Какви и колко са необходимите промени в Изборния кодекс и защо 14 неправителствени организации отказаха да участват в обсъждането им в парламентарната зала. Дискусия по темата бе проведена в Центъра за култура и дебат „Червената къща“. Вижте гледните точки на Боряна Димитрова, Антоанета Цонева и Даниел Смилов.
Боряна Димитрова: През следващите месеци ще станем свидетели на нарастваща поляризация
Протестиращите на улицата, главно в София, имат едно ясно искане – оставка на правителството. Тези организации, които подписаха заявлението, че не желаят дълги и безсмислени преговори под модуса, че ще се обсъжда кардинално нов Изборен кодекс, просто за да се протака животът на този парламент и на това правителство, са в общи линии съгласни с тази теза за бързи избори. От другата страна стои противоположната теза – да, но тези хора в центъра на София не са цялото гражданско общество, това не са всички избиратели, освен това току-що отминаха изборите, имаме легитимно излъчен парламент и правителство, на всичкото отгоре много хора очакват социални мерки, които биха подобрили тяхното положение.
Знаем добре какви са резултатите от изборите – за управляващото в момента мнозинство (по политологическите стандарти това е правителство на малцинството) са гласували около 1 млн. и 300 хил. души, тоест един на всеки пет души спрямо избирателното тяло в България, което е към 6 млн. души. Нека обаче визираме само гласувалите, които са 3 млн. и 600 хил. души – тоест това мнозинство представлява около 36-37 % от тях. В една нормална демократична страна, ако имаш 50% представителство, в нашия случай това означава 120 депутати, имаш два модуса – единият е да разшириш ветрилото, тоест да търсиш максимално широка подкрепа, както вътре в парламента, така и извън него, тоест сред гражданските организации и гражданското общество. Това не беше направено. Правителството премина към т.нар. от мен висяща демокрация, защото виси на гласа на „Атака“. Оттук нататък управляващите нямат друг модус освен да екстремализират и да поляризират ситуацията, за да сплотят до крайност своите привърженици. Това е политически похват, който познаваме добре.
Какво се получава – след като не си отворил ветрилото към граждански организации, започваш назначението на спорни фигури. След като е взривена обстановката, започват протестите, започва и поляризацията – на протестите в центъра на София противопоставяш протестите на другия край на София или в страната. Моята теза е, че онова, което наблюдаваме в момента, показва изначално нежелание да се действа от гледната точка на вота на гражданите, а тъкмо от гледната точка на интереси, които стоят отзад. Правителството и мнозинството нямат друг изход освен непрекъснато да поляризират тази ситуация. Наблюдаваме доста умели послания, целящи противопоставяне. Противопоставянето не идва толкова от протестиращите, то идва управляващите, за които това е единственият начин да сплотят своите привърженици. И единственият начин е не като отговорят на гражданските искания, не като увеличат диалога, не като разговарят реално с граждански организации, а като противопоставят двете групи. В резултат виждаме, че 54 % от хората са за оставка на правителството, а останалите не искат това. Това разделение е факт и то ще продължи да съществува. Моята теза е, че през следващите месеци ще станем свидетели на една нарастваща поляризация, защото това е единственият начин, по който може да се закрепи сега управляващото мнозинство – не чрез преодоляване на слабата подкрепа, която има, но чрез засилване на поляризацията, защото тя дава възможност да се сплотят привържениците на правителството.
Съществуват три основни причини, които ме карат да мисля, че ситуацията ще върви към поляризация. Първо, преразпределението, на което се разчита за социалната програма, не може да дойде от другаде освен от работещите. От статистиката знаем, че Югозападният район произвежда между 46 и 48 % от БВП на страната. Тоест ако правителството иска да преразпределя и да извършва някакви икономически реформи, то трябва да се опира на тези хора. Очаквам през следващите месеци да влезем в една спирала на преразпределение, което пък означава, че след още няколко месеца ще имаме вълна на социално недоволство. Нямаме никаква индикация, че предстои някакво икономическо съживяване, което би позволило безболезнено преразпределение. Така че предстои вълна на социално напрежение. Като добавим и поляризацията, а можем да допуснем, че към нея може да се добави и етническо напрежение, стигаме до следната ситуация – днес се сее гняв, а след няколко месеца може да жънем буря.
При положение, че имаме една ненормална политическа ситуация и не се правят опити тя да се разреши с нормални политически средства в парламента и извън парламента, с търсене на възможности за по-широк консенсус, е по-добре да последват избори, а не влошаване и екстремализиране на ситуацията. А дали след изборите ще възникне нова ситуация? Смятам, че тя във всички случаи ще е нова.
По отношение на Изборния кодекс моето виждане е, че той се нуждае от минимални промени, а не от едно оттласкващо във времето изборите безсмислено говорене за изцяло нов кодекс и правила. Защото само и единствено кодексът не може да реши всички проблеми на избирателната ни система. Ангелоподобен нов кодекс да измислим, абсолютно нови правила да създадем, ако не се повиши качеството на политическите субекти, ако няма нов тип взаимоотношения между граждани и политици, ако няма реформиране вътре на големите партии – тъй като старите партии няма да изчезнат, те се нуждаят от реформи – каквито и нови правила да измислим, те няма да ни дадат нов политически живот.
Боряна Димитрова е родена през 1961 г. в София. Завършила е френската езикова гимназия “Антоан дьо Ламартин” и социология в СУ “Св. Климент Охридски”. Специализирала е политически и електорални изследвания във Франция. Управляващ партньор на социологическата агенция “Алфа Рисърч”.
Антоанета Цонева: Българите се разделиха на партия на телевизорите и партия на интернет
Една медийна среда, в която няма плурализъм, има свръхконцентрация на медийна собственост, оттегляне на медиите от основната им функция да информират и превръщането им в медийни бухалки – по време на избори се превръща в чудовищен инструмент за манипулация, пропаганда и дезинформиране на избирателите. Това е една чудовищна ситуация, в която се дискредитират политически опоненти, които дори не биха могли да се защитят в подобна среда. Затова най-малкото, което може да се направи в този много съкратен хоризонт, е поне да се маркира платеното съдържание в медиите и по този начин да се разграничи рязко от редакционното съдържание. Това е едно от предложенията за промяна на изборните правила, около които се обединиха 14-те организации, които изпратиха писмо до парламента.
Това, което натисна бутона на 14 юни и изкара над десет хиляди души на площада пред Министерския съвет, показва, че има един пласт от обществото, който е практически независим от тази монополизирана медийна среда. Оказа се, че тези хора не само знаят името на Делян Пеевски, те са направили всички връзки между него, медийната му империя и политическия елит, за да могат да стигнат до извода, че той няма как да оглави службите за сигурност. Следователно този чудовищен инструментариум за манипулиране се е провалил, това също трябва да бъде обявено публично. По някакъв начин сред една част от обществото този механизъм вече не работи. Когато имаш един медиен могул, който не позволява никакво критично съдържание, но в същото време на 14 юни излизат десет хиляди души с абсолютно ясната представа срещу какъв модел се опълчват, това означава, че нашият български свят действително се е разделил на партията на телевизорите и партията на интернет.
Що се отнася до дебата за промяната на изборните правила, най-високо в дневния ред стои начинът, по който ще бъдат излъчвани политическите представители. У хората – разбира се, с помощта на медиите – се създава утопичната представа, че чрез един прекрасен изборен регламент ние ще достигнем до тези ангелоподобни политически представители, които ще изчистят ситуацията и ние ще тръгнем в някаква разумна посока. Това, което предлага нашата група, не са някакви революционни промени в избирателната система – става въпрос за пропорционална избирателна система със запазване на тези избирателни райони и запазване на съществуващия към момента праг за влизане в парламента, но с въвеждане на преференция, без да уточняваме нейните прагове и дали тя трябва да има задължителен характер. По-скоро ние се съгласяваме с това, че избирателната система трябва да бъде променена чрез въвеждането на възможност за избор на предпочитан политически представител и този избор да бъде обвързан с праг, който да може да доведе до реално разместване на подреждането, което предлага една политическа сила или коалиция.
Има и второ предложение, което е свързано с намаляването на броя на подписите, които се изискват, за да се регистрира независим кандидат – ние се придържаме към международен стандарт, възприет за добър от международната общност, а именно не повече от 1 % от броя на избирателите на съответния район, които трябва да се подпишат, за да бъде издигнат един независим кандидат. Това е вход за граждански кандидати, които могат да се кандидатират в съответния избирателен район. Това са всъщност двете решения, които пряко засягат начина на излъчване на политически представители.
Антоанета Цонева е председател на Управителния съвет на Института за развитие на публичната среда. От 2001 до 2004 г. е първият омбудсман на Софийска община. Експерт в сферата на местното самоуправление, антикорупционните политики, гражданското участие в демократичния процес и изборния процес.
Даниел Смилов: Политическите ни проблеми няма да бъдат решени само със смяна на изборното законодателство
Голяма част от нашите предложения, засягащи изборното законодателство, са публични. Ние не ги крием, но имахме основание да не участваме във формата, който ни беше предложен – формат за изработване на нов Изборен кодекс – защото нашето подозрение е, че това е един формат, който предоставя отвличащи и до голяма степен фалшиви решения на реални проблеми с цел да се губи време и да не се поставят неотложните въпроси, свързани с липсата на легитимност на сегашното управляващо мнозинство.
Протестът много ясно очерта какви са проблемите на партийната система. Наистина там има нужда от рестарт, въпросът е как и по какъв начин да бъде осъществен този рестарт и кои да бъдат водещите решения. За да си отговорим на този въпрос първо ни е нужна диагнозата и диагнозата вече е ясна – самите протестиращи я поставиха, президентът също артикулира добре проблема. Проблемът е двупланов – от една страна имаме водещи политически партии, които не могат да контролират силните корпоративни интереси, които стоят зад тях. На практика имаме един модел на управление, който се повтаря – една партия, една групировка, една медия. И БСП, която дойде на власт с обещанието да промени този модел, всъщност с назначението на Пеевски на практика демонстрира, че го репликира и преповтаря едно към едно. Това е нещото, което изкара десет хиляди души в рамките на часове на улицата.
Вторият проблем е, че имаме партийна система, която започва да зависи от антисистемни, антиевропейски партии, които се превръщат в ключови фактори за съставянето на мнозинство. Сегашният парламент е ясна илюстрация на тази теза. Дава се възможност на хора с проблематично от демократична гледна точка поведение да заемат ключови постове и да символизират държавността. За да имаме рестарт на партийната система, основното, с което трябва да се справим, са тези два проблема. По отношение на втория проблем може да се мисли за някакъв санитарен кордон, може би временен, около такива партии. Нямам предвид само партия „Атака“. Спрямо такива играчи трябва да има особено отношение и останалите, здравата част от партийната система, да имат силна имунна реакция спрямо тях.
А по отношение на корпоративните интереси, вместо да се повтаря и репликира този модел – една партия, една групировка, един кръг от медии – трябва да има наистина ясно разграничаване от него. В момента няма готовност от страна на управляващите да решат по някакъв начин който и да е от двата проблема.
Ако това е проблемът на партийната ни система, той не се решава със смяна на избирателното законодателство и със смяна на електоралната система – дали ще е пропорционална, дали ще е мажоритарна, дали ще е смесена, това няма отношение към този въпрос. Така навлизаме само в едни безкрайни дебати за абстрактните предимства на едната и на другата система, а в същото време имаме много по-спешни и неотложни въпроси за решаване. Това до голяма степен мотивира нежеланието ни да се включим в този формат.
Ще завърша с това какво не бива да се прави, какво би действало като димка, която да разсее общественото внимание от неотложните и важни проблеми и да ги замени с някакви псевдодебати по псевдопроблеми. Първият такъв проблем и идеята за Велико народно събрание. Това е най-голямата димка, която се хвърля. Какво точно ще прави едно ВНС, какво точно ще промени в конституцията, че да отговори на тези два проблема, за които говорихме? Не трябва ли все пак промяната да дойде наистина от партийните субекти, които да покажат, че имат ясно съзнание за проблемите и минимален капацитет да ги решат. Така че ВНС, нова конституция, копиране на шведската, на американската и т.н. избирателни системи са просто губене на време и отвличане на вниманието.
Мисля, че в един дългосрочен план можем да въведем нещо от немската система – не за друго, а за да сложим край на този дебат пропорционална или мажоритарна да е избирателната ни система – защото тя комбинира най-добрите елементи от двете. Макар че в Германия има доста дебати за несъвършенството на немския модел и хората знаят, че идеална система няма. Но да вземем като пример Варна – една мажоритарна система с два тура би довела до двупартийна структура от типа ГЕРБ-БСП и би закрепила тези две партии. И ако няма вътрешна промяна и реформа, ще има много ниско доверие и участие, защото хората няма да се чувстват привлечени да гласуват, за която и да е от двете политически партии.
Опасен е и този юнашки дебат за партийните субсидии. Сега се казва дайте да ги махнем. Но какво ще въведем, каква е алтернативата – частно финансиране и корпоративно финансиране. Ние не сме САЩ, няма да тръгнат партиите да събират малки дарения през интернет, защото социалната структура на българското общество е различна. А алтернативата са корпоративните дарения. Този мач сме го играли през 90-те години и в началото на новия век и в него нямаше нищо положително. Напротив, имаше инженерни проекти и големи зависимости. Така че това е също един от псевдодебатите, което не значи, че не може да бъде намалена тази субсидия. За разумно намаление може да се говори, може да се говори и за опити да се рационализира нейното използване и разпределение. Например в немския модел държавната субсидия се дава като съфинансиране заедно със средства, набрани от малки дарения, което прави партиите по-внимателни към исканията на техните избиратели. Когато дадете една сума директно на партията, на практика тя вече не зависи от нищо друго освен от държавата и не се интересува от това какво мислят избирателите.
Така че моето послание е да държим под внимание кои са реалните и неотложни проблеми, как да инициираме този рестарт на партийната система и как да не си отвличаме вниманието по псевдодебати и глухи улици, които няма да ни отведат кой знае колко далеч.
Даниел Смилов е политолог и специалист по сравнително конституционно право. Програмен директор на Центъра за либерални стратегии, София, ежегоден гост-преподавател в Централно европейския университет, Будапеща и доцент по теория на политиката в катедра „Политология” на СУ „Св. Климент Охридски”.
