Галин Тиханов, Раждането и смъртта на литературната теория: режими на значимост в Русия и отвъд, Stanford University Press, 2019 г.
В потока на ставането произходът стои като водовъртеж и завлича в своята ритмика материала на възникването.
Валтер Бенямин, Произход на немския трауершпил
Втората англоезична монография на Галин Тиханов Раждането и смъртта на литературната теория: режими на значимост в Русия и отвъд (2019)[1] я делят от първата близо 20 години, през които темата ѝ дълготрайно и бавно се разраства от доклад на конференция, публикуван за първи път в превод на български[2] през 2002 г., до книга, съизмерима по богатство на материала и концептуална мощ с Господарят и Робът: Лукач, Бахтин и идеите на тяхното време (2000)[3]. Някъде по средата на дългия път между Господарят и Робът и Раждането и смъртта се разполага сборникът със студии Наративи на изгнанието (2013)[4], издаден на бразилски португалски, в който можем да проследим in statu nascendi как израства новата книга. Брилянтната „кратка история на времето“ на модерната литературна теория, написана от Тиханов, разчита на екзистенциално и епистемологически удостоверяващата и формираща сила на знанието за смъртта, този абсолютен господар, но тайното сърце на дискурсивния механизъм на Раждането и смъртта не е диалектиката на господаря и роба, а Валтер-Беняминовата идея за „надживяването“, „продължаването на живота“, „последващото узряване“, „последващия живот“ или „пребъдването“, тъй както тя е разработена в Задачата на преводача, значещо липсваща в библиографията[5] и не по-малко значещо терминологически и композиционно присъстваща на ключови места в теоретичния наратив на книгата. Тиханов започва с въпроса „как да се уловят нейните [на литературната теория, б. м.] изплъзващо се плодотворни последващи животи (afterlifes)“ (1) и завършва с представянето на един „идеален пример за дифузния, подземен последващ живот (afterlife) на руската литературна теория в собствения ни век“ (185), в който пример проблематиката на превода играе централна роля.
Раждането и смъртта изхожда от контраинтиутивната констатация за уникалния и кратковременен характер на начина на рефлексия, научната дисциплина и академичната институция, която сме свикнали да наричаме „литературна теория“ и да мислим като достатъчно или поне толкова дълготрайна назад (а и напред) във времето, че темпоралността ѝ да не застрашава нейната същност. Бихме премълчали от професионално неудобство, ако не признаем, че дори за специалист в полето или поне за средностатистически литератор може би е било изненадващо трезвото констатиране, че „продължителността на живота“ на литературната теория не надвишава средната (за жените) в България. „В ретроспектива литературната теория може да се локализира в период от близо осемдесет години от нейното зараждане като модерен интелектуален проект, основан на допускането за автономия и специфичност, през втората половина на първото десетилетие на ХХ век до началото на 90-те.“ (28) Констатацията на Тиханов за уникалността и изненадващата кратковременност на литературната теория напомня за установения от Тома Пикети изключителен и епизодичен характер на капитализма такъв, какъвто го познаваме в разцвета му между Рузвелт и Рейгън със силния икономически растеж и краткотрайния спад в неравенството, оказващ се всъщност краткосрочна аномалия, натурализирана като неограничено във времето и естествено развитие.
Радикалното историзиране на литературната теория ни конфронтира със същинска времепространствена сингулярност, случила се в привидно позната ни непосредствена близост и в рамките на наличния от последната четвърт на ХVІІІ в. „режим на значимост“ на автономното изкуство, при все това обаче оказала се уникална аномалия, разпозната като такава едва посмъртно. „[Л]итературната теория възниква в Източна и Централна Европа в десетилетията между войните като един от концептуалните вторични продукти на прехода от режим на значимост, който признава литературата за нейната роля в социалната и политическата практика, към режим, който я остойностява преди всичко с оглед на вътрешноприсъщите ѝ качества на изкуство.“ (22) Литературната теория се ражда на прехода между тези два многовековни режима на значимост и сравнително скоропостижно умира при следващия преход към трети режим на остойностяване, възвестявайки със смъртта си настъпването на новия режим. „Кончината на литературната теория вече потвърди прехода към трети режим на значимост, в който литературата в нарастваща степен е призната за значима не поради социалната или политическата си тежест, не и поради някаква предполагаема дискурсивна уникалност, а в доста по-нисък ключ заради до голяма степен индивидуалното развлечение и терапия, които може да предложи.“ (23) Раждането и смъртта на литературната теория се случват на преходите между дълготрайни режими на значимост, които из основи променят възприемането на литературата като предмет на рефлексия и обуславят краткотрайния разцвет на една специфична форма на нейната концептуализация. Режимът на значимост, който лежи в основата на концепцията за автономия на литературата, е съществувал повече от столетие преди да се появи модерната литературна теория като радикална форма на мислене на автономния статут – едновременно кулминационна точка, изключително продуктивна сингулярност и началото на края на поддържащия я режим. Тази сингулярност се случва в Източна и Централна Европа.
Защо точно тук? Отговорите на въпроса, стоящ в началото на работата върху книгата, локализират в потока на историческото ставане един същински водовъртеж от фактори, обуславящи произхода на литературната теория като уникален „епистемен ефект“ (25), завличащ в шеметния си ритъм хетерогенните материали, от които възниква. Тези материали на възникването, въвлечени тук в сингулярността на произхода, стават налични на първо място като следствие от процеси на разпад. „[В]ъзникването на литературната теория бе обусловено от процеса на разпад и модификация на монолитни философски подходи, който се случва някъде около Първата световна война.“ (10) Тиханов посочва три основни философски метадискурса, чийто разпад (и трансформация) осигурява материал за възникването на литературната теория: феноменологията, неокантианството и марксизма (и трите подобаващо катализирани от философията на живота). Процесът на разпад и превращение е облекчен от вносния, „заемен“ характер на тези метадискурси. „Интелигенцията в тези страни [Русия, Унгария, Полша и Чехословакия, б. м.] живееше след Първата световна война от зает философски капитал с предимно немско-австрийски произход“ (24). Нестеснената от местна авторитетна философска традиция свобода на боравене с този зает капитал е условие-без-което-не-може за раждането на литературната теория тук. „Именно тук импулсите на господстващите западни философски традиции можеше да се огънат и трансформират без лесна непочтителност, но и без плахост и подражателно себеотричане.“ (15)
Друг витално важен източник на материали за възникването на литературната теория, изобилно избликващ в Източна и Централна Европа между двете световни войни, е „възраждането на творческата свобода в резултат на радикални исторически събития“ (11), довели до създаването на нови социални и държавни формации. Тиханов настоява, че трябва да вземем на сериозно визията на Борис Ейхенбаум – независимо от нейната практическа осуетеност – за взаимно подсилващите се „революция и филология“ като локомотив на съвременната литературна теория. „Изключително важно е да си дадем сметка, че руският формализъм и малко по-късно Пражкият лингвистичен кръжок […] са били вътрешноприсъщо свързани с процесите на построяването на нова държава с нова политическа идентичност.“ (35) Зад авангардисткото ангажиране с революционната промяна и конструирането на нова социална действителност прозира също така един в основата си романтически – Тиханов говори за „известна неоромантическа гордост“ на създателите на модерната литературна теория – респект към литературата в качеството ѝ на „социална трибуна и национален глас“ (21), респект, типичен за Източна Европа с нейните проблематични национални идентичности.
Третият отговор на въпроса защо съвременната литературна теория се ражда в Централна и Източна Европа обръща внимание върху хетероглосията и хетеротопията като родилните петна, свидетелстващи за спецификите на мястото на раждане. Тази проблематика е предмет на разгърнато и детайлно разглеждане в предхождащия и подготвящ Раждането и смъртта сборник Наративи на изгнанието. „[В]сяка една от тези четири страни [отново: Русия, Унгария, Полша и Чехословакия, б. м.] е била естествено място на полиглосия и хетеротопия (изгнание), предоставяйки – понякога с цената и под формата на ожесточени етнически конфликти – една мъчително благодатна среда за теоретично съзерцание на литературата отвъд предполагаемата естественост на родните езици и традиции.“ (24) Биографиите на главните герои на литературната теория недвусмислено свидетелстват за „огромното значение, което изгнанието и емиграцията имат за раждането на модерната литературна теория в Източна и Централна Европа“ (12). Възникването на литературната теория е неразделна част от отключената от изгнанието креативност.[6] Субектът на тази креативност с оглед на мястото си на раждане и избраната съдба по необходимост е аутсайдер: „Теоретичното усвояване на литературата е означавало способността да се трансцендира нейната (и своята собствена) национална закрепеност чрез избора да позиционираш себе си – посредством пътешествие във и между езици, без задължително да е в пространството – като аутсайдер, съзерцаващ нейните абстрактни закони.“ (15) В края на Раждането и смъртта Тиханов ще тематизира „изгнанието и дългото пътуване към дома, което понякога приключва едва посмъртно“ (177) в мемоарната книга на Виктор Шкловски Сантиментално пътешествие като пример за „дифузния и разпръснат последващ живот (afterlife)“ на литературната теория в епохата на „принудителния космополитизъм“ (Улрих Бек).
Ако сега се обърнем към смъртта на литературната теория, мислена от Тиханов в рамките на Валтер-Беняминовата идея за „произхода“ като това, което „възниква от процеса на ставане и изчезване“ (7), умирането закономерно произтича от „променящия се статут на литературата и нейното потребление в едно все по-глобализирано постиндустриално общество, зависимо от един непрестанен поток от информация и комуникация, основаваща се на образи“ (29). През последните три десетилетия, откакто се намираме в новия режим на значимост, в който на литературата ѝ се налага да се конкурира за вниманието на публиката като „една от многото стоки на индустрията на свободното време“ (30), постепенното умиране на литературната теория по необходимост следва от недвусмисления отказ да се вижда ползата от нейния предмет на изследване в принципната му и неподлежаща на предоговаряне автономност. Схващането на литературата през нейната пазарна стойност на приватно забавление или терапия междувременно вече е породило собствена интерпретативна рамка, наречена „световна литература“ (world literature), разчитаща на един глобален „либерален англосаксонски дискурс“ (175) и успешно институционализирана в университетски програми по целия свят. Тиханов настоява, че сме длъжни да мислим „процеса на ставане и изчезване“ зад привидно чисто пространствено-синхронния дискурс на световната литература, който „подобно на толкова много други дискурси на либерално убеждаване […], често подминава с мълчание собствените си предпоставки, като ги оставя недостатъчно рефлектирани, а в някои случаи дори ги натурализира“ (181). Блестящ пример за въвличането на world literature в потока на ставане и изчезване на литературната теория е съпоставката ѝ със всемирная литература – първия мащабен съветски преводачески проект, иницииран през 1919 г. от М. Горки. Както Шкловски, така и Ейхенбаум ще поставят всемирная литература в кавички. (Тиханов прави това с world literature в началото и края на „Епилога“ на книгата.) Ейхенбаум сардонично ще констатира през 1925-а, че по време на продължилия от 1919 до 1924 г. проект руската литература практически е „загубила мястото си“ (Ейхенбаум) (216, бел. 16), заето от преводаческата индустрия на всемирната литература. Последният голям завършен труд на Густав Шпет по време на заточението му в Сибир и преди екзекуцията му на 16 ноември 1937 г. е образцовият руски превод на Феноменология на духа на Хегел.
Макар и съвпадащ с потока на ставането и изчезването, произходът е форма, образувана в този поток от кръговото му движение. В Раждането и смъртта можем да открием подобни форми преди всичко в надеждата без обещание на Михаил Бахтин, че „всеки смисъл може да изпита радостта на възкресението“ (130), предаден на „грижата на Времето“ (131) в едно бъдеще без нас, от една страна, и „дългото пътуване към дома, което понякога приключва едва посмъртно“ на Виктор Шкловски, от друга. Раждането и смъртта мисли миналото като неприключило, прибирайки и съхранявайки завръщането му в признаването на края.
Galin Tihanov, The Birth and Death of Literary Theory: Regimes of Relevance in Russia and Beyond, Stanford, California: Stanford University Press, 2019.
На главната страница: Казимир Малевич, Животът в големия хотел, 1914 г.
––––––––––––––––––––––––––––––
[1] Tihanov, G. The Birth and Death of Literary Theory: Regimes of Relevance in Russia and Beyond, Stanford, California: Stanford University Press, 2019. Цитирам по-нататък в текста с посочване на страниците в кръгли скоби.
[2] Тиханов, Г. „Защо съвременната литературна теория се ражда в Централна и Източна Европа“, в. Култура, бр. 2, 18.01.2002. Английският оригинал е публикуван две години по-късно: Tihanov, G. „Why Did Modern Literary Theory Originate in Central and Eastern Europe? (And Why Is It Now Dead?)“, Common Knowledge, 10.1 (2004), 61-68. Българският превод вече извежда в заглавието „раждането“, английският оригинал – „смъртта“.
[3] Tihanov, G. The Master and the Slave: Lukács, Bakhtin, and the Ideas of Their Time, Oxford: Oxford University Press, 2000.
[4] Tihanov, G. Narrativas do exílio: cosmolitismo além da imaginação liberal, São Carlos – SP: Pedro & João Editores, 2013. Сборникът се състои от четири студии в превод на бразилски португалски, обединени около темата на едноименния семинар на Г. Тиханов, проведен през август 2013 г. в Университета на Бразилия, град Бразилия, вж. <http://feest.com.br/SEMINARIO-NARRATIVAS-DO-EXILIO-com-palestra-do-Prof-Galin-Tihanov-da-Universidade-de-Londres-Brasilia-DF-06-08>. Първата студия от Наративи на изгнанието влиза в последната част на Раждането и смъртта.
[5] Библиографията включва друго ключово за книгата на Тиханов произведение на Бенямин – Произход на немския трауершпил.
[6] В Наративи на изгнанието Тиханов авторефлексивно и контрапунктно коментира тази своя „фасцинация от творческите енергии на изгнанието“, срв. Tihanov, G. Narrativas do exílio: cosmolitismo além da imaginação liberal, p. 76.
