В началото на президентската предизборна кампания кандидатът за вицепрезидент на ДПС Искра Михайлова обясни в свое телевизионно интервю, че Делян Пеевски е човечен и затова хората го обичат.
Политическите противници на ДПС и Пеевски от своя страна квалифицират себе си като почтени, говори се за едно бъдещо „мнозинство на почтените”.
Ако приемем определенията, които двете страни сами си дават, то значи се оформя сблъсък между почтеност и човечност. И така една съществена част от гласоподавателите ще избира между тези две благини.
Можем да не приемаме определенията. Лесно е да бъдат отхвърлени и първото, и второто. Публичният образ на Пеевски в голяма степен се е превърнал в емблема на корупцията. А щом мнозинството на почтените включва предложилата Пеевски Мая Манолова в съчетание с други смущаващи лица и биографии, то и неговата морална претенция е меко казано съмнителна.
Но в името на разсъждението, което търси нещо по-различно от известните взаимни упреци, се съгласяваме за момент с положителните самооценки и мислим спрямо тях.
Преди 20 години Симеон Сакскобургготски лансира почтеността като основен белег на своята политическа амбиция и точно по негово време Пеевски поникна, цъфна и върза. Излиза, че тогава почтеното и човечното са се съчетали в едно. Сега обаче те се състезават в различни коридори. Или поне такъв е анонсът.
Бихме се върнали на чудесното съчетание, защото в него има неслучайна предразположеност, но нека за момент разгледаме актуалното и твърде специфично противопоставяне на почтеността и човечността на български терен като чист феномен – без уговорки и препратки.
Какво значи „Пеевски е човечен”? Какво значи да си човечен въобще? И как това се превръща в предпочитано качество по време на избори?
За да отговорим на тези въпроси, най-вероятно трябва първо да се съгласим какво е човек, а после от съществителното да изведем прилагателното. Основна отличителна черта на човека като човек е разумът. Но разумен ли се има предвид, когато наричаме някого „човечен”, „Пеевски е разумен и затова хората го обичат”? Може би донякъде, но по-скоро не точно.
Друга отличителна черта на човека като човек е неговата осъзната, а не просто инстинктивна загриженост както за себе си, така и за ближния. Тази загриженост и състрадание, подсказва и едно разбиране за човешката слабост.
Тук някъде май повече се доближаваме до съдържанието на човечността, за която става дума. „Пеевски знае, че човек е слаб, и е готов да се погрижи, да състрадава, да иска и да дава прошка, затова хората го обичат” – така вече твърдението придобива смисъл.
В такава интерпретация на човечността веднага проблясва потенциалната конфронтация с почтеността, която има проблем с компромисното поведение и човешките слабости като цяло. Оказва се, че не на шега добродетелите могат да конфликтуват и да се конкурират.
Отново се чуват възмутени възгласи – ама, моля ви се, човечност и Пеевски не може сериозно да присъстват в едно изречение, за нищо не се грижи той, освен за собственото си богатство и за тези, дето го пазят и държат!
Разбрахме се обаче да не обсъждаме тези основателни избухвания, а да запазим спокойствие и да чуем онези, които викат: да е жив и здрав, добре че е той.
Има хора, за които човечността е нещо по-голямо от принципите и правилата. Даже тя собствено се проявява точно в тяхното прекрачване. Защото спазването им е нечовешко или най-малкото дава откровено предимство на една порода човеци за сметка на друга.
За нашенската порода изглежда свойствено да реализира своя потенциал извън официалните регламенти. Открай време у нас се знае, че нещата се получават не по силата на всеобщо наложен закон и ред, а благодарение на неформална близост и произтичащата от нея индивидуална мотивация, наречена личен интерес. Под личен може да се схваща и интереса на „родата”.
Много трудно се работи, когато споменатите по-горе условия не са изпълнени, а вместо тях се налага друга форма на организация. Нито комунистическият, нито либерално-демократичният идеал и модел можаха да подействат стимулиращо на масовото съзнание, така че да се породи всеобщ съзидателен стремеж. Напротив, съзиданието спира, ако така наречената „човечност” изчезне.
В това се състои рискът почтеността да вземе превес. На пръв поглед не може такава победа да не е благотворна, но у нас случаят е особен. И все пак…
Почтените хора нямат нужда от защита – те са всичко, от което светът се нуждае, а в частност почтените политици би трябвало никога да не слизат от пиедестала на народната любов. „Мнозинството на почтените” има на какво да основава своята властова претенция, ако ще тя да не се вписва автоматично в изконните електорални нагласи по нашия край.
Многобройни са доказателствата, че развитите страни дължат своя просперитет на почтеност и в личните, и в обществените дела, като най-сполучливият вариант е този, в който личното и общественото са неотделими едно от друго. Истина е, че дори пленените от човечност души страдат от жажда за почтеност и са готови да я прегърнат. Така че промяната има своите прилични шансове.
Но и по отношение на нея се изразява не просто вроден, а и съвсем конкретно аргументиран скептицизъм. Кои са почтените? Тези ли червени ренегати, онези ли меркантилни безродници? На това ли му викате почтеност?
Последният въпрос ни отвежда към важен детайл. От една страна е добре „човечен” и „почтен” да не бъдат абстрактни категории, а да се свързват органично с характеристиките на националния манталитет – тогава те биха придобили действително значение. От друга – опасно е, когато категориите се натурализират до степен на обезсмисляне.
Ако се върнем към примера с почтеността а ла Сакскобургготски, влязла в симбиоза с човечността а ла Пеевски, разбираме какво значи да се изпразнят от съдържание и двете понятия, нещо повече – да се превърнат в своето противоположно. Една нашенска „почтеност” предпоставя една нашенска „човечност” и става лошо. И грозно.
Но ето ни отново – изправени предизборно пред двете, както ги нарекохме в началото, благини. В настоящия момент не съюзени, а борещи се една с друга за повече места в парламента. Опитахме се да ги разгледаме добронамерено, търсейки техните както универсални, така и локално обагрени добри страни.
Допуснахме, че исторически у нас приоритетна роля получава човечността, прекрачваща границите на официалните порядки, и мотивираща съзидание първо в строго личен и чак после, евентуално, в обществен интерес. Открихме, че тази топла, но мъчителна специфика поражда и реципрочна нужда от почтеност – в полза на общото.
В политиката е важно работите да вървят – застоят е по-неприемлив дори от движението в грешна посока. Остава ни надеждата, че конкуренцията няма да спъва вървежа, а ще бута напред.
Ако пък се размечтаем смело, можем да си представим, че почтеността и човечността не влизат в порочно взаимодействие, нито си пречат, а си помагат, както между нас казано ни се струва, че е съвсем естествено да бъде. Може да стане, при положение че ги превръщаме в наше качество, но не по „нашенски”.
