
„Излизане от тъмното“, Пейчо Кънев, издателство „Арс“, София, 2022 г.
Винаги съм намирала за по-честни авторите, които не твърдят че са светлотворци. Светлина е прекалено изтощена от употреба дума, клиширана заради претенциите на самозваните си приносители. Да покажеш приближаването до тъмното, припознаването си в него, влизането и излизането от мрака, е присъщо на малцина, защото както слънцето е естествен източник на светлина, така и добрият поет е естествен източник на тъмнина. На тъмнина, която свети.
„Излизане от тъмното“ е озаглавил най-новата си стихосбирка Пейчо Кънев. Тъмнината в нея е многогодишна, сложноцветна, увлича те с аромата си, понякога те смачква.
Тук цветята всяка пролет възкръсват,
намекващи ни какво трябва да се научим
и ние да правим.
Тук е безкрайният мрак
и бездните се пълнят с хора,
пропаднали в себе си.
Тук е и надеждата,
че някой ден белезите ни може да засияят
по-ярко от звездите.
(„Във всичко това“, с.29)
„Тук“ заблуждава с конкретика в пространството, едновременно притегля хаотично към себе си, но и отдръпва всички устои, защото „реалността е клише, от което се спасяваме с болка“. Болката е опитен спасител в страниците на Пейчо Кънев, осъзната болка, позволяваща себенадмогване и поглед отгоре към целия пейзаж на опустошението след някого (книгата е в памет на Георги Кънев – бащата на поета). Банално е да си помислим, че болката и тъмнината в стихосбирката са синоними, макар че са в допълващи отношения. Когато прочетох за първи път „Излизане от тъмното“ си спомних мита за Орфей и Евридика, особено слизането на Орфей в подземното царство. И точно като Орфей Пейчо Кънев не спира да се обръща назад, към тъмното, от което излиза, докато се качва нагоре, при живите. В тази лична митологема обръщането назад казва всичко: то е меланхолията, но и провокацията, примирението, но и възторга от пропадането навътре в себе си.
Животът продължава да се
изцежда в тъмното, докато в съседната пряка,
под парцалите и вестниците, един просяк
изпива последната глътка от евтиното вино и
сърцето му най-накрая се изпразва. Скоро всичко
отново започва да се повтаря до най-абсурдната
подробност. Няма къде да се скриеш. Човек няма
друго решение, освен да пропадне в себе си.
(из „Нощ“, с.42)
И много любов има в поезията на Пейчо Кънев. Вероятно любовта е тази, която винаги чака излизащия от мрака, навлизащия в него. Разпади и съчленявания след тях, лудост, рационалност – в един и същи синонимен ред са всички и удебеляват речника на колебанията за името на „това което с теб правим сега“ (с.55).
„Излизане от тъмното“ е книга за живеенето в светлосенките на думите поради някого. Книга за пораженията и провалите, и въпреки тях. Обезпокоена, обезпокояваща поезия.