуяма (ИК „Изток-Запад“).
ИК „Изток-Запад“ издаде книгата „Произход на политическия ред“ на един от знаковите съвременни учени Франсис Фукуяма. Той е американски политолог, политикономист и социолог от японски произход, роден през 1952 г. Преди време той стъписа света с прогнозата си за края на историята.
„Произход на политическия ред“ е анализ на създаването на съвременните политически институции и демократичните общества. Ученият прави обстоен преглед на възникналите през вековете човешки социални структури, прецизно сравнително-историческо изследване, което се връща към зората на човешката история. Според знаменития философ хората винаги са се нуждаели от социална организация; човек не е създаден, за да съществува като изолиран индивид.
Авторът ни припомня как се е зародила държавността в Китай, Индия и Средния Изток, разглежда европейските страни. Времевата граница, до която достига изследването му, е навечерието на Френската революция.
Кои са трите фундамента на стабилния политически ред според Фукуяма? Той пише: „Силна държава, върховенство на закона и отговорно управление. Да, мнозина от нас приемат тези основи за даденост, но те са изграждани в продължение на векове.“ И продължава: „Великобритания и Дания са първите, които успяват балансирано да ги съчетаят в едно цяло. Страшно е, че в много от съвременните държави те отсъстват или не могат да функционират. А това е явление, което може да доведе до опасни последици. За да си обясним случващото се в момента, е необходимо да познаваме началото, от което тръгва всичко.“
„Произход на политическия ред“ е умен и проникновен поглед към миналото. Той е подплатен солидно с най-новите достижения на историята, икономиката, еволюционната биология, социологията.
„Произход на политическия ред. От предисторическите времена до Френската революция“, Франсис Фукуяма, ИК „Изток-Запад“, 2015, превод от английски Камен Костов, Боян Костов, 38 лв.
Политическо развитие и политически упадък
Биологичните основи на политиката ▶ Механизми, чрез които политическият ред еволюира ▶ Какво е политика и по какво се различава от икономиката ▶ Дефиниция на институциите ▶ Източници на политически упадък; държава, върховенство на правото, отговорност и как са свързани помежду си ▶ Как условията за политическо развитие се променят с течение на времето
Тази книга предлага равносметка на политическото развитие от предчовешки времена до навечерието на Френската и Американската революции, когато възниква изцяло съвременната политика. От този момент нататък възникват редица форми на управление, които съдържат трите важни категории политически институции: държавата, върховенството на правото и отговорното управление.
Някои читатели може би ще стигнат до заключението, че моята равносметка на политическото развитие е исторически детерминистична. Т.е. че като описвам сложния и зависим от контекста произход на институциите, искам да докажа, че подобни институции могат да възникнат в днешно време само при подобни условия и че държавите имат една-единствена посока на развитие, предопределена от тяхното уникално историческо минало.
Това категорично не е така. Институции, които носят преимущества на своите общества, редовно биват копирани и усъвършенствани от други; с течение на времето обществата се изучават и се сближават институционално помежду си. Освен това историческият разказ в тази книга завършва точно в навечерието на Индустриалната революция, която променя неузнаваемо условията, при които настъпва политическо развитие. Тези два момента ще бъдат разгледани в заключителната глава. Във втория том ще опиша и анализирам политическото развитие в пост-малтусианския свят.
Като имаме предвид огромния консерватизъм на човешките общества по отношение на институциите, те не се ангажират да ги преустройват всяко следващо поколение. Новите институции обикновено се надграждат върху вече съществуващите, които оцеляват в продължение на изключително дълги периоди от време. Сегментарните родословия например са една от най-древните форми на социална организация и въпреки това продължават да съществуват в много части на съвременния свят. Невъзможно е да разберем възможностите за промяна в настоящето, без да оценим това наследство и начина, по който то често ограничава избора на съвременните политически лица.
Освен това разбирането на сложните исторически обстоятелства, при които са създадени институциите, може да ни помогне да разберем защо тяхното прехвърляне и наподобяване е трудно дори при съвременните условия. Често някоя политическа институция възниква в резултат на неполитически причини (един икономист би казал, че тези фактори са екзогенни по отношение на политическата система). Вече разгледахме няколко такива примера. Частната собственост например възниква не само по икономически причини, но и защото родословните групи се нуждаят от място за погребване на техните предци и за успокояване на душите на мъртвите. По същия начин светостта на върховенството на закона е исторически зависима от религиозния произход на правото. Самата държава в Китай и Европа възниква в резултат на отчаяните стимули, създадени от непрестанните войни, които съвременната международна система се стреми да сподави. Ето защо опитът за пресъздаване на тези институции без помощта на тези екзогенни фактори често е невъзможно усилие.
Ще обобщя някои от темите, които засегнах при направената историческа равносметка на институционалното развитие в тази книга, и ще се опитам да извлека от тях очертанията на теория на политическото развитие и политическия упадък. Това може би няма да произведе истински прогнозна теория, тъй като резултатите са следствие на толкова много преплитащи се фактори. Съществува освен това и проблемът с костенурките: костенурката, която някой избира като обяснителен фактор, винаги стъпва върху гърба на друга костенурка под нея. Една от причините да започна този том с обяснение на естественото състояние и човешката биология е, че това е очевидната отправна точка, Grund-Schildkröte (базовата костенурка), върху която могат да бъдат разположени всички останали костенурки.
Биологичните основи на политиката
Човешките същества не са напълно свободни в социалното конструиране на своето поведение. Те имат обща биологична природа. Тази природа е изключително еднородна по целия свят предвид факта, че повечето съвременни хора извън Африка произлизат от една-единствена относително малка група индивиди отпреди около петдесет хиляди години. Тази обща природа не определя политическото поведение, но тя едновременно оформя и ограничава естеството на възможните институции. Това също така означава, че човешката политика възниква под формата на определени повтарящи се модели на поведение в различни епохи и различни култури. Тази обща природа може да бъде описана със следните твърдения.
Човешките същества никога не са съществували в предсоциално състояние. Идеята, че хората някога са съществували като отделни индивиди, които са взаимодействали или чрез анархично насилие (Хобс), или в миролюбиво неведение помежду си (Русо), е невярна. Човешките същества, както и техните предци примати винаги са живели в родствени социални групи с различни размери. Те са живели в тези социални единици в продължение на достатъчно дълъг период от време, за да могат необходимите за възникване на социално сътрудничество когнитивни и емоционални способности да еволюират и да се кодират в техния генофонд. Това означава, че моделът за рационален избор на колективни действия, при който индивидите преценяват, че ще им е по-добре, като си сътрудничат помежду си, значително подценява степента на социално сътрудничество, което съществува в човешките общества и не разбира мотивите, на които то се основава.
Естествената човешка общителност е изградена върху два принципа – роднинска селекция и реципрочен алтруизъм. Според принципа на роднинската селекция или способността за приобщаване човешките същества действат алтруистично към генетичните си роднини (или считани за генетични роднини) приблизително пропорционално на споделените помежду им гени. Според принципа на реципрочния алтруизъм човешките същества развиват отношения на взаимна изгода или взаимна вреда, взаимодействайки с други индивиди. Реципрочният алтруизъм за разлика от роднинската селекция не зависи от генетично родство; той зависи от повтарящо се пряко лично взаимодействие и от доверителните отношения в резултат на тези взаимодействия. Тези форми на социално сътрудничество са общоприетите начини, по които хората взаимодействат помежду си при липсата на стимули да се придържат към други, по-неперсонални институции. Когато неперсоналните институции се разпадат, именно тези форми на сътрудничество възникват отново, защото са естествени за човека. Това, което наричам патримониализъм, е политически назначения въз основата на един от тези два принципа. Ето защо назначаването на бюрократични длъжности на роднини на владетелите в края на династията Хан в Китай, желанието на еничарите синовете им да постъпят в техните корпуси или продаването на длъжности като наследствена собственост по времето на Стария режим във Франция са все примери за възраждане на естествения патримониален принцип.
Човешките същества притежават вродена склонност да създават и да следват правила и норми. Тъй като институциите по същество са правила, които ограничават личната свобода на избор, със същата убеденост би могло да се каже, че човешките същества имат естествено предразположение да създават институции. Правилата могат да бъдат налагани рационално от лица, чиято цел е да удовлетворят в максимална степен собствения си личен интерес, което изисква постигане на социално споразумение с други лица. Хората се раждат с познавателни способности, които им позволяват да решават проблеми на социалното сътрудничество от типа на затворническата дилема. Те могат да си спомнят минало поведение като ориентир за бъдещо сътрудничество; те разменят информация за благонадеждност чрез клюки и други форми на обмен на информация; те притежават изострена познавателна способност да откриват лъжи и неблагонадеждно поведение чрез говорна и зрителна информация; и притежават общи модели за обмен на информация чрез езикови и невербалните форми на общуване. Способността да създаваме и да съблюдаваме правилата е икономично поведение, тъй като значително намалява трансакционните разходи на социалното взаимодействие и позволява ефикасно колективно действие.
Човешкият инстинкт да се спазват правила обаче често се основава на емоциите, а не на разума. Емоции като вина, срам, гордост, гняв, смущение и възхищение не са заучено поведение в смисъла на Лок, че е придобито по някакъв начин след раждането в резултат на взаимодействие с емпиричния свят извън индивида. Те са по-скоро естествени за малките деца, които след това организират своето поведение въз основа на генетично обосновани, макар и културно предавани правила. Следователно нашата способност да създаваме и съблюдаваме правила е много подобна на езиковата ни способност: докато съдържанието на правилата е конвенционално и варира в различните общества, „дълбоката структура“ на правилата и способността да ги придобиваме са естествени.
Това предразположение на хората да придават на правилата същинска стойност помага да се обясни огромният консерватизъм на обществата. Правилата могат да се развиват като полезни адаптации към определени условия на околната среда, но обществата се придържат към тях дълго след като тези условия се променят и правилата станат неуместни или дори нефункционални. Мамелюците отказват да използват огнестрелни оръжия дълго след като тяхната полезност е доказана от европейците, поради своята емоционална обвързаност с определена форма на използването на кавалерията. Това довежда до тяхното поражение от османците, които проявяват далеч по-голямо предразположение да се адаптират. Следователно съществува общ принцип на опазването на институциите в различните човешки общества.
Човешките същества имат естествено предразположение към насилие. От първия момент на своето съществуване те извършват актове на насилие срещу други човешки същества, както техните предци примати. С цялото ми уважение към Русо склонността към насилие не е заучено поведение, възникнало в определен момент на човешката история. Същевременно социалните институции винаги са съществували, за да контролират и канализират насилието. Всъщност една от най-важните функции на политическите институции е именно да контролират и определят степента на прилагане на насилие.
Човешките същества по природа се стремят не само към материални ресурси, но и към признание. Признанието е потвърждение на достойнството или ценността на друго човешко същество, или онова, което наричаме статус. Борбите за признание или статус често имат много по-различен характер от борбите за ресурси, тъй като статусът е относителен, а не абсолютен, или това, което икономистът Робърт Франк нарича „позиционно благо“. С други думи, човек може да има висок статус, само ако останалите са с по-нисък статус. За разлика от кооперативните игри или печалбите от свободна търговия, които са с позитивна сума и позволяват и на двамата играчи да спечелят, борбите за относителен статус, са с нулева сума, като при тях печалбата на един играч е непременно за сметка на друг.
Голяма част от човешката политика е свързана с битки за признание. Това е вярно не само за китайските претенденти за династи, които се домогват да получат Мандата на Небето, но и за търсещите справедливост под развети знамена скромни селски бунтовници като Жълтите и Червените кърпи или френските Червени шапки. Арабските племена успяват да изгладят различията си и да покорят голяма част от Северна Африка и Близкия изток, защото търсят признание за своята религия – исляма, като европейските воини, завладели Новия свят под знамето на християнството. В по-нови времена възходът на модерната демокрация е непонятен извън търсенето на равноправно признание, което е нейна същност. В Англия се извършва прогресивна промяна в естеството на исканията за признание – от правата на племето или селото, през правата на англичаните до правата на човека, за които пише Лок.
Важното е да не се поддадем на изкушението да сведем човешката мотивация до икономическо желание за ресурси. Насилието в човешката история често се извършва от хора, които търсят не материално богатство, а признание. Конфликтите се разпростират далеч отвъд рамката на икономическия смисъл. Признанието понякога е свързано с материално благополучие, но в други случаи е за негова сметка и е безполезно опростяване да го разглеждаме просто като още един вид „полза“.
Идеите като причина
Невъзможно е да се разработи каквато и да било смислена теория на политическото развитие без разглеждането на идеите като основополагащи причини за това, че обществата се различават и следват различни пътища на развитие. От гледна точка на социалните науки те са независими променливи, а ако използваме метафората с костенурките, те са костенурки далеч надолу в купчината, които не са стъпили задължително върху гърбовете на костенурки, свързани с икономиката или с физическата среда.
Хората във всички човешки общества създават ментални модели на реалността. Тези ментални модели приписват причинно-следствена връзка на различни, много често невидими фактори, чиято функция е да направят света по-понятен, предсказуем и удобен за манипулиране. В ранните общества тези невидими сили са духове, демони, богове или природата; днес те са абстракции като гравитация, радиация, личен икономически интерес, социални класи и т.н. Всички религиозни вярвания представляват мисловен модел на реалността, в който наблюдаваните събития се приписват на или причиняват от невидими или смътно забележими сили. От времето на Дейвид Хюм сме наясно, че каузалността не може да бъде потвърдена единствено с помощта на емпирични данни. С развитието на съвременните естествени науки обаче чрез контролирани експерименти или статистически анализ се придвижваме към теории за каузалността, които по-трудно могат да бъдат подправени. С по-добри начини за проверка на теориите за каузалността хората могат по-успешно да манипулират своята среда, използвайки например торове и напояване вместо кръв от жертвоприношения за увеличаване на добивите. Но всяко познато човешко общество създава някакъв вид причинно-следствен модел на реалността, което ни навежда на мисълта, че това е по-скоро естествена, а не придобита способност.
Колективните ментални модели – най-вече тези, които приемат формата на религия – са решаващи за мащабни колективни действия. Колективните действия, базирани единствено на рационален користен интерес, далеч не могат да обяснят адекватно реално съществуващите на този свят социално сътрудничество и алтруизъм. Религиозната вяра мотивира хората да извършват неща, които не биха сторили, ако се интересуваха единствено от ресурси или материално благополучие, какъвто е случаят с възхода на исляма в Арабия през VII в. Споделянето на вяра и култура укрепва сътрудничеството чрез възникването на общи цели и благоприятства колективното решаване на общи проблеми.
Поради религиозните конфликти в съвременния свят мнозина имат враждебно отношение към религията и я възприемат като източник на насилие и нетолерантност. В един свят на припокриващи се и многочислени религиозни среди това очевидно би могло да е вярно. Но те пропускат да преценят религията в нейния по-широк исторически контекст като решаващ фактор за възникването на широко социално сътрудничество, което превъзхожда роднинството и приятелството като източници на социални взаимоотношения. Още повече че светски идеологии като марксизма, ленинизма и национализма, които заемат мястото на религиозните убеждения в много съвременни общества, могат да бъдат и са не по-малко разрушителни с крайните вярвания, които пораждат.
Менталните модели и правилата са тясно преплетени, тъй като моделите често предлагат на обществата ясни правила за съблюдаване. Религиите са повече от теории; те са нормативни морални кодекси, които налагат на своите последователи спазването на правила. Те, както и правилата, които налагат, са натоварени със значителен емоционален смисъл и поради това вярата в тях е въз основа на обективни причини, а не само защото са точни или полезни. Независимо че истинността на религиозните убеждения не може да бъде удостоверена, те същевременно трудно могат да бъдат фалшифицирани. Всичко това утвърждава фундаменталния консерватизъм на човешките общества, защото, веднъж възприети, менталните модели на реалността трудно могат да бъдат променени в светлината на нови доказателства, че не работят.
Универсалният характер на определена форма на религиозни убеждения сред почти всички познати човешки общества навежда на мисълта, че той по някакъв начин се корени в човешката природа. Подобно на езика и съблюдаването на правила същността на религиозната вяра е общоприета и макар да е различна за различните общества, способността за създаване на религиозни доктрини е вродена. Но това, което казвам тук за политическото въздействие на религията, не доказва дали има или не „религиозен ген“. Дори религиозната вяра да е заучено поведение, тя пак би оказвала съществено въздействие върху политическото поведение.
Предвид утилитарната роля на религиозните вярвания за обединяването на общности (независимо дали на общността като цяло или на определена социална класа), мислители като Карл Маркс и Емил Дюркем са убедени, че религията умишлено е създадена с тази цел. Както вече видяхме, религиозните възгледи еволюират заедно с политическия и икономическия ред, преминавайки от шаманизъм и магия до преклонение пред предците и политеистични и монотеистични религии с високоразвити доктрини. Религиозните убеждения очевидно трябва да бъдат свързани по някакъв начин с материалните условия на съществуване на групите, които ги отстояват. Самоубийствени култове или секти като шейкърите, които забраняват възпроизводство между членовете си, обикновено не оцеляват много дълго. Ето защо е много изкушаващо да разглеждаме религията като продукт на тези материални условия и изцяло обяснима от тяхна гледна точка.
Това обаче би било огромна грешка. Религията е невъзможно да бъде обяснена единствено въз основа на материалните условия. Видяхме това най-ясно по отношение на контраста между Китай и Индия. До края на I хил.пр.Хр. двете общества са сходни от гледна точка на социалната структура, основана на агнатични родословия и възникналите от тях политически форми. Но след това индийското общество прави рязък завой, който може да бъде обяснен единствено с възхода на брахманската религия. Специфичните метафизични пропозиции в основата на тази религия са изключително сложни и е безсмислено да се опитваме да ги обясняваме с конкретните икономически и екологични условия в Северна Индия по това време.
Проследил съм много други случаи, в които религиозните идеи изиграват независима роля при оформянето на политическите резултати. Католическата църква например изиграва важна роля при формирането на две основни европейски институции. Това е от решаващо значение за подкопаването на структурата на имуществените права на родствените групи сред варварските германски племена, които завладяват Римската империя от VI в. нататък, което от своя страна е от решаващо значение за отслабването на трибализма сам по себе си. Следователно Европа изоставя основаната на родственост социална организация по-скоро чрез социални, отколкото чрез политически средства, в рязък контраст с Китай, Индия и Близкия изток. По-късно през XI в. Католическата църква обявява независимостта си от светската власт, изграждайки се като модерна йерархия, а след това разпространява транснационалното европейско върховенство на правото. Въпреки че подобни независими религиозни институции съществуват и в Индия, Близкия изток и Византийската империя, нито една от тях не успява да институционализира независима правова държава до степента, в която постига това Западната църква. Без конфликта за инвеститурата и неговите последици правовата държава нямаше да се утвърди толкова дълбоко на Запад.
В нито един от тези случаи религиозните ценности не подценяват материалните интереси. И Католическата църква като браминската класа в Индия или класата на улемите в мюсюлманските общества представлява социална група със свои собствени материални интереси. Промените в наследственото право, въведени от Григорий I, изглежда, са свързани не с религиозни, а с користни причини като средство за присвояване на земя на собственици от родствените групи от самата Църква. Въпреки това Църквата не е просто още един политически субект като военните диктатори, които господстват в Европа по това време. Тя не може лесно да превърне своите ресурси във военна сила, нито да се ангажира с грабителство без помощта на светските власти. От друга страна, тя притежава легитимност, с която може да удостои светските политически играчи и която те не могат да постигнат сами. Икономистите понякога твърдят, че политическите дейци „инвестират“ в легитимност, сякаш легитимността е просто производствен фактор като земята или машините. Но легитимността трябва да бъде разбирана сама по себе си, а именно от гледна точка на идеите, към които хората се придържат по отношение на Бог, справедливостта, човека, обществото, благополучието, добродетелта и т.н.
Една от най-важните промени в ценностите и идеологиите, която определя съвременния свят – идеята за равенство на признанието, – възниква едва в края на периода, който разисквам в тази книга. Идеята за човешкото равенство има дълбоки корени; писатели от Хегел до Токвил и Ницше проследяват съвременните идеи за равенство до библейската идея за човека, създаден по образ и подобие на Бога. Разширяването на ограничения кръг от хора, на които е предоставено равно достойнство, обаче е много бавен процес и едва след XVII в. започва най-накрая да включва и по-ниските социални слоеве, жените, различните расови, религиозни и етнически малцинства и т.н.
Преходът от групови и племенни общества към такива на държавно ниво е в известен смисъл огромен регрес по отношение на човешката свобода. Държавите са по-богати и по-могъщи от родствено базираните си предшественици, но тези богатства и власт водят до огромна стратификация, в резултат на която малцина стават господари, а мнозинството се превръщат в роби. Хегел би казал, че признанието за владетеля в такова неравно общество е несъвършено и в края на краищата не удовлетворява дори владетеля, тъй като го е получил от хора, лишени от достойнство. Възходът на съвременната демокрация предоставя възможност на всички хора да се управляват сами въз основа на взаимното признаване на достойнството и правата на своите равноправни съграждани. По този начин тя се стреми в контекста на големите и сложни общества да възстанови нещо от загубеното при първоначалния преход към държавата.
Историята на възникването на отговорното управление не може да се разкаже, без да имаме предвид разпространението на тези идеи. В случая с английския парламент видяхме как неговата солидарност зависи в решаваща степен от вярата в правата на англичаните и как Славната революция е моделирана от всеобхватната идея на Лок за универсалните естествени права. Именно тези идеи вдъхновяват и Американската революция. Ако историческите причини за възхода на отговорността, които представям, понякога изглеждат тясно свързани с материалните интереси на участниците в тези борби, те трябва на свой ред да се разглеждат на фона на идеи, които определят кои са тези участници и какъв е размахът на техните колективни действия.
