Начало Идеи Георги Марков Промяна в ръководството на писателите?
Георги Марков

Промяна в ръководството на писателите?

1927

„Думата „писател” прекъсваше всякакъв действителен контакт, който би трябвало да съществува между човек и човека. „Писателството” в България днес не е призвание, не е дори професия, а е звание.” Есето, четено по радио „Дойче веле” преди 45 години, се публикува за първи път.

Неотдавна внезапно дойде известието, че Управителният съвет на Съюза на българските писатели се е събрал на заседание и с пълно единодушие е освободил досегашния си председател Георги Джагаров и е избрал нов – академик Панталей Зарев (1). Мотивите за промяната са, че Георги Джагаров трябвало да се съсредоточи върху работата си като заместник-председател на Държавния съвет. Може би внезапно възниква въпросът – струва ли си да отдаваме внимание на една промяна, която по същество не е промяна. Но незавидното положение, до което българските писатели като цяло стигнаха, особено през периода на управлението на Георги Джагаров, ме задължава да припомня някои горчиви истини. По време на многобройните ми пътувания из страната често се случваше да срещам непознати хора. В купето на влака, в колата или в някой ресторант. И всеки път на неизбежния въпрос: „Какво работите?”, съзнателно трябваше да крия писателската си професия. Опитът ми беше показал, че в момента, когато се каже „аз съм писател”, между мен и човека отсреща се спускаше невидима преграда, като че с магическа пръчка всичко се подменяше, разговорът загубваше своята естественост, следваше усмивка, празно възклицание и след това думите на събеседника се превръщаха в цитати от „Работническо дело”, прекалената му любезност и фалшив глас идваха да покажат, че той не желае да има нищо общо с „писателя”, а камо ли да открие себе си. Без изключение думата „писател” прекъсваше всякакъв действителен контакт, който би трябвало да съществува между човек и човека. Зная, че мнозина мои колеги смятаха това като знак на особено внимание и се гордееха с впечатлението, което тяхното звание беше направило. Защото нека припомня: „писателството” в България днес не е призвание, не е дори професия, а е звание. Следователно всеки, който заслужи по някакъв начин, може да получи това звание, наред със званието „народен ловец” или „заслужил майстор на цирковото изкуство”. Тази мъничка разлика – между призвание и звание – отведнъж предопределя ролята и значението на Съюза на българските писатели. Разбира се, не искам да кажа, че между „званите” няма и неколцина призвани. Това обяснява защо писателите са галените деца на режима, защо огромен брой от тях живеят в условията на привилегирована каста с удобства, които едва ли имат писателите в друга страна. Не преувеличавам, защото подобни съюзи на Запад се смятат почти за кощунство с литературата и, ако някъде съществуват, имат изключително професионално значение, а на Изток сравнението на материалните блага на писателите в България ги извежда дори пред тия в Съветския съюз. Всеки знае, че полските писатели например са в лошо материално положение, че източногерманските писатели винаги са будили подозрение у хората на Улбрихт, че чешките писатели, които за известно време бяха добре, фактически са разгромени, че унгарските писатели едва сега започват да връзват двата края и т.н. Всички тия писатели от комунистическите страни могат да мечтаят за богатството на Фонда на Съюза на българските писатели, за разкошния дом във Варна, или този в Боровец, или в Хисаря, или удобствата на други многобройни ведомства като Комсомола, Министерството на отбраната, Министерство на вътрешните работи, профсъюзите, които се предоставят на пишещите другари у нас. И това според мен е справедливо, защото докато писателите във всички страни, включително в Съветския съюз, създадоха немалко главоболия на съответните партийни режими, българските писатели или по-точно Съюзът на българските писатели си остана като че в най-хармонични отношения със своята партия. Съюзът беше създаден веднага след девети септември 1944 г. на базата на стария, чисто професионален съюз на писателите. Съвсем целенасочено партията изгради силно звено за своята пропагандна работа, като прибра в него всички хора с изявени литературни амбиции, които бяха доказали в някаква степен своята преданост към режима. Задачата на този съюз беше да създаде вида „литература”, нужен на партията, и което е по-важно – да предотврати с всички средства възникването на каквато и да е друга литературна дейност. Тъй като всички средства за публикация бяха в ръцете на режима, не беше никак трудно да се обособи Съюзът на писателите като единствената организация, която дава възможност на един творец да печати. Нещо повече, в течение на времето възможностите и влиянието на Съюза се усилиха до такава степен, че той стана не само необходимост, но и мечта на мнозина млади автори, които с влизането си в него виждаха своя път открит. Партията успя да отъждестви Съюза на писателите с литературата и според мен това е един от най-жестоките парадокси, възкликнал в съвременната човешка история. Един институт, който по принцип няма нищо общо с творческия процес, който по всички показатели е отрицанието на изкуството, наречено литература, стана синоним на доказани творчески възможности, синоним на духовния живот на един народ.

Колкото и логично историческите условия да обясняват случая, за мен той ще си остане мистификация. Дълги години въпросът за членството в Съюза на писателите беше за мнозина автори нещо като получаването на Нобелова награда. Имаше автори, които страдаха до полуда от многократното им проваляне на изборите с нови членове. А пък системата на избиране беше почти копие на избора във Френската академия. Влезлият в Съюза се обявяваше и признаваше за писател, а ония, които оставаха извън вратата, независимо от качеството на това, което пишеха – не бяха писатели. Разбира се, всеки избор в Съюза беше съгласуван с Централния комитет на партията и грешки почти не се допускаха. При тия избори партията не затваряше вратата за действително талантливите писатели, но наред с тях винаги вкарваше значителен процент от верни гласоподаватели. Както казах, задачата на Съюза беше да превърне по-гласовитите автори в истински песнопойци на режима. Цялото това съвсем нелитературно, нетворческо производство, от което партията се нуждаеше, беше наречено с името „социалистически реализъм”, което пък по своята безсмисленост е равно на името „народодемократична република”.

Ръководителите на Съюза на писателите винаги бяха избирани най-внимателно и с оглед на нуждите на момента. Те играеха огромна роля в развитието на цялата писателска дейност. Партията бдеше внимателно ония, които тя бе произвела, или нека кажем „назначила” за писатели, да не би да се изкусят и да започнат наистина да пишат. Нека пак кажа, че производството на известни писмени съчинения по зададени от партията теми и с предварително дадено решение на идейното уравнение, е на космическо разстояние далеч от вечното и ясното човешко разбиране за изкуство. И така, трябва поема за Сталин, пишат се сто поеми, трябва роман за Георги Димитров, пишат се двадесет романа, трябва повест за армията, пишат се десет повести, трябват разкази за селото, поръчват се няколко хиляди парчета. Разбира се, това производство създаде вътрешна драма у ония, които все пак имат известен талант. Те добросъвестно се опитват да превърнат партийната поръчка в своя поръчка, но както бях писал в едно есе, в момента, когато партийната поръчка стане наистина своя (което е възможни при определени случаи), то тя престава да бъде партийна и следователно изработеното не се приема. Отношенията партия-писател са интересни и на тях ще се спрем друг път.

В сталинско време Съюзът на българските писатели запази своята партийна монолитност, като изключим няколко плахи гласчета, които Червенков укроти в секунда. Периодът на размразяването, в който се получи разцеплението в партията между сталинисти и, нека кажем, „демократи”, доведе до разцепление и в Съюза на писателите. Естествено това не беше логичното разцепление между талантливото малцинство и конюнктурното мнозинство, а чисто вътрешнопартийно разцепление между хора, които воюваха за постове. В последвалите години партията майсторски използваше създаденото положение и доизгради две мощни солидни групировки в Съюза на българските писатели. Едната – старата партийна гвардия, начело с Георги Караславов, и другата – начело с Георги Джагаров. Беше период, в който между тези две групи се водеше жестока борба, която улесняваше изключително много партийната работа с писателите. Ако членовете на едната групировка допуснеха някакво невинно партийно провинение, ония от другата тичаха като луди към Централния комитет, за да доложат и обратното. Старият принцип „разделяй и владей” намери пълно приложение, което е още едно доказателство за нетворческия характер на писателите.

После се стигна до истинско наводнение от набързо произведени писатели. С много малки изключения беше даден широк път на посредствеността и безмилостната конюнктура. Съзряла истински враг в лицето на отклонили се, партията побърза да се справи с тях и да ограничи влиянието им. Особена роля тук беше възложена на Георги Джагаров. Едва ли някой преди седем-осем години е предполагал, че това сливенско момченце, което вдигаше патриотични лозунги из кафенетата, ще направи такава главоломна кариера. Много пъти съм се питал дали това дойде от личната слабост на първия секретар на партията или беше добре премислен и великолепно осъществен план за обуздаването на всякакви възможни писателски непокорства.

Нито по литературен авторитет, нито по ранг Джагаров имаше право на поста си. Но той наистина прояви невероятна дейност, за да изтръгне от повереното си паство и най-малките идеи на творческа самостоятелност и да обвърже всекиго с някаква трайна гаранция за покорство. В негово време Съюзът на писателите се превърна в истинско министерство с две дузини подпредседатели, секретари, външни, вътрешни и всякакви отдели. Пред вратите увиснаха табелки с приемни часове, започна невиждан обмен на писателски делегации с чужбина, патриотизмът на председателя роди лозунга „Нека смаем света с нашата литература!”, провеждаха се огромни заседания, събрания, сесии и какво ли не, за да се поддържа илюзията за оживен творчески живот.

Джагаров действаше като някакъв писателски мъничък Наполеон, шумен, арогантен, решителен, той наистина ми напомня на всички ония създания, които са неизбежният атрибут на всяка диктатура.

И така, действаше се, работеше се, оповестяваха се планове, провеждаха се мероприятия, изобщо в Съюза имаше всичко (дори се построи свръхмодерен клуб-ресторант)… само едно нямаше. Литература.  

И ако хвърлим дори най-снизходителен поглед върху онова, което беше произведено през джагаровския период, ще видим, че то е почти нищо. Дори от чисто партийна гледна точка не бе създадено нито едно сериозно произведение. Разбира се, добре организираната критика трябваше да поддържа, че са създадени шедьоврите на социалистическия реализъм. Едно е сигурно, че ако творческите постижения се отчитат по обема на честванията, Съюзът на българските писатели ще заеме първо място в света. Честване на 25-годишнината от девети септември, 100 години Ленин, сега 90 години Димитров. Поеми, балади, пиеси, романи, какво ли не щете.

А литература за живота и проблемите на обикновения човек, литература за творческото аз… литература на художественото откровение. Няма. Всичко е удавено във фанфарите на Съюза на писателите.

Нека не пропуснем да отбележим, че поради своя характер Съюзът на писателите играе огромна роля в живота на други съюзи, където той също се явява главната спирачка на свободомислието и творческия процес.

Така този съюз в точния смисъл на думата се превърна в най-сляпо оръдие на режима, което не само създава псевдолитературна продукция, но и прегражда пътя на ония, които мислят другояче. Последно доказателство за дейността на този съюз е изключването на групата писатели във връзка със Солженицин.

След като свърши много добре своята работа, Георги Джагаров получи по-голям простор на дейност. Заместването му с Панталей Зарев ми говори, че нищо няма да бъде променено.

Текстът на есето се публикува за първи път с любезното разрешение на © Любен Марков.

___________

(1) В средата на юни 1972 г. Георги Джагаров сдава ръководството на СБП в ръцете на акад. Панталей Зарев. Б.р.

Георги Марков е роден на 1 март 1929 г. в Княжево. Завършва индустриална химия и работи като инженер-технолог. През 1961 г. са публикувани първата му книга "Анкета" и сборникът с разкази "Между деня и нощта". През следващата 1962 г., излиза "Мъже", която получава наградата за най-добър роман на годината. Следват книгите "Победителите на Аякс", "Портретът на моя двойник" и "Жените на Варшава", с които си спечелва име на един от най-талантливите български писатели от 60-те години. Партийната цензура не допуска издаването на неговия роман "Покривът". През 1969 г. писателят заминава за Италия на посещение при своя брат Никола. Установява се за постоянно в Лондон, където става щатен сътрудник на Би Би Си. Също така сътрудничи на Дойче Веле и Радио „Свободна Европа“. През август 1974 г. неговата пиеса “Архангел Михаил” спечелва първа награда на Международния театрален фестивал в Единбург, като няколко месеца преди това на лондонска сцена е поставена пиесата му “Да се провреш под дъгата”. На 7 септември 1978 г. на моста “Ватерло” в Лондон Георги Марков е наранен в дясното бедро с отровна сачма от агент на тайните служби на комунистическа България. Писателят издъхва на 11 септември в лондонската болница “Сейнт Джеймс”. След неговата смърт на Запад излизат "Есета" и "Задочни репортажи за България". У нас те са публикувани едва след 10 ноември 1989 г.

Свързани статии