Признавам, не съм готов да пиша за Георги Марков. Много неща още не съм прочел. Но тук ще се опитам да предам главното си усещане във връзка с мястото на неговата фигура в нашата литература и нашата памет, а и ще се опитам да дешифрирам едно негово пророчество.
Преди това една съвсем бегла и непълна справка.
През 1969 г. Георги Марков напуска България. През 1972 г. е обявен за „невъзвръщанец” и осъден задочно на шест години затвор и на забвение. През 1978 г. присъдата става смъртна.
В края на същата 1969 г. година петима писатели – Марко Ганчев, Христо Ганев, Гочо Гочев, Валери Петров и Благой Димитров са наказани заради това, че се въздържат да гласуват резолюцията на писателския съюз, заклеймяваща Солженицин.
През 1968 г. на Светлозар Игов му е забранено да замине на славистичен конгрес в Прага, където трябва да изнесе доклад. В началото на 1969 г. е прогонен от асистентска работа в Софийския университет. По това време той вече е подготвил антология на петима съвременни сръбски поети, на която е съставител и преводач заедно с Николай Кънчев. Антологията обаче не вижда бял свят цели 20 години и излиза чак през 1989 г., в навечерието на промените.
През 1974 г. за 11 години в затвора попада Ганчо Савов, изтъкнат преводач и специалист по южнославянски литератури, след съшито с бели конци обвинение в шпионаж. Излежава пълния размер на присъдата си в Старозагорския затвор.
През 1975 г. писателят Георги Божинов публикува в книжка 3 на сп. „Септември” пътеписа си „Гора зелена, вода студена”. На финала на пътеписа в няколко страници са предадени почти със „солженициновска” мощ свидетелствата на петима българи, лежали в сталинските лагери в Сибир. Тиражът на списанието е иззет светкавично и е отпетатан нов трети брой, без този пътепис. Георги Божинов е уволнен и остава без работа. И без никакви доходи.
През 1977 г. психиатърът и писател Любомир Канов е арестуван и осъден с обвинение за „опит за бягство“ и „подривна дейност срещу социалистическия строй“. Излежава присъдата в Старозагорския затвор. Eмигрира през 1984 г.
„…ако репресивната система преди все пак се отличаваше само с безогледната си физическа жестокост, през 70-те години тя си служеше предимно с изискано коварство, безмилостно психологическо смазване и прекършване”, поставя точната диагноза на новите чекистки техники в книгата си за своята голгота „Капан за контри” Ганчо Савов.
Мисля, че поради мястото, което заема в нашата памет, можем да обявим Георги Марков за капитана на този кораб – корабът на виждащите надалеч. На хората, които по един или друг начин успяха да заявят и да отстоят порива си към истината и към справедливостта във времената, когато държавата ни цялата беше опасана с бодлива тел.
Георги Марков се опита да повтори сложната лична свръхзадача на Исак Бабел – да погледне вдън самото сърце на тоталитарната система съвсем отблизо. И неговият опит, както и опитът на Бабел, завърши трагично. Той се озова в най-близкото обкръжение на Първия, наред с други талантливи свои колеги, трябваше да пие вода от самия извор и после талантливо да помага юзините на народната власт да пръскат щастлива светлина. Радваше се на привилегии, недостъпни за редовите му събратя. Беше допуснат до архиви, до които другите нямаха достъп. Той беше един от „нашите”, от „най-нашите”.
И изведнъж да свие такъв номер!
Пред мен е новата му книга „Есета до моя съвременник”. Много от текстовете за пръв път излизат в книга, което прави изданието уникално. Гледам лицето му на корицата. Снимката е една от последните му снимки преди напускането на България, правена е през 1968 г. Когато е близо четирсетгодишен.
Дори само тази снимка изтрива с един замах всичката кал и мерзост, с която беше плескан ликът му и преди Десети, и след Десети.
Само една скоба. Въпреки ореола около името му, все още нямаме например пълно академично издание на съчиненията му.
Тази снимка ни разказва доста за човека. Няма спор, това е малко хъшлашка снимка, въпреки вратовръзката, костюма и бялата риза. Устата е свита като на човек, който е подготвен вътрешно да понася удари, но и сам знае да нанася удари. Започналите леко да сребреят слепоочия издават продължилата може би доста дълго дилема – тук или там. Тук, където имаш всичко, без истината. И там, където ще започнеш от нулата, но гласът ти ще бъде твоят истински глас.
И особено очите. Тъгата в тях. Тъжният, но съвсем монолитен кристал на погледа му, на взелия вече своето окончателно решение човек. Тъгата на капитана, който вижда надалеч, който може би вижда чак до моста „Ватерло”… Една тъга, която поставя малко в неудобно положение гледащия лицето от снимката на корицата. Или както пише самият Георги Марков в есето си за своя велик учител по доблест „Лицето на Солженицин”: „Струва ми се, че в надчовешкото преследване на чистота, истинност и последователност, които Солженицин изисква от себе си, той поставя другите хора в неудобното положение да [съзнават, че] не отговарят на тези изисквания...”
Или, казано другояче и подкрепено с още един цитат от друг негов текст, „Лицето”, пак от тази книга, на последната си снимка преди отпътуването си от България, на снимката от корицата, Георги Марков вече се е сдобил със собственото си лице.
„Всичко идва от това, че твоето лице не отразява твоята представа за теб.
Има времена, когато този конфликт се превръща в болезнена драма. Ти искаш, ти търсиш, ти молиш да имаш своето лице.”
Тъкмо този радикален избор, който прави тогава Георги Марков, го превръща във фигурата, която връща по най-категоричен начин достойнството на българската литература в условията на тоталитарната държава.
Книгата „Есета до моя съвременник” от Георги Марков вече оглави книжните класации въпреки уж по-лежерната, лятна нагласа за четене. Хората отново веднага разпознаха съдбовността, заключена в тази книга.
Ще ми се да завърша с един последен цитат от Георги Марков, от неговия забележителен текст със заглавие „За големия български роман”:
„Вярвам, че сигурно ще дойде времето, когато ще се появи тази дръзновена, силна творческа личност, която вероятно не ще бъде член на никаква творческа организация, нито ще получава контрактации, а по силата на таланта си ще започне онази творческа война, чрез която се пишат големите романи.”
Всички елементи от това твърдение прилепват като втора кожа към литературната съдба на другия Георги, на Георги Божинов.
Затова аз мисля, че Виждащият надалеч Георги Марков е написал този пророчески текст за другия Георги от нашия кратък и непълен списък на опълчилите се по един или друг начин срещу тоталитарната държава, на умилите лицето на българската литература с поведението си творци, или, както ги нарекох, членовете на „екипажа” му – написал е този пророчески текст именно за Георги Божинов и за неговия роман „Калуня-каля”.