Тази година на фестивала MASTER OF ART голямата награда за документален филм получи „Тенеси и Капоти: интимен разговор“. От самото заглавие се разбира, че става дума за две значими личности, живели и творили през миналия век, с мощно присъствие в световната литература и до днес. Заглавието е и донякъде подвеждащо, тъй като може да породи очаквания за малко познати лични истории и драми на двамата писатели, чийто живот, както е добре известно, не е бил лек, тих и спокоен. Лични моменти, разбира се, има във филмовия разказ, но те са деликатно премерени, представени като онзи неудържим тласък, довел до създаването на техните книги и пиеси. Интересът на режисьорката Лиса Имордино Врийланд, позната като автор и на други успешни документални портрети на прочути хора на изкуството, е фокусиран преди всичко върху творческия процес. Първоначалният замисъл, който понякога макар и неосъзнато се крие в детството, развитието и завършека на творбата, приемането или отхвърлянето ѝ. А Тенеси Уилямс и Труман Капоти са казали и написали много смислени неща по темата.
Филмът се гледа на един дъх и чак на финалните надписи, където са посочени многобройните източници, въз основа на които са подбрани текстове, снимки, архивни кадри, осъзнаваме какъв сериозен труд е положен, за да се постигне този наистина забележителен, художествен резултат. И талантът на авторката, успяла да превърне това море от информация в увлекателен разказ за едно продължило с години литературно приятелство – сложно, противоречиво, крехко.
На екрана се редуват интервюта, запазени в архивите, задкадров текст с фрагменти от писмата, които са си разменяли през различни периоди от време, откъси от филми по книгите и пиесите на двамата писатели. Повече от интересно е да гледаш някогашно интервю със знаменитости, които отдавна не са на този свят. То е и безценна съставна част на всеки биографичен документален филм, за жалост невинаги достъпна. Удоволствие е да наблюдаваш тези талантливи хора, да слушаш техните остроумни, понякога предизвикателни отговори, да усетиш иронията и самоиронията във всяка дума и жест, което превръща интервюто в нещо като малък спектакъл. При писмата, звучащи зад кадър, тонът е по-тих, но често и язвителен. Там откриваме неизбежните за всеки интелигент съмнения, тревожност, несигурност, но също толкова увереност, че избраният от тях път е единствено възможен. Те просто не могат да живеят, без да пишат. Заслужава внимание и начинът, по който коментират написаното от другия или дори личностните особености. Няма да чуем суперлативи, хвалебствия, нищо банално. Известно е, че не са си спестявали критики и остри думи. Трудно се забравя забавния начин, по които Труман Капоти описва смеха на Тенеси Уилямс – леко смущаващ, но и приласкаващ околните. За въздействието на тези текстове сериозна роля играят и актьорите, пресъздаващи гласовете на писателите – специфичният висок глас на Труман Капоти от Джим Парсънс (популярен с ролята на Шелдън в сериала „Теория на големия взрив“) и характерният южняшки диалект на Тенеси Уилямс от Закари Кинто. Във филма, макар и за кратко, може да се видят и други, при това легендарни актьорски изпълнения в откъсите от няколко превърнали се в класика заглавия. Незабравимите Катрин Хепбърн в „Стъклената менажерия“, Вивиан Ли и Марлон Брандо в „Трамвай „Желание“, Елизабет Тейлър и Пол Нюман в „Котка на горещия ламаринен покрив“, Одри Хепбърн в „Закуска в Тифани“, Ричард Бъртън, Ана Маняни и още легенди. Любопитно е да научим, че Труман Капоти е предпочитал Мерилин Монро за ролята на Холи Голайтли, но продуцентите са надделели. Той казва буквално: „Одри Хепбърн е всичко, което героинята в романа не е“. И най-вероятно е прав. Актрисата е от аристократичен произход, образована, изискана, ефирно красива. Накрая обаче признава, че се е справила прекрасно.
Да, били са години на възход и за двамата – високи тиражи, постановки на Бродуей, екранизации на техни произведения, високи хонорари, възможност за комфортен живот. Но както споменах по-горе, спокойното живеене никога не е било за необузданите им умове и души. Травми от най-млада възраст заради неприемането на тяхната хомосексуалност от околните, дори и от най-близките, семейни драми, тежки заболявания, унищожителна критика за последващи творби (особено за Тенеси Уилямс) ги карат все повече да се вкопчват в алкохола и други субстанции, към които и без това са били пристрастени от дълго време. Краят е неизбежен. Тенеси Уилямс умира в една хотелска стая от голяма доза успокоителни през 1983 г., а през 1984 г. напуска този свят и Труман Капоти едва на 59 години. Остава един може би малко наивен въпрос. Ако бяха по-малко ексцентрични, по-малко безразсъдни, по-малко саморазрушителни, щяха ли да са толкова талантливи?
С всичките осем издания, фестивалът MASTER OF ART елегантно напомня, че и в нашите прагматични до грубост времена хора на изкуството продължават да създават и разпръскват красота. Само добри думи заслужават Найо Тицин – основател и артистичен директор, и неговият екип за поредната селекция. Немалко на брой филми, различни като теми и стилистика, една своеобразна културна разходка из всички области на изкуството. Прекрасна възможност за кратко бягство „далече от безумната тълпа“ и сивотата на делника.
