1
1036

Проповед на свободата

KYanakiev

Слушали сте, че бе казано: „око за око, и зъб за зъб“.  Аз пък ви казвам: да се не противите на злото. Но, ако някой ти удари плесница по дясната страна, обърни му и другата. И на тоя, който поиска да се съди с тебе и да ти вземе ризата, дай му и горната дреха. И който те принуди да вървиш с него една миля, върви с него две. […] Слушали сте, че бе казано: „обичай ближния си, и мрази врага си“. Аз пък ви казвам: обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят, и молете се за ония, които ви обиждат и гонят…

(Мат. 5:38-44)

Едва ли има други думи на Христос, казани на земята, които да са станали жертва на толкова превратно и чуждо на намерението им тълкуване. Поради това тълкуване християните са били подигравани и подлагани на издевателства като люде с „овчедушно” учение, проповядващо позорна пасивност и примиренчество. С ехидна злост са хвърляли в лицата им упрека, че отстъпват от учението на собствения си Бог, когато са си позволявали да издигнат глас в защита на накърнен морал или срещу цинична агресия. Осъждали са вярата им като създаваща „етос на статуквото”, инфилтриращ в историческия свят на „героичните свершения” дълбинен и пагубен „нихилизъм”.

Но именно когато бъдат прочетени напълно откъснати от своя контекст, в тези думи блясва нещо, което би трябвало да обърка издевателите. Защото ако наистина това са думи, заповядващи просто пасивност, ако са нареждания за едно (немъжествено, противоестествено) непротивене на злото, то защо те го правят по толкова странен, прекомерен за вменената им цел начин. Та ако на християните действително е наредено чисто и просто да не се противят на извършваното по отношение на тях зло – да не отвръщат на плесницата, която някой им удря по „дясната страна” – защо Иисус ги учи да го правят като им заповядва още, свръх това, да обърнат за плесница към нападателя и другата? Защо ако им се нарежда чисто и просто да се примиряват с отнемането на онова, което им принадлежи (ризата), Христос ги кара да го направят като още, свръх това, отдадат на отнемащия им я и „горната дреха” (която последният все пак не е поискал)? Защо ако им е заповядал чисто и просто да не се отнасят към онзи, който се държи с тях като враг с подобаващата за враждебността му враждебност, Господ ги наставя още, свръх това, и да „благославят” този враг, да „се молят” за него? Не се ли вижда достатъчно ясно, че в думите на Христос към учениците Му има заповед по-скоро за някаква особена, парадоксална активност, а не за пасивност и примиренчество. А това самото вече подсказва, че те изглежда въобще и не изричат тъкмо това странно и противоестествено учение, което им вменяват, а нещо съвсем, съвсем различно.

За да го разберем обаче, наистина е нужно да върнем цитираните думи на Христос към учениците Му в техния автентичен и – най-важното – цялостен контекст, контекстът на Евангелието. Да излезем от станалия през вековете толкова привичен и за самите християни навик, да се гледа на това Евангелие като на книга, събрала афоризми, притчи, максими „за живота”, които могат да се цитират и привеждат сами за себе си. Да си припомним на първо място какво въобще означава в превод заглавието на тази „книга” – Евангелието. Защото щом тя се нарича така, то значи тя е книгата, която съдържа в себе си не нещо друго, а определена „вест” – съдържа една „блага” вест, а именно „Благата вест” на Христос, че „се е приближило (вече) царството небесно” (срв. Мат. 4:17), че ето, приижда, настъпва вече в този свят „Царството на Бога и Неговата правда” (Мат. 6:33). Трябва да подчертаем, следователно, че думите, заради които християните толкова дълго и толкова упорито са осмивани и подигравани като „овчедушни нихилисти”, са изречени от Христос в целостта на Неговата вест, на Неговото Благо-вестие за идващото Царство и, значи, именно като смислово произтичащи от и свързани с това Благовестие, трябват да бъдат четени и разбирани. Те въобще – не бива да пропускаме да обърнем внимание на това – са казани от Христос на учениците Му в началото на Неговата проповед за Царството и защото „се е приближило” (и преди всичко за тях се е приближило) Царството, на което им предстои да станат граждани. Това е първото. От което следва и второто: че щом това е така, то за „този свят”, за „този еон” са настъпили „последните дни” и той – от света, в който хората са живели отначало – се е превърнал в „стария свят” („стария еон”), в който е „остаряло” и вече преживява своя край и всичко, което е имало валидност и сила за него. Но ето защо всички онези, които живеят в тези „последни дни” на „стария еон” (и вече са предопределени за новия) би трябвало да се научат в какви отношения трябва да се поставят с (вече) отиващото си. Защото те вече принадлежат, още от сега принадлежат на нещо отвъдно нему, на нещо окончателно и всеразрешаващо. И ето, Христос започва да обяснява това като казва първо (първо по ред в тази същата проповед на планината, в която са казани „скандализиращите” думи): „Блажени са…” Блажени са, сиреч, всички, които по един или друг начин продължават да страдат в стария свят – да плачат, да жадуват, да търпят гонения – защото тям предстои да бъдат утолени във всичко. След това казва (за тези „блажени”), че тяхната праведност, именно като жители на Божието царство, безспорно трябва да надмине тази „на книжниците и фарисеите” и в тази връзка разгръща пред учениците известните Си противопоставяния: „слушали сте, че бе казано на древните” („не убивай”, „не прелюбодействай”, „клетва не престъпяй” и т. н.), „Аз пък ви казвам” („всеки, който се гневи на брата си без причина, виновен ще бъде”, „всеки, който поглежда на жена с пожелание, вече е прелюбодействал с нея в сърцето си” и т. н.), за да стигне накрай до заповедите, които ни интересуват и които, следователно, не са нищо друго освен заповеди за съвършената свобода, която трябва да имат синовете на Царството в отношенията си със „стария еон”.

Следователно, с думите, които Христос казва на учениците Си, Той им нарежда не нещо друго, а как трябва – като Негови ученици – да се отнасят (вече) към света, в който тази Блага вест е прозвучала. Те, става ни ясно сега, трябва да бъдат в него като „чужденци”, като люде които в него не са от него, които, бидейки вече откровени като поданици на едно горно отечество, остават в „чужбината” на „този свят”, но носят в него „имунитета”, с който ги е снабдило царственото „отечество”.

Но ако думите на Христос към учеинците Му бъдат прочетени по този начин, т. е. като думи, изречени в порядъка на изложението на Благата вест, на проповедта на „Евангелието”, то те веднага разкриват един съвсем различен от вменявания им смисъл. И най-същественото – веднага става разбираемо и логично онова, което при привичното им (но неправилно) четене, изглежда като „прекомерност”. Защото на онзи, „който иска да се съди с тебе и да ти вземе ризата” затова „дай и горната дреха”, понеже тук въобще не става дума за това да не се съпротивляваш на посегателството, да не браниш своето, а да покажеш свободата си. Нито ризата, нито горната дреха за теб, на когото е благовестено от Самия Цар, че вече е тук Царството Му, са вече „твоето”, ултимативно „необходимото”, онова, от което си зависим (и затова трябва да го браниш за себе си). Както ризата, така и горната дреха са вехтории от „стария свят”, които ти носиш в неговата „чужбина”, но от които вече – като благоизвестен жител на един загърбващ го, заменящ го със себе си „нов свят”, като един жител на бъдещето, все още не напуснал окончателно миналото – ти си съвършено свободен. И ризата, и горната дреха са вече достояние не на твоя, а на този „чужд” на теб свят, достояние на неговите жители. Ти си облечен в несравнено по-скъпоценна дреха, и споменатите „риза и горна дреха”, макар все още наденати върху теб, вече въобще не ти „трябват”. Те – както и всичко, всичко от този свят, за което обитателите му са готови да се „съдят”, защото само с него могат да бъдат живи – са за теб нещо надживяно, нещо, което все още не си съблякъл, само защото, застанал на прага на стария си дом, все още не си го прекрачил. Ето защо, прочее, от онзи „който иска да се съди с тебе и да ти вземе ризата” ти не просто не бива да се отбраняваш (да му се противиш „в съда” на този свят), но трябва да му оставиш „и горната дреха”. Трябва, защото нямаш повече „дела” за водене в „този свят”, ти си свободен от него, не принадлежиш повече на неговата „юрисдикция”. И това произтича тъкмо от провъзвестената ти Блага вест, логично е да го приемеш като нещо, което трябва да правиш, ако вярваш в Благата вест. Защото ако Царството е тук, в благовестящия го Христос, Който и е неговият Цар – избралият ни, призовалият ни да Му станем „поданици” – то ясно е, че точно затова, като ни припомня какво ни е било казано, когато сме били още поданици на света, от който ни взима, Той ни заявява сега: „Аз пък ви казвам…“. „Казано ви бе: „око за око, зъб за зъб”. Аз пък ви казвам: да се не противите на злото. Но ако някой ти удари плесница по дясната страна, обърни му и другата”. Базисната грешка, следователно, при четенето на тези думи, която ги прави и така скандализиращи и подвеждащи, е, че те се тълкуват като адресирани към едни и същи с древните, люде, към люде, обитаващи един и същ с древните свят, а не есхатологически. Това обаче не е така. Те са казани за един друг свят и затова са различни от казаните на „древните”. Защото именно в стария свят, в който дяволът е бил господар, доброто е трябвало да се налага със сила над злото и за да не надделява злото, на него е трябвало да се противостои със зло. В стария свят, значи, ако някой ти е удрял плесница, ти или е трябвало да му отвърнеш с плесница, за да спреш, отблъснеш злото, или, ако си се оказвал безсилен да го сториш, е трябвало да се свиеш, да претърпиш, да се примириш със злото му. В света на Царството обаче, което Христос сега благовести на учениците, дяволът е осъден и доброто вече не съществува само като недопуснатост (възпрепятстваност) на злото чрез Закона, ами – само по себе си, свободно и суверенно в Бога, Който е Господаря на това Царство. Но ето защо и избраните вече от света за това Царство, научилите от Самия Благовестващ им Негов Цар, че за „този свят” са дошли „последните дни”, трябва да знаят, че те са свободни от неговото зло. Злото му вече не бива да ги засяга. Те нито вече ще трябва да са задължени да отвръщат на плесницата с плесница, нито ще трябва да я претърпяват , ако не могат да й отвърнат. Те не могат да бъдат вече пленници на злото – нито като въздаятели, нито като потърпевши, защото стават „синове на небесния Си Отец”, а Той е неуязвим, защото е Любов.

Та ето, Самата Любов, Която се възцарява в сетните дни на стария еон им казва: „да се не противите на злото” му. Вие вече сте свободни от него, защото сте в царството на любовта, защото сте „поданици” на любовта, а тя нито въздава (защото обича), нито претърпява и бива уязвена (пак защото обича). На онези, на онези преди Благовестието „бе казано: око за око, зъб за зъб”. На вас обаче, Аз пък ви казвам – вие сте свободни от атаките на злото. Ако ви ударят плесница по дясната страна, нито отвръщайте, нито се свивайте и скривайте, но обърнете им и другата. Защото, като жители на Царството, нямате вече „врагове” (на които да бъдете на свой ред врагове, или на които да оставате жертви). Вие сте поданици на небесния Отец, Който нито е враг някому, нито има враг, на когото да може да стане жертва, но като съвършена Любов „оставя своето слънце да грее над лоши и добри и праща дъжд над праведни и неправедни” (Мат. 5:45).

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
Предишна статияРабота и надежда за младите
Следваща статияОпределения

1 коментар

  1. Пълни глупости.
    Ох, бе, батко, бързам за среща /майната му/, лошото е, че няма да те убедя, та ме изкушаваш да влеза в умоеякулациите ти.
    1. Въпреки всичките си уговорки въвеждаш в Библията Времето като категория. Тогава било така, пък иначе не е така, пък контекста, пък конотата, пък дискурса на ракурса… Няма такова нещо в Православието
    2. Правиш нравствеността релативна. Няма такова нещо в … /що не наблегна на „дясната“ и „едната“ страна, поради което едното четиво е по-предпочитано от другото/
    3. Евала ти, че християнизира дори този сайт. Евала ти за християнизацията – сериозно. Че си подхващаш „еничарчета“ още от НГДЕК и ги пращаш в света. Мълча и целувам земята пред нозете ти. Ама айде недей се увличай в мозъка си. Както Никанор в бизнес-уменията си. Старото вино е тежест, която те потъва. Ако не момжеш да я съблечеш. Господ ще оцени, ако въобще си го осъзнал.
    4. Наблягай на 50-ти псалм, особено в частта „… сърце съкрушено и смирено, Ти, Господи, не ще презреш