Есето “Промяната – блян и илюзия“ е излъчено по радио “Дойче веле” в периода 1976–1978 г. Пълният текст се публикува за първи път.
Преди няколко дни гледах пиеса, в която автор и режисьор страстно призоваваха към събаряне на съществуващия западен свят и замяната му с друг, нов, по-справедлив, по-човечен свят. И двамата, нелишени от талант млади хора, настояваха, че днешното западно обществено устройство е толкова отвратително и лошо, че промяната му е единственото ни спасение. Те приведоха доказателства за крещящи обществени безправия, за потисничество и експлоатация, за гнилост на нашите нрави и липсата на свобода, пренебрегвайки дребния факт, че пиесата им, агитираща смърт за западното общество, все пак се представяше свободно в театър, принадлежащ на това именно общество. Според тях първата стъпка към мечтаната промяна трябва да бъде разрушаването, унищожаването, ликвидирането чрез тотална и безмилостна революция на буржоазния свят и всички негови стойности. След това ще дойде ред на изграждането на новия свят. Но направи ми впечатление, че докато предложенията им за разрушаване и смърт бяха много конкретни и ясни, идеята за втората стъпка – изграждането на новия свят – беше толкова неясна и бледа, като че се отнасяше за планета извън Млечния път.
Пак неотдавна, осъждайки с горчивина пороците и упадъчния морал на западния свят, Александър Солженицин апелира за промяна в друга насока – извисяване на класическия християнски морал и добродетели и превръщането им в траен критерий в борбата срещу злото. Той отказа да приеме сложната и противоречива картина на съвременната действителност и поиска от държавници, политици и генерали да живеят и действат като класически праведници.
Малко след него виден поет най-сериозно написа голямо есе на тема „Трябва ли поетите да се опитват да променят света?“ Разбира се, отговор на този въпрос не бе даден, но поетът декларира, че съществуващият свят и обществено устройство са толкова ужасни и порочни, че промяната е жизнена необходимост. Той каза, че жестокостта и цинизмът на днешното общество го ужасяват, че неговата алчност, съперничество и блудност го огорчават, че неговата грозота го отблъсква. Така че промяната трябва да означава точно обратното – взаимоподпомагане, искреност, честност, любов, жертвоготовност за другите и преди всичко красота.
Мога да изброя стотици други по-големи и по-малки примери на ежедневни апели за промяна в една или друга посока на обществото, в което имаме щастието или нещастието да живеем. И не само отделни хора, но цели организации, партии, обществени групи, режими и идеологии са създадени в името на промяната или поне оправдават съществуването си с нея. Така да се каже променянето на обществото е станало някаква втора природа в живота на нашия век. Затова ми се иска да се опитам да изясня някои основни понятия, тъй като ми се струва, че на мнозина чистосърдечни апостоли на промяната не им е много ясно за какво говорят и дали говорят сериозно. Що се отнася за онези, които се препитават с идеята за променяне на обществото, ние ще видим, че единствената промяна, която те са реализирали, е постигането на собственото благополучие, разбира се, за сметка на другите.
Когато се говори за промяна, естествено възникват двата най-основни въпроса: ПРОМЯНА НА КАКВО? и ПРОМЯНА В КАКВО?
При търсене отговора на първия въпрос човек с изумление вижда, че се иска преди всичко промяна на обществената структура и на всички свързани с нея институции като икономика, образование, околна среда и т.н. Някак механично е прието, че човек е едва ли не елементарна функция на околната среда и щом тя се променяла, самият човек щял също да се промени и всичко щяло да стане хармонично променено. Без ни най-малко да отричам важността на околната среда, аз храня най-сериозни съмнения за степента на нейното въздействие и намирам безброй доказателства за твърде ограниченото й влияние върху характера на отделния човек. Ако се вгледаме в живота на нашия век, ние ще видим, че са били предприети огромни и разнородни опити за промяна на живота на хората чрез промяна на обществената организация. Ние сме свидетели на революции, преврати, преустройства и други актове, всички от които поне на книга са били декларирани като основна промяна на дадено общество, за да стане то по-добро и по-щастливо. И във всички тия случаи на промяна на обществената структура ние виждаме, че резултатът е, че обществото нито е станало по-добро, нито по-щастливо. Тъкмо обратното – най-често нещата са отишли в лошата посока. Но печалните резултати никак не пречат на авторите на промяната да твърдят, че те са извършили щастливата промяна, с която са подобрили живота на своите хора. Нека да вземем най-очевидния пример на твърдата промяна – СССР. Може ли някой наистина сериозно да твърди, че гражданите, които сега живеят там, са по-доволни и по-щастливи от своите бащи и майки, живели в царска Русия? Дали при една нормална историческа еволюция на обществото нещата нямаше да бъдат по-добри? При СССР ние имаме много типичен случай, когато една ОБЕЩАНА ПРОМЯНА се е оказала ИЛЮЗОРНА ПРОМЯНА. Формално погледнато, много неща са променени, но те се отнасят по-скоро до промяна на форми и едва на второ място косвено до промени в съдържанието, които пък са точно в обратна посока. Положението на човека не само не бе променено в положително отношение, но по принцип влошено. Една тежка държавна машина е заменена с друга, още по-тежка държавна машина, един корумпиран морал е заменен с друг, още по-корумпиран, една икономическа зависимост е заменена с още по-жестока икономическа зависимост, една експлоатация на човек от човека е заменена с далече по-страшна експлоатация на човека от цял режим, една относителна липса на свобода е заменена с пълното й отсъствие. Човек трябва да е луд, за да приеме, че един космически кораб в небето може да бъде нещо свързано с щастието на земята, че притежаването на сто хиляди танка е признак за щастлива промяна, че ядрена мощ означава удовлетворени духовни интереси. Промяната на една униформа с друга униформа, на едни господари с други господари, на една религия с друга религия по никакъв начин не означава, че е промяна за по-добро. Както и друг път съм отбелязвал, най-неясното нещо във всички обещания за бъдещо щастие на човечеството в комунистическото общество е самият живот на това общество. Не съм чул и не съм чел нито едно що-годе смислено описание на предполагаемия човешки живот при комунизма. Всички представи, които ни се внушават, са нескопосани имитации на божия рай. Обещаната човешка хармония при комунизма, ако се вземе сериозно, означава точно едно нещо – СМЪРТ. Комунистическото общество е такава наивна и вулгарна безсмислица, че ако наистина всички хора се превърнат в душевно осакатени, полуумни, добродетелни партийци, които разговарят с клишета и се обясняват в любов с лозунги, аз съм един от тия, които предпочитат пиратите, бандитите, гангстерите и цялата ужасна смет на нашата история. За наше щастие, ние никога няма да стигнем до подобно комунистическо деградиране, защото човекът е наистина велико творение на природата. Така че опитите за насилствена промяна на човешкото щастие чрез промяна на обществената структура се оказаха или глупости, или измама. Толкова по-очевиден е провалът на този опит за промяна, когато се вгледаме не в гардеробите, хладилниците и чорапогащите, а в хората. Може ли някой с чисто сърце да твърди, че днешните властници в България са по-добри хора от тези преди 40 или 50 години? По-честни ли са те? По-справедливи ли са? По-отзивчиви ли са? По-малко корумпирани ли са? Мисля, че отговорът е прекалено ясен. Но не само ръководителите? Спомням си от моето детство и млади години мнозина щастливи по своему българи, които не са имали автомобили, нито телевизори, нито са носили италиански обувки. Напротив в известно отношение животът е бил по-суров, изисквал е повече усилия и по-голяма трудност. От 30 години насам аз не познавам нито един мой сънародник, който гласно или шепнешком да е казал, че е щастлив човек. Тогава за каква промяна говорим? Нали на тези хора бе обещан по-добър, по-справедлив, по-честен, по-свободен живот? Не без сериозно основание известният руски философ Бердяев заяви, че всички революции са по принцип реакционни, защото не само задържат, но и тласкат назад действителното развитие на хората. Това означава, че не само не се стига до обещаната щастлива промяна, а със сигурност се осъществява злощастна промяна.
Още по-странни стават някои пропагандни лозунги, когато си зададем въпроса: „А какво според нашите революционери е щастието, към което те се стремят или което те искат да дадат на своите народи? Свободата? Никой не говори за нея. Свободата не е в списъка на щастията, раздавани от който и да е тоталитарен режим, от което и да е революционизирано общество. Тогава вероятно е човешкото братство? Истинското разбиране на хората помежду им, което предполага искреност, честност и дълбочина? Чувствам как слушателите се усмихват и си припомнят стандартния образ на партийния ръководител, който никога не гледа хората в очите. Никое друго общество не е насъсквало повече човек срещу човека, брат срещу брата, приятел срещу приятеля. Никое друго общество не е предлагало повече лицемерие, угодничество, двуличие, прикритост и взаимна подлост. Но какво друго има в списъка на обещаните щастливи промени? Любовта? Тя е прогонена, тъй като омразата е въздигната в култ. Какво друго? Отказ от индивидуалност, отричане на характер, приемане ролята на тъпо, послушно оръдие на режима, безмозъчно покорство, раболепие, безкритичност, безскрупулност?…
А какво да кажем за онова, което комунистическите режими твърдят, че е заветната цел на тяхната борба – премахване на експлоатацията и икономическото равенство на гражданите? Това е може би най-голямата лъжа, защото не само не се стигна до премахване на класовите различия, а до тяхното узаконяване. Никога в историята на България не е имало повече търтеи, високоплатени лентяи, привилегирована върхушка, която живее на гърба на народа. И точно това става и ставало във всяка друга страна, претърпяла подобно „революционно“ развитие. Социалното безправие е още по-категорично, а пренебрегването на класическите човешки нравствени норми е превърнало правосъдието в пълна пародия. Режимът често сочи като щастливи промени построяването на пътища, фабрики и жилищни комплекси. Ако приемем подобни технически постижения за щастие, в такъв случай западните индустриални страни са най-щастливите, защото притежават такива постижения хилядократно повече. Парадоксално или не, ако човек вярва на източно-европейските вестници, единственият сигурен белег за щастливата промяна са… вещите. Когато описват щастливо социалистическо семейство, тези вестници не пропускат да приведат като доказателство леката кола, хладилника, новите гардероби или факта, че Иванчо е бил на екскурзия в Румъния. Ето че цяла една пролетарска революция в края на краищата произведе такова дребно-буржоазно интересчийство, което светът май не е виждал. Каква разлика между интересите на един капиталистически бакалин и един социалистически служащ? Каква разлика между безмилостен капиталистически експлоататор и безмилостен социалистически властник? Ако светът е видял, че известна финансова фамилия се е опитала да владее дадено общество, то светът е видял, че известен социалистически президент разиграва ролята на Краля Слънце и назначава домочадието си за министри. Вярно е, че Фидел Кастро не се опива от силата на парите както покойния милиардер Хауърд Хюз, но в замяна той се опива от силата на властта. А това се двете имена на едно и също нещо.
И ето го категоричния, очевидния и очевадния факт, че всяка промяна на обществената структура, направена в името на по-щастлив живот за другите, се е оказала измама, защото променените форми не са довели до променяне на същността – Човека. И тъкмо тук, където е нашата най-ужасна слабост, нашата невъзможност с един замах или чрез едно убеждение да променим себе си, тук е и нашето опасение. Като гражданин аз мога да съм силно възмутен от това, че моят президент и неговите хора не са донесли обещаната промяна и са разиграли трагикомедията „Пременил се Илия пак в тия“, но като човек, като жител на тази планета трябва да приема това, защото то е самата истина. Представяте ли си колко ужасно щеше да бъде, ако въпросният президент и неговите хора можеха с едно драсване на перото да направят всекиго щастлив. Ако всички внезапно приемехме християнските апели на Солженицин и се превърнехме в ангелогласен хор? Ако нашите лица можеха само да се усмихват и нашите гласове да казват само благи думи? Това наистина би бил краят. Слава Богу, че човек е толкова сложно, мистериозно, пълно с противоречия, трудно променливо, кучешки устойчиво същество, чието чувство за красота се определя от грозотата, чието чувство за свобода се определя от робството, чието чувство за смисъл се определя от безсмислието и всеки опит да се премахнат противоречията му, означава той да бъде убит.
Когато разни идеалисти, поети или момчета с жълто около устата или пък идеологически търговци говорят и обещават по-щастлива промяна, те пропускат много простия факт, че всеки човек на този свят е щастлив посвоему, че няма рецепта за общо щастие. Материалистическата догма, че щом всички получават равни пари, щели да се чувстват щастливи, е една от най-наивните измишльотини. Тъкмо обратното, огромен брой хора се чувстват щастливи, когато не са равни, когато са повече от другите. Другата догма на социалистическата идеология, а именно, че променените обществени условия щели да променят човека, е, меко казано, лунатизъм. Дори да приемем, че човек придобие някакво съвършено обществено съзнание, той едва ли би действал според него. Всички до един знаем момента, когато превъзходно съзнаваме, че не бива да правим нещо и в същото време го правим. Всички неведнъж са се улавяли, че в нас напира сила, която побеждава властта на съзнанието и която идва дълбоко от нашите характери. И пак повтарям – това е най-голямото ми щастие, – че сме това, което сме, и че се развиваме в посока, командвана от собствената ни природа, а не от законите на обществото, към което се приспособяваме.
Наистина в света, в който живеем, стават ужасни неща. Кой не би потръпнал пред подлости, насилия, убийства, предателства, войни… Но така е било, откакто свят светува и при абсолютно всякаква обществена система. Изглежда, че то е неизбежна част от нашата собствена човешка драма. Кой може да си представи триумф на добродетелите, без да са съществували пороците?… И всичко това, цялата тази противна чернилка на нашия живот е част от естествено развитие, може би част от бавна, невидима, еволюционна промяна към по-добро. Пътят към човешкото съвършенство вероятно е безкраен, но това означава, че животът на човечеството ще бъде безкраен, защото съвършенството е смъртта.
Ето че такава изкуствена промяна на човек и човешкото общество, с която толкова се спекулира в съвременния свят, е нещо съвсем илюзорно. И това е най-оптимистично заключение. Аз не смятам, че хората не трябва да търсят промяна. Част от абсурда на нашия неспокоен човешки дух е именно напрегнатото търсене на промяна с дълбокото убеждение, че такава промяна няма, или поне малко зависи от нас. Много пъти ние имаме най-насъщната нужда да се излъжем, че има какво да се променя и има в какво да се променя. И това е съществена част от нашия живот.
