0
652

Промяна без катаклизъм

„Промяната”, Мо Йен, изд. „Колибри”, 2013, превод Надя Баева

mojenprom2Едно момче върви през живота си и разказва. Разказът тече бавно, спокойно, на моменти дори равнодушно към перипетията на собствените преживявания на героя, изразени в аз-форма. Текстът се дистанцира от емоцията на личното усещане и се превръща в разказ, предназначен за другите. Докато разказва, момчето се променя, заедно с него се сменят времето, политическата и културната история, променя се Китай. Изменят се хората, които съпътстват живота му, заедно с тях то се превръща в зрял мъж, също различен.

Романът на Мо Йен „Промяната” може да се стори чужд, твърде обикновен и банален на читателя. Той е различен от европейското критично, иронично, катарзисно и добре стилизирано обживяване на този тип истории, които трябва да насложат в едно историческото и екзистенциално време. Липсват му финесът на анализа и равносметката, авторът абдикира от усилието да наложи философизирана гледна точка към събитието – малкото и голямото, да сглоби поглед към историческия пласт, да съди. Мо Йен разказва точно и същевременно рязко, отсечено и трезво, без да стилизира, украсява преживяното.

„Промяната”, както пише на корицата на книгата, е „роман, дегизиран като автобиография, или може би на обратното – автобиография, прикрита под формата на роман”. Ясно заявено вътре е авторовото настояване, че текстът „представлява мемоар и ако не всичко, което пиша, е исторически точно, причината е, че след всички тези години в паметта ми има празнини”. „Промяната” се стреми да плати дан на голямата история, видяна през окото на човека от низините, сина на земеделеца от „дивата провинция”, който се движи в обществото нагоре, през умението да разказва истории, самонаправил се. Именно заради това едно от честите обвинения към писателя, особено след спечелването на Нобеловата награда за 2012 г., е, че той никъде в своите книги не прави явна критика на времето и събитията. Но за Мо Йен голямата история е алегорическо събитие, тя е позволеният и предвидим начин, по който човек се променя. Това е посланието на романа. Има нещо трагично в този начин а виждане. Мо Йен –този псевдоним, който означава „не говори”, наистина никъде не говори за историческата промяна в Китай[1]. Тя е нямото петно, като химическия проявител на фотографската плака, тя е това, което времето прави от нас. „Промяната” вижда човека като подчинен, регулиран, зададен от историческото време. Може би оттам идва и това чувство за дистанция на разказвача от самия себе си. А и чувството за баналност, защото разказвачът описва живота си през делничното, незначителното, дребното, обикновеното, в никакъв случай през изключителното. Това е и което спасява героя от автоапологията на самонаправилия се писател, която в противен случай би била примката, която ще хване романа. Ние сме това, което животът направи от нас – като че ли иска да каже Мо Йен.

„Промяната” като замисъл е повече разказ за времето, мемоар, отколкото автобиография. Текстът тръгва от детството на разказвача и още оттам, а и до края си, преплита съдбата му с два персонажа, неговите съученици: Хъ Джъ’у, превърнал се от изключен ученик (какъвто е и самият разказвач) в крупен предприемач в съвременен Китай, и Лу Уънли, най-красивото момиче в класа, дъщеря на митологизирания сред децата шофьор на Газ-51. Именно този камион ветеран ще се превърне в един от крупните колективни символи на комунистически Китай в текста. Текстът успоредява историите на тримата герои и изгражда три основни моделни линии за това как би могъл да протече животът на човек на границата между комунистически и съвременен Китай.

„Промяната” не е голям роман, нито пък голямото произведение на своя автор. Поради факта, че Мо Йен не е много познат в България, точно това произведение би могло да повдигне отново въпроса защо той получава Нобеловата награда за литература през 2012 г., а не спряганите заедно с него Харуки Мураками, Амос Оз или Милан Кундера. Самият Мо Йен, спорен и безспорен и в самия Китай, но все пак галеник на властта, не претендира за стилистичното майсторство на големите[2]. „Промяната” обаче съдържа майсторство, много елегантна ирония на финалното изречение, която преобръща логиката, начина, по който се чете целият роман, и кара читателят да се върне обратно, за да види кога, в каква последователност в персонажа разказвач е настъпил обратът, който вече е наличен в неговата последната реплика. Текстът все пак е успял да ни излъже, неговото протяжно, монотонно, достоверно и толкова искрено повествование показва един човек без маски. А те все пак са там. Винаги ги е имало.

 

 


[1] Истинското има на писателя е Гуан Мойе.

[2] „Това, което трябваше да направя, всъщност беше много просто – да разкажа моите истории по мой начин. Начинът беше добре познатият ми начин на разказвача от пазара, начинът, по който дядо, баба и всички старци от селото разказваха истории.” Из „Разказвач. Реч по случай връчването на Нобеловата награда за литература”,Култура – бр. 4 (2710), 01 февруари 2013.