Начало Идеи Гледна точка Пролет зиме
Гледна точка

Пролет зиме

1263
Иван Ангелов, „Клетва“, 1903 г.

Селски фрагменти ІV

Няма по-ликуващи дни от тези през зимата, които не са зимни, а пролетни. Доскоро е фучал вятърът, преспи навявал, но изведнъж се обръща, стихва, слънцето изгрява – щедро и обещаващо, температурите скачат – 20, 21, 22 градуса… Хвърляш ръкавиците, махаш шапката, шала – за какво са ти, оставяш ги вкъщи, разкопчаваш якето и се понасяш волно под милващите те топли лъчи. На душата ти е ведро, иде ти да хвърчиш, подскачаш и си свирукаш – къде е, зиме, жилото ти? Няма го, изчезнало е, стопило се е, край теб е само животът, неподправеният живот, истинският живот, сгряващият живот. Боже, велик си, как си го сътворил този свят толкова красив, толкова радостен? Благодаря ти доземи, Сътворителю Благий, превъзходни и милостиви са чудесата ти, а пролетта зимъска – най-превъзходното и най-милостивото… 

Ще ми простите патетиката, но аз съм селско чедо и тия чувства съм ги изпитвал като малък в излишество и те наистина ме въздигат високо. Даже ми се струва, че на село тия дни с пролетни температури през зимата се усещат по-осезаемо и съответно по-силно въздействат. В града е друго: разбира се, чувстваш топлината и усмивката на слънцето, усмихваш му се и ти, но няма други признаци освен тези. Докато селската пролет зиме е великолепно преживяване: още отзарана петлите кукуригат някак по-иначе, по-въодушевено, кокошките кудкудякат и ти се струва, че цялата им глъч нещо ти говори ободряващо и ласкаво, звънтят хлопатарите… Навремето, когато имаше повече животни – най-вече овци и кози, като дойдеше час за изкарване, те също сякаш усещаха тая оживена превъзбуда, носеща се във въздуха, и нямаха търпение да хукнат по баирите в търсене на що-годе прясна пàша. Тия благоприятни климатични особености, мисля си, се забелязват някак по-първично от селяните, а най-първично от животните: атмосферата се изпълва с тях и влиза през ноздрите, през кожата, през всичките сетива, за да се влеят в съществото ти някакви тайнствени струйки на взаимно препредаване на добро настроение. Всички сме едно – един стихиен пантеизъм…

Това е особеност, която прави роденият на село в известна степен по-примирен и по-съгласен да приема промените в света, във времето, в климата, в политиката, в другите… Градът е място, за което се иска воля, иска се настойчивост: виждаме го отчетливо в „Шинел“ на Гогол и в „Петербург“ на Андрей Белий, в „Човешката комедия“ на Балзак и в „Клетниците“ на Виктор Юго, на българска почва – в „Службогонци“ на Вазов и в „Големанов“ на Ст. Л. Костов. За да постигнеш нещо в града, трябва само на себе си да разчиташ, на своя си хъс, настървение, усет и хитрост; и провалиш ли се – сам си си виновен, друг не ти е крив. Градът възпитава воля, селото възпитава смирение. Защото какво да сториш, когато „градушка ни удари“ и „порой ни мътен влече“?! – нищо, абсолютно нищо! Иван Ангелов има една картина „Бог дал, Бог взел“ (1903) – а само след осем години ще излязат „Гераците“ на Елин Пелин: изправил се е мъж пред ошмулената от градушката нива, свалил е калпака си и гледа селянинът с някакво нечовешко тъжно спокойствие сполетялата го беда. Бог дал – благодаря Ти, Боже!; Бог взел – Бог да прости!… Нагаждаш се: дъжд вали – нека си вали, слънце пече – вечно ли пече? Климатичните промени – неконтролируеми, неуправляеми, те правят някак по-хрисим и кротък, че и – ако щете – по-покорен. А може би най-точно – по-природен и по-естествен, без желание за надмогателство. Затова и революцията не е по душата на селянина, твърде самомнителна му се вижда тя, самомнителна и самонадеяна. Защото животът не може да се победи, животът просто се живее…

Ето защо всеки такъв подарен от природата ден – пролетен в средата на зимата, извиква нескрити възторг и вдъхновение у мало и голямо, у словесно и безсловесно. Някаква успоредност на преживяването се наблюдава у хора и животни. Виждал съм с очите си в такива дни как конят, впрегнат в каруцата, препуска по-весело и щастливо, а собственикът му – изправил се, държи юздите с неподправено доволство. Все едно той търчи по пътя, преизпълнен с жизнени сокове. Между другото, това взаимодействие между състоянието на животните и на човеците на село е особен феномен. Когато добичето не е на себе си, и стопанинът не е на себе си – страда и му е чоглаво; Елин Пелин прекрасно е знаел това, пишейки „На браздата“. Или Йовков с Ая в „По-малката сестра“ и изобщо в целия сборник с разкази „Ако можеха да говорят“. Те затова са и „певци на българското село“ – изказват въжделенията и патосите му.  

Вкъщи имахме две кози – Белка и Сивка: втората беше безрога, сива на цвят (личи от името ѝ), спокойна и кротка и от нея зулуми не сме търпели. Белка обаче, майката на Сивка – рогата и бяла (ясно е пак защо), беше едновременно оправна и вироглава; ни се води, ни се кара. Бяс и половина! Наумеше ли си нещо – правеше го, независимо кой и как опитваше да я възпре. Сивка я слушаше безпрекословно. Слушаха я и другите кози, беше им нещо – не, не, не се смейте! – като неформален лидер. И ако козарят искаше другаде някъде да поведе стадото, нея подкарваше и всички я следваха, дори пръчовете. Та тя, тази Белка, докато учех в София, нещо се разболя, вече беше поостаряла и аз в едно от писмата до майка ми я питах с истинска тревога как е. А жена ми – бургаска дама, градска и морска, ми се присмя. Но, струва ми се, тя точно това не успя да проумее, а нямаше как да го проумее, бидейки градско чедо: когато в един дом кажи-речи съвместно обитавате хора и животни, вие не сте различни, вие сте едно. И ако някой/някоя от това едно е в беда, всички сте в беда. Прочее, Белка се оправи и живя още няколко години такава, каквато си беше – мъдра, своенравна и непокорна.

И така съчетани – пролетният ден всред зимата, кипежът у животните и растенията – кокичета се показали, пъпки по дърветата напъпили, и ведростта в човешката душа, те обхваща някакъв такъв безподобен ентусиазъм на съществуването, че всякакви мрачни сценарии ти се изпаряват от главата и вътре в теб настава само радост, радост, радост… Радост от съществуването и благодарност за него; благодарност към Бога, към природата, към естеството, към космоса, към вселената, към времето, към всичко… Истинска извикана от капризите на климата благодарност: „Хей, пролет иде!…“

„Хей, пролет иде, дигат се мъглите!“… Мъглите и черните мисли…  

Понякога на живота просто трябва да му се радваш… По детски да му се радваш.  

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Бил е директор на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).

Свързани статии

Още от автора